върху изсъхналата трева се мъдреше легло с изрисувани жълти табли и неясни, сякаш изтъркани от гледане рисунки. На това измъкнато от кой ли вехтошарски магазин спално пособие, в смешни розови чорапи и тава с мъниста, с която се мъчи на нахрани розовите фламинго, кацнала на самия му край седи Алиса. Да, същата онази смешна Алиса от Страната на чудесата. Само че вече пораснала и много помъдряла. И да не забравя най-важното... беше влюбена!
"Bella Capricia: The vision of love". Това е част от... всъщност... само не ме питайте какъв вид изкуство прави Кристиан Александров... Не знам какво е, не съм сигурна дали изобщо има име... напомня ми на фино размесени мазки от болката на мексиканската художничка Фрида Кало, неизказаната фатална приказност на английския дизайнер Александър Маккуин, откачения артистизъм на испанеца Салвадор Дали, изтънчено жестокия снобизъм на... всъщност вие може да виждате друго в произведенията на Кристиан. С това целта е постигната, изкуството е живо, когато е многолико разтълкувано и многоъгълно обгледано.

Кой е Кристиан Александров?

Тайнственият разказвач или главният герой в претенциозно десенирани панталони или... жертвата, или самият автор, рисуващ с болка и самоирония и насмешка над живота, или по-скоро над случващото се в живота в неразказаните приказки от детството?

- Какъв си ти? Светец, философ, а може би луд?

- Отказвам да се призная за луд. А и, съвсем сериозно, нямам общо с лудите, но съм много различен и ексцентричен почти във всичко. Харесва ми, че присъства думата "светец", не защото се мисля за такъв, а заради убеждението ми, че сериозните занимания с изкуство го изискват - малко или повече. Може да си изтъкан от пороци, но да запазиш светостта си само за определена дейност, често става така. В случая - скромна святост, едно скъсване с ежеднението и изоставяне на материалното и телесното в името на нещо по-интересно. За философията ми липсва подготовка, което не ми пречи да философствам Но имам доста обекти на изследване и синоптичният поглед ми допада. Някой беше казал, че философът е "вътре" в своята система, а художникът - "пред" произведението си. Аз съм от втория тип.

- Защо не си известен в България?

- Има закономерности, които важат винаги и изключения не се допускат, поне не в България. Истинските качества днес нямат значение, известно и харесвано е това, което се рекламира. А точно то е с най-съмнителни качества. Аз нямам никого зад гърба си и всичко правя сам. Резултатът е световна неизвестност. Другият проблем е, че днес в България тези кариери се градят с помощта на връзкарщина, съхранена от миналото, почитат се доказано неспособни хора, които се представят за светила и културният живот е сведен до някаква имитация на такъв. В момента културата е разчекната между соц. миналото на страната с неговите културни дейци и настъпващата глобализация с присъщата й инверсия на ценностите - не само културни, но и социални. Местната култура никога не е цъфтяла, и за съжаление всичко продължава в същия дух. Като се съберат всички тези негативи, излиза, че не е чак толкова добра идея да напираш за известност.
Другата причина в моя случай е, че създаването на контакти и изобщо поддържането на отношения изисква много лъскане на чужди пера, къдрене на перуки и прочее, а аз по-често използвам времето си за друго.

- Как да нарека изкуството, което правиш - фотомонтаж, фото арт, foto paint или paint foto, рисуван разказ или е друго нещо?

- Това, което правя аз, е фотомонтаж, грубо казано. Но като продукт е по-близо до живописта, отколкото до фотографията. Съчетава се доста обемен снимков материал за създаване на едно-единствено изображение. След което започвам да деформирам, да рисувам отгоре, да променям пластиката на обемите и силуетите или пък да ги разпадам, докато получа нещо, което ме удовлетворява.

- Да наистина, защо изображения, а не друго?

- Помня как бях на две години, държах молива като копие, рисувах и редях едни мозайки още от ранна сутрин. По някаква причина това беше най-важното за мен. И все още мисля, че мога да създавам образи :) От електричарство не разбирам и все не мога да запомня коя е важната жица, по която минава токът. А и като цяло не ме интересува.
Но образите са кристализирали мисли и опит. На каквито и визуални жаргони да говориш, това е винаги в сила. Колкото по-добър ставаш, ти говориш все по-гладко на този визуален език и дори го променяш и развиваш. Проблемът на хората е, че трудно разбират изображенията и искат някакъв ориентир и литературна помощ за дешифрирането им. Но аз гледам да не подценявам публиката.

- Какво целиш да ни научиш или фото артът е разказ за живота ти?

- Всъщност аз цял живот изследвам нрави, но не поучавам - дидактиката също е изкуство, но не това, в което аз специализирам. Напротив, аз с радост мога да събудя някакви страсти, съвсем съзнателно, но на принципа на внушения и неизказаност. Или пък се натрапвам на зрителя, вървейки към трансгресия, за да покажа, че не съм от онези с добрата усмивка и с показалката в ръка, чиито съвети обикновено те изпращат във вълчия капан. Моята "нива" е човешката психика и всичките й измерения, които мога да обхвана. Аз се интересувам от края на нещата, от тупването на зрялата ябълка на земята. Именно тази наситеност от вкусове и аромати я прави благодатна за пресъздаване, а извън тая алегория - интересуват ме сложни човешки състояния, които са резултат на съзряване и съзнателен избор, погледнати през призмата на чистия фатализъм. Няма спор, че изворът на сюжети е моят личен живот, но и не само. Аз обичам смесите и сплавите, при мен нищо не е в чистата си форма. Може да ме вълнува даден пластичен похват и да го прикача към гръцки мит или просто да използвам нещо, само за да променя нагласата си, без то да е отразено в работата. Във всички случаи нещата ми са рисувани с кръв - метафорично казано, за щастие - и ще бъдат запомнени като такива. Та в крайна сметка, без дори да поучавам някого, аз ще бъда научен наизуст.

- Изказът ти е страхотен! Пишеш ли?

- Опитвал съм и се получава. И в писането съм образен, иначе не ми е интересно. В разказите ми също цари някаква абсурдност, разказана от доста клюкарски ъгъл, което всъщност ми харесва. Но писането е много различно и встрани от изненадващите обрати в историята, не ми носи нужното, за да продължа да го правя. 

- Върна се в България. Орисия, божие наказание или докосната от Бога е тази наша страна?

- Предпочитам да не говоря за бит, та дори и за бита на един артист. България определено не е докосната от Бога, а и не ми е голяма любов - аз добро от тази страна не съм видял. Връщал съм се в България, но при семейството си, а и заради желанието да се разделя с емигрантския живот като доста неартистична форма на съществуване - поне за мен. Но нищо не ми пречи пак да замина някъде. Аз винаги мисля за хора, съвсем персонално, не за държави. За мен България - това са човешки лица или места, където съм бил с определени хора.

Милена Марева

фото арт: Кристиан Александров