Архив

< Юни 2012 >
П В С Ч П С Н
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30  

Неподозираните тайни на човешката материя - пътя към Бог, или към ново човекосътворение?

Доказва ли науката това, което са знаели древните адепти - Бог съществува в светлината на нашите

Психология и психопатология на зависимостите - болест, бягство от реалността, или запълване на празнота?

Отдавна в глобализирано развитите икономики не се произвеждат стоки, а потребности

Секретните тунели на България - една от най-добре пазените тайни

Една от най-добре пазените тайни на България са мистериозните тунели, а и цели

Най-сензационната находка в света е скрита в сейф във Варна. По следите на най-старата цивилизация

Вгледай се в миналото и ще разбереш, къде е началото ти и накъде си се запътил...

Заговорът против България/ Отмъщението на Франция - поход против православието

Историята със своята безпристрасност се стреми да подрежда всички значителни 

Древните загадъчни народи - за произхода на етруски и пеласги и българската следа

Точно преди сто години, при разкопки при древния град Фест пред света се появил диск,

  • Неподозираните тайни на човешката материя - пътя към Бог, или към ново човекосътворение?

  • Психология и психопатология на зависимостите - болест, бягство от реалността, или запълване на празнота?

  • Секретните тунели на България - една от най-добре пазените тайни

  • Най-сензационната находка в света е скрита в сейф във Варна. По следите на най-старата цивилизация

  • Заговорът против България/ Отмъщението на Франция - поход против православието

  • Древните загадъчни народи - за произхода на етруски и пеласги и българската следа

Вървя по брега на морето... след мен остават само стъпките ми...

Секунда-две и изчезват в шума на вълните. Вятърът диво разрошва  косите ми, вплита ги с мирис на необятност... оставя ми тъжна тъга... горчиво солени пръски... и отминава... Едно море, което не е моето море...Едно море, което няма родния мирис... и притихналите самотни рибарски лодки ме гледат учудено любопитно... само като един чужд чужденец...

''Здравей, Вили, Какво да ти кажа? Следвай сърцето си. Той е най-добрият съветник, когато обичаме или когато мразим! Знам как се чувстваш! Щастливо тъжна или тъжно щастлива...
Щастлива да обичаш и тъжна да не знаеш отговорите на въпросите си. Щастлива да го има и тъжна да е така далеч! Да благодариш на Бог, че е преплел пътищата ви... и да съжаляваш, знаейки, че след него няма да можеш да обичаш друг!
Колко са еднакви човешките любови и страдания! Обичаме с отговор и страдаме без отговор.
Виждаш, любовта се нуждае от отговор... Страданието – не! Страданието е винаги толкова самотно! Толкова дълбоко влезе в сърцето ми, че страданията ми станаха две - твоето и моето. И нямам решение нито за твоето, нито за моето. И вярвам,че само времето може да даде отговори. Но да спреш да обичаш е невъзможно! То е като да спреш да обичаш песен, картина, стих, само защото не са твои. То е като да спреш да обичаш родината, само защото
животът те е захвърлил толкова далеч и тя е толкова бедна.
Все си мислим, че животът е това, което ние искаме. А животът е нещо друго. Сякаш животът е същество. Призрачно! Висше! И прави това, което то иска. Играе по правила, които ние хората не познаваме, не очакваме и не знаем. Животът е като стъклото, толкова крехко и толкова чупливо... В мига, когато си мислим, че сме богати, щастливи, известни,
влюбени, красиви... точно в този миг може вече да ни няма или да ни накара да гледаме света от долу, от инвалидната количка... Дааа, странно нещо е животът!
Ами аз ли? Май излезе, че тук животът е щур купон, ревюта, плаж и непрестанна ваканция. Ех, може и така да е! Но участниците са други. Ние сме само публика. Участници от масовката. Всеки е дошъл уж за кратко... всеки е целунал децата си уж с обещанието да се завърне скоро... тайно стаил надежда, че нещата в родината ще се оправят... а все праща и праща пари. Оставили сме гордоста си... там на границата... Ех, животът тук е спокоен... гладен няма да останеш... Но можеш ли да бъдеш щастлив, когато всичко друго е останало там на границата... децата, мъжът, когото обичаш, татко и майка, приятелите...
Горчив е хлябът на имигранта... и не вярвай, когато ти каже, че всичко е ОК. Мнозина работят това, което никога не са мечтали да правят, прибрали са нейде грамотата за образованието и са се захванали да слугуват, да чистят по къщите, строежите и ресторантите.
Ето това е обичайната работа тук. Има и успели българи... аз познавам седмина... дали да броя и себе си? Има и българи милионери, аз не познавам и един. А, да, знаеш колко са горди българите, как трудно преглъщат сълзите си и колко всички са самотни... тази самота, която изтрива смеха...
...Странно, но от тук - от разстоянията на дистанциите, започваш да усещаш магията на думичката родина. То е като да погледнеш една картина три стъпки назад... преследват те спомените, връхлита те мириса на море (тук морето няма мирис, много е студено и водораслите не се развиват)... следобедна трева, сладките детски години, безгрижието на пионерските лагери... нежността на бащината прегръдка... грижовната майчина целувка...
Много сме различни ние българите, за да можем да се чувстваме щастливи извън родината. Различни сме като емоционалност, като душевна чувственост, като интелект... може би това ни е даденост, казват земята ни била езотерична, може би е защото сме расли с ''С чего начинается родина'', ''Войната на таралежите''...
Мисля си, че никога и никъде няма да се повтори това време на безметежност. Ще има много деца и хиляди детства, но нашето ще остане само в учебниците по история, като бунта на Хугенотите, като Римската империя. Не познавахме вкуса на кока-кола (а нима беше толкова необходимо?), имахме два вида шоколад, но имахме щастието да имаме безгрижно
детство (татко, прости ми, зная за теб социализмът направи най-лошото). Сега вече съм убедена - социализмът беше не чак толкова лошо нещо. Беше управляван лошо (или просто още не сме дорасли за него). И направи грешка, трябваше да разреши на хората да пътуват и да работят в чужбина. За да могат да преоценят Завръщането!
Синът ми казва: „Остаряваш“, аз пак отвръщам: „Не, просто поумнявам.“ Реших, че искам животът ме да протече по друг начин. Шумните, лъскави ревюта като че ли започнаха да обезсмислят живота ми. Купони, които се забравят на следващия ден. Мода, която постепенно обезличава дизайнера и постепенно е започнала да мирише на бизнес... артът незабележимо остава в историята на модата. Всеки месец сменящи се колекции, променящи се седмично витрини, нагло крещящи, побутващи те да купуваш и купуваш... Струва ми се, че трябва да си ужасно скучаещ или ужасно отчаян, за да тичаш след всеки моден писък. И днес ужасно самотно ми звучи претенцията хавлиите за баня да носят известна модна марка.
Колко суета! И безмислено пропиляни моменти от живота. Какви еретични думи, произнесени от дизайнер! Всъщност искаше ме се да не е така. Създаването на колекция да баде арт, вдъхновение, авангард... това, което беше преди десетина години...
Чужбина! Чудесно е! Нови хора, различни миризми, нови усещания... но като се наситиш да ги гледаш... да се завърнеш в бащината къща... Най-тъжен живот е този на емигранта.
Ще перефразирам онзи  руски филм - ''Чужд сред свои, чужд сред чужди'', или направо нашия чудесен ''Дърво без корени''.
...Вървя по брега на морето... след мен остават само стъпките ми, които след миг вълните ще отмият... солени пръски като сълзи ще вдигнат облак бяла пяна и кротко ще се завърнат в родното море.

Милена Марева

3 юли 2007

за Народно дело

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Добавете коментар

Защитен код
Обнови

Търсене/ Search

kakavida.com