Тези негови думи придобиха за нас особенна стойност, защото се явяват оценка по достойнство дадена ни от един голям приятел на нашият народ. Че такъв голям учен прави характеристика за нас не би трябвало да е изненада, защото смисълът, който е проявен тук, се корени в същността на Българина.

От край време съществува един определител, който ни характеризира възможно най–вярно. Това е онова състояние на  духа, при което  при нас си дават среща двете основополагащи начала:


    - Съзидателността и творческият дух, родили високата етно-култура   и

    - Стремежът да се отрича успехът на ближния, проявен като стихия на разрушението.



Тези две начала са като лицата на монетата. Ако липсва едното, тя престава да съществува. Тази особеност на духа е видяна и описана с най-точни думи в началото на миналия век от поета с нежната душа Димчо Дебелянов/2/. Така той по един изключителен начин разкрива противоречивата същност на българина и неговия изпепеляващо нежен чар.

 

,,Аз умирам и светло се раждам

разнолика нестройна душа.

През деня неуморно изграждам,

а в нощта без пощада руша.”

     

В своята съзидателна история нашият народ неуморно гради откакто се помни, било то къщи, крепости, градове или държави.

Създава невероятни приказки, омайни песни и изгарящи танци.

Рисува чудни картини и реди божествено писменно слово.

Устремени към бъдещето и в мисията си да водим хората  по пътя им към съвършенството, тласнахме човечеството в неговия ренесанс. Изпратихме учителите си да проповядват словото божие по света и се упълчихме на догмата народите да нямат своя писменост.



Многопластовата ни музика и песни от Орфеево време до днес и от ширналата се земя  та до необятния космос, кара всичко, което ни заобикаля да се унася забравяйки  ежедневието и житейската динамика. 
Вливахме и продължаваме да вливаме живителните си сокове в създава-нето, развиването и утвърждаването на достатъчен брой държави и нации.

Родихме и отгледахме голям брой откриватели, изобретатели и талант-ливи писатели, както и огромен брой поети и музиканти.Построихме много обекти по целия свят, оставяйки имена и пот по пясъците и камънаците на земята.


Когато всичко това се прави за да се даде представителност на съзида-телността, то  става ясно, че за да се получи е необходимо отприщването  на огромно количество енергия  насочена в определена посока.
Тази енергия наблюдаваме и като една обратна стихия.Един разру-шителен феномен, показващ как  добронамереното начинание може да бъде смачкано и унижено. И всичко това, заради факта, че друг е бил носителят  на интересната и различна нова идея.


Когато някой направи не-що значимо, веднага ще бъде отритнато и оплюто. Ако обаче в нечия глава се роди нещо гениално, за да се появи на белия свят ще е необходимо създателят му да води титанична борба за неговото налагане.То ще бъде начаса атакувано от опонентите  докато накраяне бъде отхвърлено и отречено изцяло.


Вероятно този психологичен белег е притежание и на редица други народи, но същевременно се явява и показател за етническа принадлежност. По тези причини с пълно основание можем да приемем,че тези два   елемента са маркировъчните знаци на етно-определящия указател. В тази връзка ще приемем, че независимо дали отделните индивиди или обособените по широки групи от хора са с променило се народностно съзнание,  те винаги ще притежават показателите на изначалната народностна характеристика.Ето защо с пълната увереност можем да маркираме следната основополагаща хипотеза:

 
При Българина водещо е индивидуалното начало, а водимото усещането за осъзнатия колективизъм – тоест вторичната потребност.

 

Ръководейки се от тези два първични импулса, народът ни е създавал племенните си обединения и по  късни държавни формирования.Неговото самоопределение се е формирало на базата на конкретните особенности  и на появилата се нагласа за съюз в името на бъдещето.


Индивидуалните егопотребности на отделния човек да комуникира,да общува, да се самосъхранява и възпроизвежда са причините, каращи на-родите да приемат по висшите форми на колективно съжителство. В този смисъл приемаме, че когато народите създават държавните си форми-рования и строят структорите си, отделния индивид приема своеобразен отказ от индивидуалност и лична свобода. Тази свобода той съвсем съзнателно заменя със строгата йерархична подчиненост, явяваща се елемент от държавноста.


Всъщност това е било начинът на създаването на държавите от древнос-та до днес. Съществува обаче едно различие, характерно само за нас и нашето етническо определяне, превърнало ни по-късно в народ и държава.Това различие се основава не  на замяната  на индивидуалната свобода със структорната подчиненост, а с техните хармонични съчетания.

На пръв поглед тези два противоположни елемента, при нас се проявяват успоредно и независимо. Развивайки се в дълбочина, те се преплитат по специфичен начин, даващ представа за един независим дух, тръгнал да търси колективната идентификация за племето си.



Траките – както казва Херодот /3/ ,,... са един многоброен народ,втори след индийския,  който ако беше единен нямаше да има равен на себе си...”  - са се славели  с индивидуалност, високо развито чувство за лична свобода и независимост.

В своето самоопределение, строейки държавите си, те са гарантирали максимални свободи както за единоплеменниците си така и за подчинените народи и племена. Така, са се отличавали от другите народи на древноста, с които не са били в родствени отношения.

    Повечето древни автори като Херодот, Тацит /4/, Страбон /5/ и други говорят за особената черта от характера на нашите предци, като наблягат на това, че са били особено чувствителни по темата лично достйнство и индивидуална свобода. Освен това те са уважавали същите качества и у другите но са ценили почтеноста като основен достйнствен  белег/6/. Усетил нюансите на характерноста  на тракиеца, Херодот ни предоставя факт върху който е наложително да се замислим,  откривайки нещото което на определя и днес. Във своите ,,разходки” из дебрите на Тракийската земя той се среща с интересни хора и особенности като ни описва  събитие, на което е бил свидетел:



,,....Един местен вожд,за да убеди своите съплеменници в стойноста и смисъла на единството им демонстрира  борба между кучета. Когато те вече са обезкървени в своето ненужно единоборство той вкарва в битката и един вълк. Тук става нещо интересно: Озверелите и настръхнали псета изведнъж забравят че до този момент са се мразели и заедно вкупом скачят срещо хищника вълк...”

Самият Херодот – впечетлен и изумен ни казва, че всъщност това тракиеца. Като се замислим обаче и се вгледаме в днешния българин, ще трябва да си кажем, че всъщност това сме и ние днес такива каквито сме били и вчера. Само пред лицето на единния враг, сме способни да извършим чудесата, за които другите народи  ни биха завидяли. В останалото време сме толкова разиденени, сякаш никога не сме били един народ.



Най-интересното е, че душевността на древния тракиец е в хармония с усета му към красивото, съвършенното духовното и мистичното. Години по-късно древните Българи, създавайки държавите си, независимо от пирамидалния йерархизъм и подчинеността на институциите, са приемали като основен елемент в съществуването –зачитането на индивидуалноста и завишената роля на общото събрание.  Свидетелства за това намираме както вьв Византийските /7/, Арменските /8/, Арабските /9/ и др. източници.




Във своята хилядолетна история, Българинът е бранил притежаваната от него собственност с цената на живота си, винаги и по най-достойния начин. Способноста си да представя себе си като индивид, неподвластен на директно управление,го представя пред света като индивид, уникален в своята особеност.



Неговите разбирания за чест и достойнство никога не са приемали диктатурата и подтисничеството като форма на съжителство с другите народи. Знайно е, че нито в тракийския ни период, нито в по-късния – български робството и изобщо унизяването на човека не е било присъщо за нашите деди. Този елемент никога не е  присъствал като институционизирна форма на общественните отношения. Не напразно в конституцията на третата Българска държава изрично е записано, че робът стъпил на българска земя автоматически става свободен. Тук е мястото  да разкрием скоба и да направим едно уточнение:


Наистина, през второто българско царство диференциацията в обществото е създала някакъв тип зависимост, съобразена с наложилите се феодални порядки като появата на групите от така наречените парици и отроци. Това  неестественно положение се е получило в резултат на проявилия се “ вторичен византизъм “/10/.


Този термин, като изкуственно въвъведено понятие, се налага от нуждата да характеризираме наложилите се нравственни, морални и интелектуални критерии получени в следствие на двувековното ромейско господство. Тази нетипична за  нашия народ черта в крайна сметка разрушава тогавашната ни държава.

По-късно, когато се освобождаваме, наново се потъпкват тези достойнства приемайки византийските порядки в изграждането на общественната структура. Нарушеното душевно равновесие и сринатите емоционални стойности на отделния човек довеждат до нуждата, индивидите  да потърсят своето обединение.

Тук изниква небходимостта от личност, която да поведе духовно - извисените индивиди към  въстановяваване на тяхното себеуважение и национално достойнство. Това се постига от гениалния пълководец и стратег за онова време , наложил се с характер и авторитет на субект надраснал своята  индивидуалност. Личността на цар Ивайло /11/ е съизмерима с тази на Спартак /12/ и е отпратка към появилите се векове по късно личности в българската история.



Вероятно тази част от характера на Българина – тоест неговата  огромната себеобичност, граничеща до автоизвисение и нарцисизъм ситуицират предателствата като форма на индивидуален интиюнитет и в същото време  раждат инпулсивността на творческата енергия. Ето защо, тази осъзната индивидуалност не е отрицателен по своя характер белег, а осъзната духовна свобода.


С увереност може да се каже, че същата  е и носител  на творчеството и съзидателноста у българина.



Като изхождаме от казаното до тук, с увереност констатираме,  че основополагащото ни начало би могло да се открие както вразрушителното, така и в градивната етническа енергия. Тези две същности ни съпътстват от както ни има и  докато съществуваме ще бъдат с нас.Възможно е, тук да се крие причината поради която българинът, който е родил достатъчен брой гениалности,  в същото време да е разрушил два пъти повече ценностни неща.

Ето защо с  увереност можем да приемем, че силата ни е придимно в индивидуалната изява пред тази на колективизма. Всички по стойностни неща са били постигани тогава когато отделните индивиди, считащи се за личности са признавали качествата на изявилия се водач и са приемали лидерството му . Това е ставало след като хората са били убедени напълно в качествата на изявилия се водач. Определящото в този случай е превъзходството на ума, красотата и физическата сила, обединили колективната енергия и индивидуалноста, превръщайки ги в нещо велико и неповторимо. 



Ето защо, като причина за падането на първото българско царство, можем да приемем унизеното его - индивидуално достойнсво на българина, причинило срива в колективния идентификатор на народноста му.



В своите многбройни битки за реализирането на идеала “един народ в една държава и за един по-добър живот “, нашият народ е дал хиляди скъ-пи жертви. В името на постигането им , през различните епохи сме откри-вали водачите си като сме ги дарявали както с доверието си така и с ха-рактерните си съмнение и мнителност. От друга страна , под тяхното ръко-водство сме печелили битки и сме издигали гордия си дух. Тези мигове на национално извисение са пораждали едновременно възхищение и почуда у другите народи .

В същото време така се е раждал безпримерния героизъм тласнал развитието ни напред, проявен като висша форма на подсъзнателен егоиндивидуализъм. Неговото появяване е потребност за самосъхранение на личноста, извикана от конкретната ситуация. Това ще рече, че смисълът на героизма е в продиктуваното желание на личноста да изтъкне достойнствата си като остойностена позиция и  израз на триумфиращо его-начало.



Всеки от нас в един или друг момент, по един или друг начин е давал воля на атрактивните си творчески качества. В стремежа да наложи и реализира себе си по възможно най-блестящ начин, българинът предпочита индивидуалността пред колективността. Животът ни е научил, че ,, вълкът му е сит врата защото сам си яде агнето “. Потвърждавайки значимоста на тази поговорка, нашият човек със завиден  усет за самосъхранение и оцеляване, капсулира себе си и своя  микрокосмос в своето индивидуално его.





Извървявайки трудния  път на развитието,  народите са преодолявали препятсвия от различен характер достигайки постижения и показвайки физиономии и характер. Тези характеристики ги определят като отделни и самобитни етноси. Техните национални особености като култура,поведение, дух и емоции са отличителните им черти, отделящи ги от другите. В този ред на мисли, уверено и с гордост можем да кажем, че няма друг народ който да е проявявал такова уникално себепознаване и абсолютно самоиронизиране като нашия. По най-впечаляващ начин, той показва егоистичната си природа изразена чрез поговорката:


      ,,Я не сакам на мене да е добре, а на Вуте да е зле “


Искреността на тази шопска поговорка осветлява до голяма степен същността на Българина, който със закачливостта и себеосмиването си показва до каква степен егото го е обсебило. Тази постоянно повтаряща се до натрапчивост особенност, е елементът съхранил самобитноста, опазвайки ни през вековете.





Като поведение на духа и форма на поведението, его-индивидуализмът организира своята вселена, така че тя да добие израз на проявената подчиненост на идеята за  оцеляване.



Когато отделния индивид не може да постигне тази организация и това поведение сам, той и себеподобните му създават необходимите организационни дейности за колективното разрешение на проблема. Тук обаче съществува един особен момент, който ни отличава от другите народи. Това е фактът, че въпреки организираноста постигната в името на поставената цел – съумяваме да запазим индивидуалноста и своята защитна автономност. При другите народи това значи осъзнат и доброволен отказ от индивидуалната независимост в името на бъдещия успех.





Тези два противоречиви на пръв поглед и същевременно допълващи се елемента на общественното изграждане се явяват основополагащите камъни в нашето държавнотворно осъществяване и същевременно повод  за един здрав и  особен но жизнеутвърждаващ хумор. В своята самоирония и жилещо сарканизиране, българинат се извисява над дребнавоста и елементаризма и по този начин се превръща в единствен и неповторим, но същевременно неразбираем индивид за останалия математически подреден свят. Големият познавач на ,, душевноста” на на нашия народ – Иван Хаджийски /13/ като анализира тази първична уникалност, ни разказва за това, как ,,... една двойка иманяри, които ровели колективно при лунна светлина под едно дърво, достигнали до заветната плоча. Те я отместили едновременно и ръцете им се спуснали към гърлото на гърнето. Какво  било учудването им … когато извадили отвътре…поовехтяла от времето... бележка На нея пишело : “Испоти ли ви са и на вас задника така както и на нас.”





Представяте ли си какво би могло да последва от тук насетне? Можем само да предположим, че ще да са се разпсували така красноречиво, че и дяволът, слушайки ги би се изчервил. След това ще са захвърлили лопатите и кълнейки се да не казват на никого ще си отидат.  На другия ден ще се заврът в кръчмата, ще се почерпят... и ще разкажат за случилото се. По този начин за пореден път ще докажат колко е противоречив българина и същевременно до каква степен е уникален. В утвърждаването на своята същност, той следва една по особенна линия в своето психологично изграждане. Неговият супер АЗ, се подчинява на осъзнатия колективен индивидуализъм, който по никакъв начин не влиза в противоречие с егото му – тоест неговият АЗ. В същото време двата елемента се допълват в потчертано налагане на егоиндивидуалното над колективното начала.



Разглеждайки тази тема, редица наши изследователи на душата, като Хаджийски, Марко Семов, Л. Левчев и още много други автори,анализирайки този психофеномен, не дават окончателно завършен образ на Българина. Тази му самобитност,  вероятно още дълго време ще остане предмет на изследвания. И вероятноста да се нарисува пълна картина във всичките и багри, е малка. Това е така, защото нашия човек продължава да ни изненадва със своята противоречивост. От една страна саможив егоцентрик а от друга страна съзидател на колективноста и общоделието.



Отричайки способностите на сънародника си, както и достигнатите от него постижения той стига до там, че се прикланя и величае чуждоземните творения. Тази черта от характера ни,  е разкрил още през 18 век отец Паисий като я подлага на яростна и градивна критика. ,,...О неразумний и юроде, поради что срамиш ся да се наречеш болгарин...” Въпреки това и днес признаваме успехите на сънародниците си едва тогава, когато техните звездни мигове са блеснали като граждани на други страни./12/





Както казва, Богомил Райнов /14/ в  ,,Реквием за една мръсница”  ,,... Ние нищо не правим, когато трябва да направим нещо и когато стане вече късно не ни остава нищо друго освен един реквием и куп повехнали цветя...”




Устремен в своя стихиен его-индивидуализъм този природно противо-речив, творческо съзидателен и огнено разрушителен народ ражда своите епохални герои. Кубрат, Аспарух и Ивайло. Много преди тях, Орфей и Спартак. По - късно хайдутите и национал - революционерите – радетели за национално извисение. Те по един неповторим начин доказват силата на индивида и качествата му на непреходен колективен интуинитет и съпричастност.




 Със силата на своя индивидуален дух Спартак мобилизира и повежда епохата в борбата за един по прост и същевременно по-достоен  живот. В стремежа си да разкрие същноста на свободния дух, той умира сам на своя кръст, като Христос.





Отец Паисий сам тръгва, търси и намира, а след това написва и раз-пространява своята история. По този начин хората виждат у него духовния вожд, оценяват неговата извисеност и достолепие и му се прекланят, идолизирайки го. По - късно те повярват на Раковски, Ботев и другите революционнери и национални водачи. А Левски – него  го канонизират в душите си. Никоя друга нация не притежава толкова изчистена, идеализирана и обожествена личност. В своя индивидуализъм, той съумява да подчини его-началото на идеята за  колективната свобода. В това си душевно извисение, Апостолът открива най-важната максима на живота :





Ако искаш да бъдеш уважаван и тачен като някаква личност, уважавай и почитай самостоятелноста и достойнството на другия. И това да не зависи нито от пола, нито от възраста, а най-малко от религията или  етническата принадлежност. Когато почиташ достойнствата на другия и уважаваш неговите достойнства, то несъмнено и ти ще бъдеш тачен.


 

Вероятния профил от древноста на този огромен воден басеин може да се предположи по нюансната оцветка на  морската синева показваща нивото на дъното на днешното море. Ако предположим, че там където е светлосинята зона – в древноста ще да е било суша където вероятно са живели тогавашните жители на този регион. Видно е , че дълбината – тоест тъмната зона,  е като че ли изведнъж изкопана. Ако предположим възможния метеоритен удар в мястото където е тази дълбина, то ще си отговорим на въпроса kaka е тази безпреходна и рязка разлика между тези две части на Черно Море.




Вгледай се в миналото си като в огледало и открий себе си – там някъде в далечината, където началото е отпечатало завинаги твоята идентичност. Онова начало, в което се е родил, израснал и оформил азът на твоята национална определесност.

Митко Белчев
http://www.protobulgarians.com


 

 

  Бележки:

1. Академик Д. Лихачов  - Руски литератор и медиавист, голям приятел на България. Род. 1906г. Преживял блокадата на Ленинград и лагерите на ,,Селовка”. Негова любима е Ана Ахматова до чийто гроб е погребан и той. Лихачов разглежда културата в нейната многоликост, като низ от закономерни  взаимопривличания  и отблъсквания.

2.Д. Дебелянов – Български поет Сюр реалист загинал през първата световна война като действащ офицер.Стихотворението ,,Черна песен “ е от стихосбирката му ,,Под тъмните небеса”

 3. Херодот -  / около 484  - до около 425 /   - първият древногръцки историк наречен в древноста баща на историята. Роден в дорийската колония Халикарнас в Мала Азия. В своята ,,История” той описва гръко – персийските войни. Същият е и географ и дава ценни сведения за страните от античния свят. Изявява се като голям познавач на тогавашните страните от Европа , Азия и Африка поради факта ,че ги е обиколил лично. Пътешествията му  из Тракия, Скития, Сарматия, Кимерия , Египет и т. н. му дават възможноста да изучи и разкрие пред останалия свят същноста, историята и културата на тези народи.  ,,....траките носят много имена, всяко според страната си..”                        

4. Публий Корнелий Тацит. -/ 45 – 120 / Римски историк и писател от императорската епоха. Най     ценните му творби са ,,История “ и особенно ,,Анали” , от които са изгубени значителни части.

5. Страбон - /64 – 24 г. пр. н. ера/ - древногръцки историк, географ и пътешественик. ,, Исторически записки” изсчезнали през древноста и ,,География” написана през 7 век преди Христа като продължение на първата. Тук се обобщават всички географски познания от античноста. Състои се от 17 книги и е служило за практическо ръководсво на римски пълководство, държавници, търговци и администратори. Содържа голям брой етнографски, исторически и и битови сведения.

6. Траките – както свидетелстват Херодот и други автори , са обичали свободата както своята така и на другите. Затова робството при тях не е било познато в мащабите на останалия свят. Съвсем същото отношение са проявявали и древните Българи към хората от другите етноси с които са воювали или пък са били в някакъв вид взаимоотношения. За тях човешката свобода е била свята и неприкосновенна.

7. Византийски изсточници- Теофан  изповедник  ,,Хроники”:  Никта Хониат:  Псевдо Маврикий – Стратегикон: Константин Багренородни.

8. Арменски изсточници - ,,Ашхарацуйц” – Древна  Арменска география:  ,,История на Армения”- Мовсес Хоренаци:

9. Арабски изсточници – Ал Масуди - ,, Златни ливади”   - ,,...думата Българин значи достоен мъдър човек...” : Ал Бакри :  Ибн Фадлан – Пътешествията му до Волжка България.

10. Вторичен Византизъм – Манталитет, обществена нагласа, поведенчески модел – особен вид морал, появил се в следствие на наложените обществени взаимоотношения след падането ни под Византийско владичество.

11. Цар Ивайло – Противоречива фигура, появила се в периода на гражданските войни през ХІІІ век (1277г.). Приветстван и почитан от народа, той завзема българския престол. Неправилно приет от историята като самозванец и селски цар. Според последните проучвания той е от дворянски произход, като същевременно е ерудит и утвърден военачалник. Много е вероятно да е принадлежал към богомилската секта, като същевременно е и далечна издънка на царстващите родове.

12. Спартак – Тракийски вожд от племето на Медите, попаднал в плен и превърнат в роб-гладиатор. Повежда въстанието на епохата, като в неговата основа са траки и келти. Разбит е от Марк Лициний Крас и бива убит в 71г. от Н.Е.

13. Иван Минков Хаджийски – Бащата на българската народопсихология. Роден през 1907 г., умира 1944 г. Написал: фейлетони, рецензии, статии и най-вече изследването в “Бит и душевност на нашия народ”. Основната тема, която разглежда е психологията на българина.

14. “...като граждани на други страни...” – Джон Атанасов – изобретател на компютъра: инж.Александър Александров – оръжия, бойният самолет “Летяща Крепост”, Христо Явашев – художник-авангардистк, проф. Живко Ангелушев – лекар, открил редица лекарства и други.

15. Богомил Райнов – писател, син на Николай Райнов, също писател. Негови  произведения са романите ,,Няма нищо по хубаво от лошото време“, ,,Господин Никой“, Един наивник на средна възраст”, ,,Ченге втора употреба” които ни разкриват един свят на мъжки героизъм и себеотричане увлечени от темпото на голямата игра наречена шпионство. Независимох от това, че темата е наситена с твърде много идеологизъм от времето на ,,Социолизма” то книгите му се явявават новаторски по отношение на характеризирането на съвременния човек. Освен тези книги автора е написал още много други, като при всички основното се характеризира в анализа на човешката същност и потребноста му да  променя индивидуалноста си под диктовката на обстоятелствата като  накрая остава все пак такъв какъвто си е.  

 



Ползвана литература

Иван Хаджийски - Бит и душевност на българина

Любомир Левчев - Убий българина

Марко Семов -  Глобализация и национална съдба