дори в момента, в който щастливо сте зареяли поглед в райското й небе и доволно под мустак сте решили, че сте на ти с всичките й спатии. Заради това окончателно съм решила - никакви мустаци повече! Докато Христина си чака развода по испански, който нещо засиести (само за нередовно четящите обяснение – позадряма), днес ще ви разведа из съдебната испанска система (за да ме разберете за мустаците). И заради това, щем-не щем, ще ни е необходимо алпинистко оборудване. Катерачи на обувките и ''орлови нокти'' на ноктите. Това е така и защото тази ми ти система е малко нещо като катерене нагоре и напред с разликата, че най-нанагорно им идва на най-закъсалите.
Пристигаме си тук ние, българите, уж свити едни такива, наплашени, ама с един милион и едно тарикатски номера как да се измъкнем от всичко де-що е с униформа. И пор супоесто (разбира се), гледаме заобиколно да избегнем на всяка цена (буквално) врага в униформа. За по шосейните пътища съвсем да не говорим. А испанците? Те наобратно - гледат все на него да налетят (изключвам шосейните пътища, там сме единни в борбата). За несвикналото око чуждоземско това си е шокиращ потрес.
Спомням си, двете ми отрочета начело с Жорко, брато ми, бяха дошли да се поразвеят из марбейските плажове. И заради униформения страх и визовия режим (преди поевропейчването ни) почти не се отделяха от мен, но един ден... Не знам как стана, ама се отцепиха.
След само десетина минутки изпоизплашени, на забързано запъхтян ход, пребеднели: „Да видиш какво стана! Спряха ни полицаи. Питат ни откъде сме, на гости ли сме... и ний ужасно притеснени, леко нещо наплашени, говорим на български, някоя дума на английски. Викаме – бугари, Булгериа, пък те полицаите се смеят, викат: „Ааа, вие сте спортисти“, и сочат към гривните на ръцете ни“ (разноцветни пластмасови гривни, продавани в спортните магазини Nike в помощ на борбата срещу рака, на гладуващите деца, срещу расизма и други такива съдбовни неща). И така си бъбрили те приятелски - де на испански, кой на български, любезно се опознавали... шантава работа.
Един ден седим си ний с малкия сладкиш в едно кафенце. Тихо, задрямало следобедче... и в таз красота като налетяха едни ми ти полицейски коли, тихо и безумно като онова ми ти задрямало следобедче. Заградиха улицата от вси страни. Наскачаха едни ми ти очилати агенти 007. Малеее, викам си, край, свърши се то нашата. Заминахме си млади, зелени. И както си беше задрямала уличката, изведнъж се напълни с наплашени хора от двете страни на барикадите. Ний в средата седим умислено умълчани. В този миг налетяха и пожарните коли. Викам си, край! Бомба ще да е. Хубавото беше, че всички бяха се вперили в отсрещния магазин. Пък той заключен, затворен, зарешетен.
Гледам, гледам... ами нииищо. Бе да му се не види, какво толкоз има в тоз маникюрски дюкян, викам си, за какво му е да слага на някой бомби из декоративните нокти? Ама търчат униформените, изпотени, как отвориха не знам, ама всички вътре - цялата марбейска полиция и пожарна накаца вътре. И тогава... една бледа, невзрачна струйка дим се заизниза из дюкянчето... ама съвсем невзрачничка. И какво мислите? Завеяната маникюристка си забравила папиросата вътре и сигнала за пожар дотърчал в бомбероса (пожарната). И на, ето таквази ми ти гледка предизвика. Дааам, шантава работа.
Обаче да видите каква шантава става работата, ако някой реши да се прави на най-големия пехливан. Тогава инмедиатаменте (незабавно) субектът се озовава на juzgado de instruccion (съд на поуката). То поуката е хубаво нещо, ама тук това винаги върви с опразване на портфейла. В съда на поуката си има следовател, който решава кой крив, кой бръкнал в кацата с меда, кой пиян карал, кой не си платил наема и все наред такива неща. На него се гледат дребни кокошкарски истории, джебчийства за под 400 евро и съседски крамоли (за облажилия се неправомерно с меда се налага да си го плати солено).
Карал си един наш марбейски българин леко завишил допустимите градуси и не само ги завишил, ами решил, че като са толкова меки испанските полицаи, той е най-големия бабаит насред марбейските земи и някакви си там алкохолни проверки уронват бабаитския му респект. Никакви алкохолни проби!
Ама тук си имат едни дигитални апаратчета, доближават ги до тялото и хоп! - „Пил си, мой човек. Рапидо (бързо) слизай от колата (тя на полицейски гараж с такса) и вамос (хайде) по живо, по здраво, ще се видим в съда на поуката.“ Де да се беше кротко усмихнал челякът, морно чело да изправи и тихи думи да пророни, хустисията на поуката да отмине... Не било орисия, най ми ти било тъпотия. И 12 месеца условна присъда, 12 месеца без книжка, 33 дни безвъзмезден труд за държавата и глоба 6 месеца от 10 евро на ден.
Ако обаче междувременно се размисли човекът и най-вече изтрезнее и се признае за много виновен, съдията се смилява и му опрощава 1/3 от всички наказания – гарантирано. Има опция и да се обжалва присъдата, тогава се закатерваме на второто стъпало - juzgado penal (криминален съд). На него се изкатерват и онези, които са решили, че най-лесното нещо в Испания са лесните пари - тук вече поуките са до 4 зарешетени годинки, глоби и ред такива неприятни неща.
Оттам нагоре на следващите стъпала audiencia provincial и audiencia nacional нещата вземат да стават много сериозни, там вече е за големите играчи и големите пари, катеренето става опасно и нанадолно. Така че кротката и любезната с испанските (и всички останали) закони.
26 май 2009 г. Милена Марева |