(криптограми) в летописите, иконите, архитектурата, както и  епиграфиката върху каменните плочи, за някои от които със сигурност може да се каже, че са кодирани послания.

/Справка:
Епиграфика или наука за надписите
Писмените паметници, дошли до нас от далечното минало не чрез преписи, а направо, непосредствено, са предмет на специална наука, наречена „епиграфика”, според гръцката дума за надпис „епиграфе”. От самото название се вижда, че се отнася за текст, написан на твърд или мек материал като камък, метал, предмети от печена глина (тухли, съдове и др.), а също дърво, восъчни плочки, папирус, пергамент и пр., т.е. върху всякакъв вид материя, годна за писане в далечните времена. Епиграфиката обаче в тесен смисъл на думата се занимава предимно с написаното на твърд материал, като камък и пр./


Тайни езици

В България с тези проучвания е известен професор Иван Шишманов.  Той, както и Константин Иречек, твърди, че Западна България е била люлка на тайни езици или на няколко разновидности на един таен език - мещроганския.

Думата мещра означавала майстор. Гурбетчиите дюлгери строяли далеч от родните си места и в мещроганския език има думи турски, гръцки, думи от областите около Скопие, Босна, Косово, както и арнаутски от Албания.

Тайните български говори били изследвани и от местни български учители като Стоян Г. Златарев и Ангел М. Даскалов, които съставили речник на мещроганския език и на българските тайни говори.

За българската история по-важни са обаче тайнописите (криптографика) и епиграфиките.

Криптографията е наука, използвана още от древността, поради широкото й приложение.
Всички владетели умишлено са създавали тайни кодове, тайнописи и тайни езици, разбираеми само за посветените. Те винаги са се нуждаели от таен код, в който да скрият военни тайни, сведения за съкровища, път на кервани, начало на бойни действия и походи. 

Снимка: Криптираният подпис на митрополит Игнатий.

Кореспонденцията между висшестоящи и полеви командири, както и информацията, получавана от и изпращана до шпионите, имат нужда от сигурно криптиране, в противен случай всичко би могло да стигне до врага и така войната да бъде изгубена, държавата разсипана, а собственият им живот погубен.

Сведения за сложни пиктограми има още в древен Египет преди около 2000 г., но най-вероятно кодирането на съобщения и данни е възникнало още със създаване на самата писменост. Византия и Рим имат също богата традиция в криптографирането. Напоследък в България след археологически разкопки също започват да се разкриват древни скрижали с текстове, които все още не са разчетени напълно. С изключение на плочките от Градешница, чийто текст разкодира Александър Гайд, за другите българските учени мълчат.

Ярък пример за кодиране е методът «скитала», използван от спартанската армия, който е много лесен. Вземат се кожена лента и пръчка, около която се навива кожата, и тогава се написва съобщението (заповедта). След развиване на лентата, съобщението е неразчитаемо, освен ако не се увие около пръчка със същия, или поне много близък диаметър. Разбира се, това е прост разместващ шифър и не е трудно неговото разбиване, но макар и ненадежден, е достатъчен по времето на Спарта.

Снимка: Използваният в Древна Гърция и Спарта шифър «скитала», съвременна реконструкция.

Около 500-600 години преди новата ера еврейски учени измислят прост азбучен заместващ шифър, в който всяка буква се замества с друга, няколко позиции назад или напред в азбуката. Има разбира се безброй методи и начини за шифриране на сведения, включително и в самата архитектура.


В света са познати изключително много образци на тайнописа и закодирани послания в текстове на книги, икони, стенописи, картини, музикални произведения и дори в самата архитектура на църквите, паметници, а днес и в самите пиксели на снимките.

Нострадамус е една от легендарните фигури в света на декодирането, богомилите, тамплиерите, масоните, Леонардо да Винчи, който пише “огледално” своите записки в “арабска” линеарност, Дюрер и неговите закодирани картини, Едгар Алан По, Дали, закодираната книга на Войнович - "Манускриптът на Войнич",  наричана "Светият Граал" и за която се изписани тонове литература, но и досега си остава неразгадана, Луис Карол (особено като се има предвид че Карол е бил математик) и неговата странна книга „Алиса в страната на чудесата“,  израелският математик Елияху Рипс дори твърди, че всъщност текста на Библията е зашифровани послания. Изследователите допускат, че в таен код в библията е записана съдбата на всяко човешко същество, неговото раждане, живот и смърт. Може би миналото, настоящето и бъдещето на всеки от нас е заложено в тайния шифър на Библията? Кой е създателят на Библейския код - висш разум от миналото, свръхинтелект от бъдещето или просто Бог. Закодирани познания  за двата спътника на Марс 156 години преди откриването им има и в книгата“ Гъливер“  на Джонатан Суифт и т.н.


А, какво да кажем за Едгар Алън По? 100 години след написването на "Повест за приключенията на Артур Гордън Пим", докторът по физико-математически науки, проф. А. С. Сонин, запознавайки се с откъс от тази книга (тя е била преведена на руски за пръв път през 1961 г.), с учудване установил, че Едгар Алън По подробно е описал свойствата на течните кристали, а те били открити половин век след като авторът завършил своята повест. Трябва да се отбележи, че това не е единственото произведение на Едгар Алан По, в което има подобни прозрения.

В разказа си "История с въздушен балон" той описал полет над Атлантика. В действителност такова събитие станало, но век по-късно и въпреки това читателите му без уговорки повярвали в мистификацията. Защо? Защото, както е отбелязал Ф. М Достоевски, "неговото въображение има такава особеност, каквато не сме срещали у никого" - силата на подробностите.

Тази сила се проявява и в друг разказ на По - "Разговор с мумия", където има множество удивителни намеци. Мумията бива съживена с помощта на електрически ток. Днес на нас ни е известно, че именно с помощта на електрически заряд се подновява дейността на спрялото сърце. Оживялата мумия разказва, че хората могат да изпадат в продължителен, т.нар. летаргичен сън, че жизнеспособността на човек може да се преустанови (анабиоза) и че хората могат да живеят по 800 години, както е написано в Библията.

Но по какъв начин Едгар Алън По и други като него са успявали да правят такива предсказания? Някои изследователи предполагат, че едновременно могат да съществуват множество светове, еднакви по своята история, но относително разместени по време един от друг. За да се проникне в миналото или в бъдещето, е достатъчно само да се надникне в правилния паралелен свят.
Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст. Причините за неговата смърт и до днес остават неизяснени, а мистериозна черна сянка обикаляла на разсъмване около гроба му.

Едгар Алън По е не само страстен криптограф-любител, но върху една криптограма изгражда фабулата на своя “Златен бръмбар”; с неразгадаем криптографски мотив от цели три страници в “Психология на брака” Балзак буди фантазията на своите читатели; криптограми използуват Жул Верн в “Пътешествие до центъра на Земята” и Артър Конан Дойл в “Танцуващият човек”.

Макар тълкувателски ограничено, няма да бъде преувеличено и невярно, ако се каже, че и един от световните романови бестселъри на ХХ в. – “Името на розата” от Умберто Еко – е роман за всички шифри, с които културата пази автентичния си смисъл от профаниращи, примитивни и манипулативни посегателства, и за умението на универсалния ерудит, който е духовно призван да разгадава тези тайнствени системи от знаци. Повечето от серията романи, които последваха “Шифърът на Леонардо” на Дан Браун и в които разгадаването на шифъра е основен повествователен мотив, вече трайно вписват криптографските процедури сред клишетата на тривиалната масова литература.


Дали древните българи са имали скрити послания? Със сигурност - доказват го намерените  поне десет древни плочки в различните краища на България, както и съвсем наскоро открития закодиран текст - феноменалния шифър на цар Калоян скрит в храма „Св. Св. Петър и Павел” във Велико Търново.

Разгадаха криптирания надпис в църквата „Св. св. Петър и Павел”

откъс
http://www.borbabg.com

Тримата най-големи експерт по византийска епиграфика към Института по изкуствознание към БАН доц. Емануил Мутафов, от историкът проф. Иван Тютюнджиев и от д-р Пламен Събев, експерт към отдел „Християнско изкуство” на РИМ в град Велико Търново твърдят, че вече са разкодирали така наречения "шифърът на цар Калоян". Тази загадка разкрива разчитането на втория стенописен слой и малък надпис на гръцки и старобългарски език, който е посветен на Пресвета Богородица.

Те са успели да намерят отговорите на въпроси, които от десетилетия занимават историци, иконографи и богослови - кога е правен този живописен слой, автентичен ли е и кой го е поръчал и финансирал. Най-интересният отговор обаче е свързан с надпис, който завършва с плетеница от букви. Плетеницата се нарича криптограф и съдържа в себе си закодирана информация – ключа към отговорите за всички въпроси.

Митрополита, който е поръчал и платил изписването му в най-известната църква в старата столица на България е бил висшият духовник митрополит Игнатий, живял до 1464 г. Той е смятан за първия архиерей на търновската църква.

Шифърът първоначално е изглеждал като поредица от арабски йероглифи, но в него има използвани и гръцки символи и думи. При разчитането на това послание се появил надписа „Митрополитис Игнатиос Тирнову”.


„Става дума за митрополит Игнатий, който е живял до 1464 г. Той е първият документално установен архиерей на търновската църква, който принадлежи към епископата на Константинополската патриаршия. Заема Търновската митрополия преди 1435 г. Участва във Фераро-Флорентинския събор от 1439 г. Този събор решава религиозно-догматични въпроси, за да обедини католическите църкви на Изтока и Запада. И така да противодействат на инвазията на Османската империя”, разказва Пламен Събев. По-важният факт за този събор всъщност е участието на Търновския митрополит, чийто подпис стои на четвърто място в унията, в която са записани всички решения.

ЛИЧНИЯТ ПОДПИС НА МИТРОПОЛИТ ИГНАТИЙ СТОИ В КРАЯ НА ТЕКСТА КАТО НЕРАЗГАДАЕМАТА ДО ТОЗИ МОМЕНТ ПЛЕТЕНИЦА. Тя много напомня арабски йероглифи, но се оказва, че представлява гръцки думи. Терминът за този криптографски надпис е гръцки – монокондилия, и се превежда така: „Писане с перото, без да се вдига от листа”, или „Слято писане”. „Но не само в слятото писане е тайната, а в преплитането на буквите.

Така се получава криптографският код, който не може да бъде разчетен от нетренирано око. Но ние вече знаем, че в тази плетеница пише: „Митрополитис Игнатиос Тирнову”, усмихва се д-р Събев.

На практика това означава, че той и неговите колеги са доказали, че именно този търновски патриарх е поръчал и платил изографисването на църквата. Става дума за 1458-1460 г. Поставянето на втория живописен слой се е наложил явно след земетресение, което е разрушило църквата. Не е тайна, че тя е била няколко пъти съграждана наново и стенописвана. Специалистите различават в нея три стенописни слоя.

Историците са убедени, че става въпрос за неговия подпис, тъй като по същия начин е подписана и Унията от Фераро-Флорентинския събор. Целият надпис там гласи: „На Преблагословената владичица наша Богородица и Приснодева Мария. Митрополит Игнатий Търновски”.

 Храмът мистериозен надпис – „Св. Св. Петър и Павел” е издигнат в чест на пренасяне мощите на св. Йоан Поливотски от цар Калоян в столицата Търновград през 1204 г. По-късно там е съграден манастирски комплекс по волята на съпругата на цар Иван Асен ІІ – Ана-Мария.


Подписът на Игнатий е изрисуван от зографа, правил стенописите. Името на този човек остава тайна, но предположенията на Пламен Събев са, че митрополитът е довел със себе си художника от Константинопол. „Ето как е станало. Когато се връща в Търново, митрополитът веднага заръчва църквата да бъде изрисувана. Това са последните години от неговия живот и той е искал да остави нещо зад гърба си. Дал е своя подпис на зографа, който го е нарисувал върху стенописа. Категорични сме, че става дума за неговия подпис, защото точно по същия начин той се е подписал и в Унията от Фераро-Флорентинския събор”, уточнява Пламен Събев.

Така, заедно с разчетения подпис, целият надпис гласи: „На Преблагословената владичица наша Богородица и Приснодева Мария. Митрополит Игнатий Търновски”.


Надписът е двуезичен. Първо е изписан на старобългарски език, после дословно е повторен на гръцки език. Текстът е част от ходатайствена молитва, която се изпълнява във всички литургии. С тази молитва свещеникът проси благоденствие за всички, които присъстват на литургията. Според канона се споменава задължително и името на действащия митрополит, за да бъде и той благословен.

„Досега се смяташе, че стенописите са правени през 1442 г., ние обаче изместихме малко времето на тяхното изработване и смятаме, че сме по-точни. Истината е, че това е период на сложни икономически и политически обстоятелства за Велико Търново. А и вероятно точно тогава църквата е претърпяла разрушително земетресение, което е наложило нейното обновяване. Освен това развенчахме тази легенда за зограф Никола, който е стенописвал „Св. св. Петър и Павел”. Тя шества отдавна, но в нея няма нищо вярно”, категоричен е богословът. След това д-р Събев допълва, че митрополит Игнатий остава, поне засега, единственият търновски митрополит, който се е подписвал по този начин.


Тайната, тялото, шифърът и дипломацият: знаци и литератур ни фикции
Откъс
Яни Милчаков

В “Хазарски речник” М. Павич включва разказа за “Големия пергамент”. Пергаментът описва една от най-древните технически практики на дипломатическата секретност. По нейните правила посланието се е татуирало върху тялото на пратеник не само за да фиксира оригиналния текст, но и да бъдат предотвратявани недействителни и злонамерени “мисии” от хора с подправена самоличност и фалшиви документи.

Според Херодот древногръцкият тиранин на Милет Хистией някога е използвал новаторски метод за изпращане на тайно послание: той обръснал главата на най-доверения си слуга, разпоредил заповедта му за въстание да бъде татуирана на черепа на мъжа, след което изчакал косата на роба да порасне и го изпратил на път.
Историята не завършила добре за самия Хистией - той бил обезглавен от персийски генерал, но е останала за поколенията като един от първите известни примери за интригуваща форма на изкуство: стеганографията - вграждането на скрити послания в публично достъпни източници.

Стеганографията като понятие в наши дни се използва конкретно за изпращането на съобщения, чието съществуване е известно само на изпращача и получателя (за разлика от криптографията, която кодира съобщенията и ги прави нечетими, но за всички е очевидно, че съобщение има).
Въпреки че е изгубил главата си, Хистией е запазил репутацията си: човекът, който той се е опитал да свали, не е вярвал в неговата виновност и дори е погребал отрязаната му глава с почести.


Тайните съобщения често са писани по главата на пратеника и прикривани с коса или перука. Античната дипломатическа кореспонденция познава и други криптографски техники. Такива са известни още на Плутарх през V в. пр. Хр., за тях споменава и Полибий в 350 г. пр. Хр. Светоний в своите императорски животописи разказва и за личния тайнопис на Гай Юлий Цезар, който
…ако трябвало да съобщи нещо тайно, пишел го с шифър, тоест буквите били така разбъркани, че не образували никаква дума. За да се разшифрова и прочете, трябва да се замени всяка буква от азбуката с четвъртата след нея, тоест, да се постави D вместо А и т.н. “



Като най-популярна и повсеместно прилагана криптографична система през Средновековието не само сред монашеските ордени,

но и сред образованите миряни остава т.нар. “бенедиктинска азбука”. Нейната тайнствена недостъпност е била пазена от непосветени и нежелани читатели чрез иначе елементарен графичен принцип:

“Азбуката на бенедиктините” (най- вероятно според заимствани правила от някои древни източни графемики) е замествала гласните в писания текст със съгласни. След “бенедиктинската” шифрова процедура например името на скандалния 15-годишен папа Теофилакт (Theofilactus) се появява в поверителен дипломатически доклад от 1033 г. като Thpfklbctxs.

Времето на универсалните хуманисти е и време на политическите методи на Ренесанса, които емблематизират нощта, шепота, тайната, интригата, отровата и шпагата. Тогава криптографията и нейните методи започват да се систематизират в специални трактати с подобаваща за философията на числата сериозност. Л. Б. Алберти пише такъв трактат през 1466 г.3. В подобен дух по- късно размишлява за шифрите философът Фр. Бейкън, а френският дипломат Блез дьо Виние през 1585 г. преоткрива криптографската комбинаторика, която възпроизвежда азбучни версии според произволна ключова дума, взета от някакъв текст.


В много случаи шифрованата дипломатическа кореспонденция от Средновековието и Ренесанса не се осланя толкова на все по-усъвършенствуваните криптографични техники, колкото с привидно разбираем език и на достъпна за всеки грамотен писменост се стреми да създава лъжливи сюжети.

Така тематично биват комбинирани около някаква “пораждаща” ключова реалия цели фикционални светове. В тях може компетентно да влизат ограничен брой хора, които са служебно и интелектуално посветени не само в езотеричните подстъпи към технологичното им конструиране чрез букви и цифри, но и в белетристично-наративната им условност.

Още през 1480 г. завеждащият ватиканското тайнописно отделение Дж. ди Лавинде в своя “Трактат върху цифрите” препоръчва за още по-голяма сигурност шифрованата кореспонденция първо “да се превежда” на конспиративен дипломатически жаргон и едва тогава да преминава през кодовете на поне няколко цифрови и буквени криптографични системи.


Тези занимания на писатели, художници, философи и дипломати са елемент от културната цялост на ренесансовата “епистема”.

Идеите на едни от най-известните книги на М. Фуко внушават, че в нея Лудостта е признат и търсен партньор на Разума, както фантазията – на формулата, магията – на науката, съновидението – на чертежа.

Личи разликата със схващанията и практиките на Просвещението. Рационалната епоха, изолирайки напълно лудите от разумната организираност на социума, а лудостта – от рационалното поле на познавателните методи и на техните приложения в различни области, защитава собствения си епистемологичен, културен, художествен и терапевтичен дискурс. В по-смекчена антитеза и върху по-ограниченото поле на шифровите техники виждаме възпроизведен абсолютно същият принцип: ако за Ренесанса в тази специализирана и сериозна област литературната фантазия е законен партньор на математическата прецизност.


В случая с разгадаването на телесни знаци като прикритие на вътрешни тайни интегралността между “висока” и “ниска” литература е очевидна: всичко онова, което Жан Делюмо изброява и описва като пораждащо “страха в културата на Запада”, изпълва отначало проповедите през Средновековието, а след Гутенберг започва да залива и книжарските сергии на ренесансова Европа с подробни инструкции, как да бъдат разпознавани различните расови, етнически и верски категории “опасни” хора във видимостите и привидностите на действителния живот или зловещите “антропоморфни” въплъщения на злите сили.


Докладите на папските нунции и на италианските дипломати от ХV-ХVІІ в. – прочутите “relazioni”, събрани в 15 тома6, – днес изумяват с невероятните подробности при физиономичните описания на важни личности от чуждите дворове. Свръхдетайлните изброявания на всички съставки в цялото тяхно облекло (до броя на копчетата и отделните видове птичи пера със свойствените им шарки и цветове върху шапките) успешно в наши дни, между другото, се използуват от историците на модата и на всекидневието като достоверна основа за пълни картинни реконструкции. Не по-малко наблюдателност дипломатите от италианската ренесансова школа насочват към носовете на хората, които заслужават аналитично внимание и подобаващо “информационно досие”.


По-нататък то рутинно включва: очертанията на брадите, гъстотата на мустаците, извивките на веждите и гънките на ушните миди. Ако някаква случайност е давала сгода на проницателния дипломатически наблюдател да надзърне под перуките на местния елит, докладът не е пропускал подробно да характеризира тенденциите към побеляване, формите на оплешивяване и противодействащите им средства, които е прилагал засегнатият от тези козметични неудобства; класически образец за описание на плешивина дипломатите са черпели у Светоний.

Към това техните доклади прибавят броя на бенките, големината на брадавиците, пукнатините на устните, мрежата на бръчките по челото и разположението на луничките. Условие и подстъп към заключителното обобщение за психоемоционалните характеристики на описвания “обект” е същият дескриптивен фотографизъм.


С култа си към детайла-фетиш и описателната хипертрофия дипломатическата кореспонденция максимално компенсира липсата на фотография и дори на рентген в своето съвремие. Описателният хиперпедантизъм и стриктното му съблюдаване не трябва да учудват: като водеща учрежденска инструкция за правилата при писането на “relazioni” в края на ХV в. срещаме няколко откъса от приписваното на Аристотел съчинение “Физиогномика”.

С досега неясно, но поне със сигурност неаристотелево авторство то учи как да бъдат разпознавани и квалифицирани спецификите в характера на наблюдавания човек според формата на лицето, жестовете и израженията.

Спекулативно, но не и безпредметно, може да се предполага, че и без особени писателски претенции, изпълвайки своите информации и портрети на политически фигури с безброй описателни детайли, ренесансовите дипломати – без изключения класически образовани елинисти и латинисти – са възприемали античната литература, науката и гръкоримската историография като символично наследство и като интегрална част от собствения си духовен свят.

 

Един от първите каталози на дипломатически шифри, т.нар. “Номенклатор”, е съставен през 1591-1605 г. от брат М. Ардженти, началник на папската канцелария на Климент VІІІ. Като истински човек на ХVІ в. той също замисля и създава своята шифрова система в споменатото “спекулативно” и “оперативно” двуединство – между общия философски дух на високо ценения от неоплатонизма “скрит смисъл”, конкретните херменевтични интерпретаторски процедури, които само елитарни тълкуватели могат да прилагат като общ dictus obligus (заобиколен подход) за неговото разбиране, математическата точност и художественото въображение.

Резултатът позволява на обучените в използуването на “Номенклатор”-а да скриват имена на владетели и същински политически или военни сведения не само чрез шифровка по десетте комбинирани азбучни субститути, но и, например, под фикционални разкази за богоугодния живот на различни монашески ордени като водена духовна кореспонденция между техните смирени братя.


За разлика от функциите на криптографията във Византия и Рим, където тя се ползва най-вече за целите на политиката и шпионажа, то в старата българска литература тайнописът служи често за кодиране името на автора (преписвача) на книгата (въпросът за анонимността на авторите/преписвачи/компилатори през Средновековието и за разбирането им за книгата като за тяло Божие, носител на Божието слово е широко дискутиран).

Тайнописът се използва също и за кодиране на преписки, маргинални бележки и др., които по една или друга причина преписвачът счита, че не трябва да се виждат от непосветени очи. Все пак да не забравяме, че почти цялата българска книжнина е унищожена и това твърдение подлежи на корекция в случай, че България успее да си върне откраднатите летописи или поне българските учени получат пълен достъп до тайния ватикански архив.




Видове тайнопис в старата българска литература.
Ема Стефанова
http://eloiz.blog.bg/

Глаголица

Глаголицата е официална българска писменост от епохата на цар Симеон Велики до края на 11-ти век. Поради различни исторически превратности през следващите векове тя губи значението си в българските земи и е заменена от кирилицата (учените все още спорят за времето на възникване на тази писменост). Но по всичко личи, че все пак са останали книжовници, които са могли да четат и употребяват глаголически букви, намирайки им приложение най-вече в криптографията.

Така например в сборник Зогр №102 от 14-ти век преписвачът Даниил се е подписал с глаголически букви. Това може би е един от малкото оригинални, създадени в България видове тайнопис в старата ни литература.

Интересен е фактът, че по адриатическото крайбрежие на Хърватия глаголицата се запазва чак до миналия век, предимно като вид тайнопис в някои манастири. В сегашни дни тя се използва само в църковнославянския, а също и като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.

Акростих

Акростихът е изключително популярен в ранносредновековната византийска и българска литература. По същество представлява такова подреждане на стиховете в едно произведение, че поставени една след друга, началните им букви да образуват думи, фрази, изречения или цели самостоятелни литературни творби.


Един от най-големите майстори на акростиха в старата българска литература е епископ Константин Преславски, ученик на братята Кирил и Методий. Превеждайки от гръцки език различни църковни произведения, той успява да изпише в акростих собственото си име, фрази и дори цели оригинални кратки стихотворни творби, използвайки не само външната, но и вътрешната структура на стиховете. Неговото най-популярно произведение е „Азбучна молитва” – стихотворение, написано като увод към преводния му труд "Учително Евангелие". Всеки ред от творбата на Константин Преславски започва с буква от азбуката, в прослава на българската писменост.



Цифрови стойности на буквите

Всички букви и в кирилицата, и в глаголицата, по подобие на гръцката азбука, са имали числена стойност, като числата в българския език са се изписвали като букви до края на 18 век, когато биват заменени от арабските цифри.

Книжовниците отделят буквите с числена стойност от останалите в текста с помощта на хоризонтални и вертикални точки или чрез поставяне на различни титли (надредни знаци). Чрез букви с цифрова стойност в старобългарските ръкописи се изписват мерки, дати, години и пр.

Докато обаче в глаголицата всички букви имат числени стойности, то в кирилицата не е съвсем така – букви като Б, Ж, Ш, Щ, които не са имали еквивалент в гръцката азбука, тук нямат числена стойност. За сметка на това такава имат няколко гръцки букви, които са неприсъщи за българския език.

Докато в ранните векове в литературата се използва гръцката буква копта като знак с числова стойност 90, то по-късно тя е изоставена и книжовниците започват да употребяват със същото значение оригиналната кирилска буква Ч. Същото важи и за знака сампи, който българите изобщо не възприемат, а директно заменят с Ц=900.

Числовите стойности на буквите позволяват на преписвачите да използват математически комбинации, за да създават различни видове тайнопис. Един от най-често употребяваните е взаимната замяна на буквите по следната логика:

Сборът на десетиците =10, сборът на стотиците =100, сборът на хилядите =1000.
Например буквата В може да се замени с буквата И и обратно, тъй като числовата стойност на В е 2, а на И – 8, следователно 2+8=10. Ключ за този вид тайнопис е намерен в сборник №274, от 17 век, пазен в сбирката на НБКМ.
  

Букви като Б обаче не са могли да бъдат заменяни с друга буква по тази система, тъй като не са имали числена стойност. В някои случаи обаче те биват заменяни от съответните близко звучащи букви – например Ш се употребява вместо Щ и пр. (звуково уподобяване).  
За целите на тайнописа се използват и числените стойности на глаголическите букви, които през 14 век вече не са толкова популярни.



Включване на гръцки букви в тайнописните системи

През 14 век във връзка със силния интерес, проявен от българските книжовници към гръцкия език, книжнина и култура в тайнописните системи навлиза използването на гръцки букви, които могат да заменят български кирилски букви или да участват в комбинации с числовите стойности. Използва се и гръцки тайнопис.
 

В България са открити поне десет древни скрижали с неразгадана досега писменост – дали е забравен през вековете древен език или зашифровани послания, засега учените нямат обяснение. Дали поради това, че няма интерес или средства, добре обучени кадри със сигурност имаме.



Един много интересен блогър - Мартин Константинов, е изказал много интересни хипотези относно древните български епиграфики върху намерени стари олтарни плочи. Ето част от неговата публикация:
http://prarodinata.blog.bg/history/2012/06/05/dylgoochakvanite-plochi-izpisani-na-kirilica-ot-vremeto-na-t.964033

Тайните надписи от Дюлгерово
На плочите има криптограми?

“В началото на третото хилядолетие сл. Хр. писателят Никола Гигов съобщава за особени надписи от района на с. Широка лъка и излага хипотезата, че това е писменост от времето на траките. Сведенията публикува в книгата си “Орфей и азбуката“  През 2009-а година заедно с неколцина съмишленици предприех обиколка из района, с цел да документирам надписите и да проверя хипотезата на нашия известен писател.

В хода на проучването и след като видяхме няколко плочи, у нас се затвърди мнението, че плочите са много по-стари от параклисите и църквите, в които се намират в момента. Редица особености на буквите и изписването, както и фактът, че старините се съхраняват в храмове, издигнати на местата на тракийски светилища дават основание на всеки непредубеден и подвластен на здравата логика изследовател да заключи, че това са древни надписи, полагани в олтарите като светини.“


През всичките години на отрицание и омаловажаване постиженията на нашия народ в изолирани райони родолюбиви българи са пазили ревностно от нечисти ръце няколко плочи - скрижали, изписани на чиста Кирилица и все пак напълно неразбираеми за днешния българин. Пръв за тези плочи споменава писателят и най-голям изследовател на Орфей Никола Гигов.

Всички те са били открити преди столетия в разрушени древни храмове и светилища и са били съхранявани грижливо от будни родопчани, които по този начин са отдавали чест и са защитавали делото на предците си, създали древните писмена. След като научих за съществуването на тези плочи, заедно с неколцина съмишленици, се заех да ги открия и заснема, за да станат всеобщо достояние. В хода на проучването се оказа, че освен плочите от Централните Родопи, споменати от Гигов, има и други – една от ‘тракийската’ Петелова могила край с. Драгойново, Първомайско и една от с. Горно Луково, Ивайловградско. За мен е извън съмнение, че са оцелели и други плочи, пръснати из различни краища на Родината.


От 30-те години на 19-и век султанско разрешение дава началото на строителство на православни храмове в Родопите. За родолюбивите българи това са били времена на надежда, упование и силна вяра.

Жив е споменът за широколъшката църква, построена със задружните усилия на цялото село само за 38 дни. В селата се строят църкви, а на древните свети места, неизличими от хилядолетията в народната памет, родопчани градят малки параклиси. Това е бил моментът, когато древните плочи могат отново да заемат полагащото им се място, да бъдат извадени от потайните скривалища (плочата от с. Гела е крита във варница и затова на снимките е изцапана в бяло, нужно е професионално почистване и реставрация), осветени и положени като безценни светини не къде да е, а именно в олтарите на параклисите и църквите. Всичките плочи, които ще публикуваме за пръв път по-долу, са намерени скрити в олтарите, а някои от тях дори служат за олтар ("светата трапеза")!


Този факт е блестящо доказателство за историческия усет на възрожденските българи от Гела, Широка лъка, Солища и околни села, за дълбокото им преклонение пред светините, които дори не са можели да прочетат. Родопчани са чувствали непреходната сила на тези ‘езически’ паметници, знаели са, че те са не просто останки от незапомнени времена, а ключ към миналото, но и бъдното величие на българския дух. Като такива тяхното място е било едно-единствено – в Светая Светих, където достъп има само свещенослужителят.

Те са били полагани в олтара след освещаване и издълбаването на кръст или надписване най-отгоре името на храма и най-отдолу датата на полагане в олтара.
Удивление буди фактът, че буквите по повечето плочи имат напълно съвременен вид и начин на изписване. По тази причина всеки, докоснал се до тези плочи, в първия момент изпада в голямо объркване. Надписите изглеждат познати и човек има усещането, че всеки момент ще ги прочете.



За древността на надписите обаче свидетелстват:

Т.нар. scripta continua - слятото писане без разстояния между думите, което е характерно за всички древни писмености;
1. Невъзможността текстът да бъде разчетен, независимо, че почти всички знаци са познати за един грамотен българин;
2. Много малкото букви, означаващи гласни звуци, също присъщо на древните писмени системи;
3. Разликата в изписването между надписите при освещаването от 19 век и останалата част от всяка плоча;
4. Липсата на някои букви от съвременната ни азбука;
5. Силното износване на някои от надписите в сравнение с по-късните издълбавания.


Гореспоменатите недвусмислено показват, че плочите не са от 19 век. Вероятността да са писани в по-ранен период от османското владичество изглежда също толкова невероятна. Всички сме виждали текстове на старобългарски и веднага можем да заявим, че графичният им вид е коренно различен и следователно няма как родопските скрижали да са, да речем, от 13 век. Азбуката, която Кирил и Методий "създават", има различно изписване от писмената пред очите ни. Какво остава?


Налага се да приемем, че каменните надписи са създадени в един много по-ранен исторически период, далеч преди светите братя да извършат делото си. По всичко личи, че именно тези родопски букви са били основата, върху която те са изградили нашата азбука. Или се оказва, че Кирил и Методий не са измислили буквите, а са ги събрали и систематизирали на базата на отдавна съществуващи по нашите земи писмени знаци (нещо, което надали е изненада за непредубедените любители на българската история).


Изненадите за българина обаче не свършват дотук. След като бяхме заставени от неумолимата логика да приемем, че ‘Създателите’ на азбуката ни са само компилатори (разбира се, при всичкото ни уважение и преклонение пред труда им), древните скрижали поставят нова главоблъсканица пред тревожните ни умове. Как е възможно букви, писани преди повече от хиляда и триста години, да приличат много повече на съвременните, отколкото тези, използвани от българите в доста по-късния период X - XIV в.?


Отговорът на този въпрос ще дадат лингвистите, езиковедите и историците, които се захванат с изучаването и разчитането на скрижалите. За нас засега остава обяснението, че писмеността ни е претърпяла дълга еволюция обратно към първоначалния си вид. Днешната ни кирилица се е завърнала към корена си, а всички развития и реформи в писмеността несъзнателно са я водили към нейната изначална простота и съвършенство.
Мартин Константинов

Хайдушкият тайнопис край Априлци
източник: в. "Монитор"

Хайдутите са използвали природата за знаци в района на Априлци
Девет години преди избухването на Априлското въстание в района на Централен Балкан, край Априлци хайдутите събират на тайни места скъпоценности, за да могат да финансират набиращото скорост националноосвободително движение.

Неизвестни с подвизите си, но със сигурност ангажирани с каузата и заложили живота си за нея са смели планински предводители като Балю, Стуен, Рамиз, Боро, Геру, Пею, Киряк. В малки и маневрени бойни групи целта им е била да нападат османци и да крадат всичките им ценности. Най-често ятаци на хайдутите са били овчарите, а местата, където са събирани провизии, е трябвало да бъдат оборудвани по списък и в него като задължително присъствие е била лютата ракия, поне 25 оки (около 30 литра).

Уникални исторически документи, които не разкриват героични мигове и не подхранват митове, а самия процес на организацията в борбите за свобода, са преписвани дословно на жител на Априлци, който цял живот опитва да разчете знаците, насоките, инструкциите и знаковото писмо, оставени от поколения свидетели.

Едно е сигурно: Балканът все още ревниво пази тонове хайдушко злато, които са потънали в забрава, защото посветените в борбата не са искали те да попаднат в алчни ръце. По думите на местните изследователи Руско-турската освободителна война е финансирана именно от авоарите на хайдушкото злато, защото армията се е нуждаела постоянно от ново оръжие, от провизии, храна и облекло.

Дълбаенето на дупки и заравянето на делви с богатства било несигурно занимание, защото прикриването им било трудно. Затова хайдутите избирали естествени природни знаци, които не биха се променили и след сто години, за да насочват с гатанки досетливите как да попаднат на правилното място. Скали с форма на човешко лице, на животни или на други разпознаваеми фигури били отправна точка за търсене. Оттам търсачът трябвало да направи 40-50 крачки в една или друга посока, където е трябвало да открие друг знак и така да попадне на вход на пещера, в която било скрито имането.

По написаните инструкции на стар и трудно разбираем български език обаче става ясно, че водопадите били най-сигурното място за криене на съкровищата. Пещерите, скрити зад тях, били достъпни не повече от 2-3 месеца в годината, а в останалото време лютата зима и високите води не позволявали достъп до вътрешността им. Поне 12 водопада в Централен Балкан били нишани за това къде е скрито имане. В самите камъни били издълбани знаци и букви. Днес много от тях са унищожени съзнателно от иманяри, които са вярвали, че са стигнали на правилното място.

/Тази публикация, както и някой други непрекъснато ще обновяват и допълват./

БИБЛИОГ РАФИЯ
БИДЕРМАН 1989 – Bidermann H. Knaurs Lexikon der Symbole. München: Droemer, 1989.
БЛАВАТСКА 1995 – Блаватска Е. Разбулената Изида. Т. ІІ, кн. 2. София, 1995.
БУШЕ 1953 – Boucher J. La Symbolique Maçonnique. Paris: Dervy, 1953.
ВАСИЛЕВ 2005 – Василев Р. Масонската ложа и братството на Левски. Персей, 2005.
ВАСИЛЕВ 2008 – Василев Р. Свещеният триъгълник. София: Зенит, 2008.
Г
ЕНОН 1954 – Guénon R. Aperçus sur l’ésotérisme chrétien. Éditions Traditionnelles.1954.
Г
ЕНОН 1957 – Guénon R. L’ésotérisme de Dante. Paris: Gallimard, 1957.
Г
ЕНТИЗО Н 1921 – Géntizon P. Mustapha Kemal ou l’Orient en marche. Paris: Bossard, 1921.
ИДРИС ШАХ 2003 – Идрис Шах. Суфиите. София: Евразия, 2003.
КИНГ 2009 – King Ch. The Gnostics and Their Remains. Kindle Edition published by Evinity Publishing Inc, 2009.
КОРБЕН 2004 – Корбен А. История на ислямската философия. София: Център за изследване на ислямската цивилизация, 2004.
ЛОМАС 2008 – Ломас Р. Отговорът на Хирам. София: Бард, 2008.
МАКИНТОШ 2006 – Макинтош, К. Братството на розата и кръста. София: Мириам, 2006.
НАЙТ и ЛОМАС 2006 – Найт К., Р. Ломас. Ключът на Хирам. Фараони, масони и тайните ръкописи на Иисус. София, 2006.
НЕДКОВ 2000 – Недков Д. Третото хилядолетие на масонството. Плевен, 2000.
НОДОН 2001 – Нодон П. Франкмасонството. София: ИК “Кама”, 2001.
ПАЙК 2007 – Пайк А. Морал и догма на Стария и приет Шотландски ритуал на Свободното зидарство. София: НИИ на СПШР “Св. Йоан” , 2007.
ПАЛУ 1998 – Палу Ж. Масонството. История, ритуали, символи. София: Мириам, 1998.
ПАРНОВ 1989 – Парнов Е. Тронът на Луцифер. София: Партиздат, 1989.
САИД 1999 – Саид Е. Ориентализмът. София: Кралица Маб, 1999.
СТЕФАНОВ 1991 – Стефанов Й. Историко-археологическият резерват “Сборяново” и култовият комплекс “Демир баба теке”. - В: Българските алиани. Сборник етнографски материали. София : Унив. издат. “Св. Климент Охридски”, 1991.
Текст и тайна
37
Добрин Добрев - Тайните на Томбул джамия...
ТАТАРЛЪ 2006 – Татарлъ И. Джеляледин Руми Мевляна. София – Благоевград, 2006.
УЕСТКОТ 2001 – Уесткот У. Числата. Тяхната окултна сила и мистични свойства. София: Аратрон, 2001.
УИЛМШЪРСТ 1922 – Wilmshurst W. The Meaning of Masonry. London: William Rider, 1922.ФАЙЛД 2000 – Файлд Р. Моят път на дервиш. София: Гуторанов и син, 2000.
ФАМБЕРИ 1876 – Vambery H. Sittenbilder aus dem Morgenlande. Berlin: A. Hofmann & Co.,1876.
ХАЗРАТ ИНАЯТ ХАН 2004 – Хазрат Инаят Хан. Космическият език. Учението на суфите. Шамбала, 2004.
ХЕКЕТОРН 2006 – Хекеторн Ч. Тайните общества на всичките времена и народи. Т. І и ІІ, София. 2006.
ЧАТЕРДЖИ и ДАТТА 1995 – Чатерджи С., Д. Датта. Увод в индийската философия. Eurasia Academic Publishers, 1995.
ШОТЛАНДСКИ РИТУАЛ 2007 – Старият и Приет Шотландски Ритуал в България. София: Върховен Съвет, 33 на България, 2007.
Я
РКЪР 2008 – Yarker J. Notes on the Scientific and Religious Mysteries of Antiquity. Kessinger Publishing, 2008.



Публикувано:

2014-02-02 20:27:51