Архив

< Май 2016 >
П В С Ч П С Н
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30          

Българска история

Заговорът против България/ Сакралната мисия на новите богомили.Революция в Европа?

bul nadpic"По времето, когато Боян Мага започна своята дейност, както дворецът, така и

Прочетете още...
 
Съвършено секретно: Тайните мистерии на българските богомили

BO1През 1245 година, само година след превземането на последната и най-свята богомилска  крепост

Прочетете още...
 
Това за което учебниците по история мълчат - Световната мисия на Българската ерес

Разпространение на Богомилството. ВЕЛИКАТА ЕРЕСЕдва ли има религиозно учение, което да се представя в толкова деформиран вид, както е

Прочетете още...
 
Предсказания за България от Петър Осоговеца, богомилски жрец

bogomili malkaПетър Осоговски е Доростолски епископ през Х век, неговата църква е била в днешна

Прочетете още...
 
Тенгрианството, древните маги, богомилите и кам-бояните жреците на Тангра

magic1Главна задача за окултизма станало проникновението и познанието за съкровенните тайни

Прочетете още...
 
Знаменателните водачи на съвършените богомили

B1Рецепта за съвършенство няма, обичат да казват мъдрите побелели глави, независимо коя е

Прочетете още...
 
Астрологичната символика и зодиите в богомилиското учение

BOGOMЧаст от презентацията на доклада на Радислав Кондаков, на Четвърта национална

Прочетете още...
 
Богомилската музика,трубадурите и романите за Светия граал

troubadour2xТе пееха за Сватбата на Царския Син.

Прочетете още...
 

Популярно

Древните загадъчни народи - за произхода на етруски и пеласги и българската следа

Точно преди сто години, при разкопки при древния град Фест пред света се появил диск,

Прочетете още...

Това за което учебниците по история мълчат - Световната мисия на Българската ерес

Едва ли има религиозно учение, което да се представя в толкова деформиран вид, както е

Тайните знания на колобрите и божествена сила на древните български мистерии ОРЕНДА

Обвити с мистика и легенди, колобрите (древните български жреци) са част

Тайните бойци на българските манастири - забравените освободители на България

"Тайното братство" е сред най-интересните факти в родната ни история. Това е

Заговорът против България/ Сакралната мисия на новите богомили.Революция в Европа?

"По времето, когато Боян Мага започна своята дейност, както дворецът, така и

Кодирани послания, шифър, тайни кодове и тайнописи/ Шифърът на Калоян

Една от най-слабо проучваните теми в българската история са тайните кодове и тайнописи

Сензацията на XXI век ще е България! Народ по-стар от Библията и по-древен от библейския потоп

Има една сила, която бавно и могъщо, подобно силата на приливна вълна помита и

  • Това за което учебниците по история мълчат - Световната мисия на Българската ерес

  • Тайните знания на колобрите и божествена сила на древните български мистерии ОРЕНДА

  • Тайните бойци на българските манастири - забравените освободители на България

  • Заговорът против България/ Сакралната мисия на новите богомили.Революция в Европа?

  • Кодирани послания, шифър, тайни кодове и тайнописи/ Шифърът на Калоян

  • Сензацията на XXI век ще е България! Народ по-стар от Библията и по-древен от библейския потоп

monkey 1Точно преди Коледа през 1887 г. млад холандски доктор с нехоландското име

Мари Йожен Франсоа Тома Дюбоа пристигнал в Суматра в Холандска Източна Индия с намерението да открие най-ранните човешки останки на Земята.[1]

Няколко неща били странни. Първо, никой преди това не бил ходил да търси древни човешки кости. Всичко, което било намерено до този момент, било открито случайно, а нищо в миналото на Дюбоа не показвало, че той е идеалният кандидат, за да направи процеса целенасочен. Бил анатом по образование и не се бил занимавал с палеонтология. Нито пък имало някаква специална причина, заради която да предполага, че в Източна Индия ще се намират останки от ранния човек. Логично е да се приеме, че ако въобще се намерят древни хора, това ще стане в голяма и от дълго време обитавана суша, а не в един сравнително уединен архипелаг. Дюбоа бил подтикнат да отиде в Източна Индия не от друго, а от едно вътрешно чувство, от наличието на работници там и от това, че знаел, че Суматра е пълна с пещери — среда, в която тогава били откривани повечето от важните хуманоидни вкаменелости. Най-изключителното във всичко това — почти чудотворно — е че намерил това, което търсел.

 

monkey 1



По това време Дюбоа бил замислил план да търси липсващата връзка, защото човешкият фосилен летопис се състоял от много малко екземпляри: пет непълни неандерталски скелета, част от челюстна кост от неясен източник и половин дузина човешки индивида от ледниковия период, които били наскоро намерени от железопътни работници в пещера на склон, наречена Кроманьон, близо до ЛеЗези, Франция. От неандерталските екземпляри най-добрият стоял незабелязано върху полица в Лондон. Бил намерен от работници, които взривявали скали в каменоломна в Гибралтар през 1848 г., така че е едно чудо, че се е запазил, но за жалост никой все още не оценявал какво представлява. След като бил накратко описан на заседание на Гибралтарското научно дружество, бил изпратен в Хънтъровия музей в Лондон, където никой не го обезпокоявал, освен че леко му обирали праха повече от цял век. Първото му формално описание било написано чак през 1907 г., и то от геолог на име Уилям Солас „само със задоволителни компетенции по анатомия.“

Така че името и заслугите за откриването на първия ранен човек получила долината Неандер в Германия — и, както се оказва, не неподходящо, тъй като по едно тайнствено съвпадение Неандер на гръцки означава „нов човек.“ Там през 1856 г. пак работници в каменоломна, в канара откъм река Дюсел, намерили странни на вид кости, които предали на местен учител, тъй като знаели, че се интересува от всички природни неща. За негова голяма чест учителят Йохан Карл Фулрот забелязал, че държи в ръцете си някакъв нов вид човек, макар че какво точно представлявал и до колко бил специален, били известно време спорни въпроси.

Много хора отказали да приемат, че неандерталските кости били въобще древни. Август Майер, професор в Бонския университет, който бил човек с влияние, настоявал, че костите били просто на монголски войник казак, който бил ранен, докато воювал в Германия през 1814 г., и бил допълзял до пещерата за да умре. Като чул това, Т. Х. Хъксли в Англия сухо отбелязал колко необичайно било войникът, макар и смъртоносно ранен, да се изкатери 20 метра нагоре по склона, да си съблече дрехите, да запечата отвора на пещерата и да се погребе под 60 сантиметра почва.

 

Друг антрополог бил озадачен от силно изразените надочни дъги на неандерталеца и изказал предположението, че то е в резултат на непрекъснатите гримаси, възникнали от лошо заздравяла фрактура на ръката. (В желанието си да отхвърлят идеята за ранните хора специалистите често били готови да приемат най-невероятни възможности. По времето, когато Дюбоа бил готов да потегли за Суматра, скелет, намерен в Перигьо, бил категорично обявен, че е на ескимос. Какво точно е правел древен ескимос в Югозападна Франция, никой никога не обяснява добре. Всъщност бил ранен кроманьонец.)

На този фон Дюбоа започнал търсенето си на древни човешки кости. Самият той не участвал в разкопките, а използвал петдесет каторжници, които му били дадени от холандските власти. Една година работили в Суматра, след това се преместили в Ява. И там през 1861 г. Дюбоа или по-точно екипът му, тъй като самият Дюбоа рядко посещавал обектите — намерили част от череп, сега известен като черепното теме „Тринил“. Въпреки че било само част от череп, то показвало, че притежателят му определено нямал човешки черти, но имал доста по-голям мозък от която и да е маймуна. Дюбоа го нарекъл Anthropitecus erectus (по-късно името било променено по технически причини на Pithecanthropus erectus) и го обявил за липсващата връзка между маймуната и човека. Находката бързо станала известна като „явайски човек“. Днес го знаем като Homo erectus.

На следващата година работниците на Дюбоа намерили фактически цялостна бедрена кост, която изглеждала изненадващо съвременна. Всъщност много антрополози смятат, че е съвременна и няма нищо общо с явайския човек. Ако е кост на erectus, то тя съвсем не приличала на другите, които са намерени оттогава насам. Въпреки това Дюбоа използвал бедрената кост за да докаже — и както се оказало, правилно — че Pithecanthropus ходел изправен. Така също само от парче череп и един зъб направил модел на целия череп, който също се оказал невероятно точен.

През 1895 г. Дюбоа се върнал в Европа, като очаквал триумфално посрещане. Всъщност се сблъскал с точно обратната реакция. Повечето учени не харесвали както изводите му, така и арогантния начин, по който ги представял. Темето на череп, казвали те, било на маймуна, вероятно на гибон, а не на някакъв ранен човек. Надявайки се твърденията му да бъдат подкрепени, през 1897 г. Дюбоа позволил на многоуважаван анатом от Страсбургския университет — Густав Швалбе, да направи гипсова отливка на черепа. За ужас на Дюбоа, Швалбе след това написал монография, която получила доста по-благосклонно внимание от всичко, което Дюбоа бил написал, последвана от турне лекции, на което бил посрещан толкова топло, като че ли той самият бил изкопал черепа. Отвратен и огорчен, Дюбоа се оттеглил, като заел посредствен пост на професор по геология в Амстердамския университет и през следващите две десетилетия отказвал на всеки, който искал да изследва отново ценното му изкопаемо. Умрял през 1940 г. като нещастен човек.

 

Междувременно и на половин свят разстояние, в края на 1924 г. Реймонд Дарт, роден в Австралия и оглавяващ анатомията в университета Уитуотърсранд в Йоханесбург, получил малък, но изключително цялостен череп на дете, с добре запазени лице, долна челюст и това, което е известно като ендокаст — естествена отливка на мозъка — от каменоломна на варовик накрая на пустинята Калахари, на едно скучно място, наречено Таунг. Дарт разбрал веднага, че черепът Таунг не бил на Homo erectus като явайския човек на Дюбоа, а на по-ранно маймуноподобно същество. Определил възрастта му на два милиона години и го нарекъл Australopithecus africanus, или „южен маймуночовек от Африка.“ В доклад в Нейчър Дарт нарекъл останките Таунг „изумително човешки“ и казал, че трябва да се въведе съвсем ново семейство — Homo simiadae („човекомаймуни“), за да се намери място на находката.

Специалистите били още по-малко благоразположени към Дарт, отколкото били към Дюбоа. Почти всичко, свързано с теорията му — всъщност, почти всичко свързано с Дарт, както изглежда — ги дразнело. Първо бил печално самонадеян, като бил провел изследванията сам, вместо да поиска помощта на по-големи специалисти от Европа. Дори името, избрано от него — Australopithecus, показвало недостатъчна научност, като смесвало гръцки и латински корени. И най-вече, изводите му противоречели на общоприетия разум. Хората и маймуните, както всички били съгласни, са се били разклонили най-малко преди петнайсет милиона години в Азия. Ако човекът се е появил в Африка, ами тогава щяхме да сме негроиди, за Бога. Било като че ли все едно някой, който работи днес, да обяви, че е открил първични човешки кости, да кажем, в Мисури. Просто не се връзвало с това, което се знаело.

Единственият достоен за внимание поддръжник на Дарт бил Робърт Брум, роден в Шотландия физик и антрополог, с голям интелект и изключително ексцентричен нрав. Например Брум имал навика да се занимава с полеви работи гол, когато времето било топло, което често се случвало. Бил известен и с това, че провеждал съмнителни анатомични експерименти с по-бедните си и по-хрисими пациенти. Когато пациентите умрели, което често се случвало, понякога заравял телата им в задния си двор, за да ги изкопае и изучава по-късно.

Брум бил изграден палеонтолог и тъй като бил жител на Южна Африка, можел да изследва черепа Таунг от първа ръка. Веднага разбрал, че бил толкова важен, колкото Дарт предполагал, и се изказал енергично в подкрепа на Дарт, но безрезултатно. През следващите петдесет години общоприетото мнение било, че детето Таунг било маймуна и нищо повече. Повечето учебници дори не го споменавали. Дарт прекарал пет години в писане на монография, но не успял да намери някой, който да я публикува. Накрая съвсем се отказал от целта си да я публикува (макар че продължил да търси вкаменелости). С години черепът, който днес се смята за едно от върховните съкровища на антропологията, стоял като преспапие върху бюрото на колега.

По времето, когато Дарт оповестил откритието си през 1924 г., били известни само четири категории древни хоминиди — Homo heidelbergensis, Homo rhodesienis, неандерталците и явайския човек на Дюбоа — но всичко това щяло да се промени много.

Първо, в Китай един талантлив канадски аматьор на име Дейвидсън Блек започнал да търси около едно място, наречено Драгън Боун Хил (Хълмът с драконови кости), което било известно сред местното население като находище на стари кости. За жалост, вместо да съхранят костите, за да ги изследват, китайците ги смилали, за да правят лекарства. Само можем да гадаем колко безценни кости от Homo erectus са свършили като вид китайски еквивалент на сода бикарбонат. Мястото било доста опустошено, преди да пристигне Блек, но той намерил един фосилизиран кътник и на базата само на това доста блестящо обявил откритието на Sinanthropus pekinensis, който бързо станал известен като пекинския човек.

По настояването на Блек били предприети по-целенасочени разкопки и били намерени още много кости. За нещастие, всичките били изгубени в деня след атаката на японците над Пърл Харбър през 1941 г., когато морски пехотинци от американски контингент, като се опитвали да изнесат костите (и себе си) от страната, били възпрени от японците и арестувани. Като видели, че сандъците им не съдържали нищо друго освен кости, японските войници ги изоставили край пътя. Никой повече не ги видял.

Междувременно, пак на старите торфни площи на Дюбоа в Ява, екип, ръководен от Ралф фон Кьонигсвалд, открил друга група от ранни човешки същества, които станали известни като „хората Соло“, наречени на мястото, където били открити — реката Соло в Нгадонг. Откритията на Кьонигсвалд са щели да бъдат още по-впечатляващи, ако не бил направил една тактическа грешка, която осъзнал твърде късно. Бил предложил на туземците десет цента за всяко парче хоминидна кост, която му предоставят, и след това за свой ужас открил, че с ентусиазъм те трошали огромните парчета на по-малки, за да спечелят повече.

През следващите години с откриването и идентифицирането на още кости се получил наплив от нови имена — Homo aurignacensis, Australopithecus transvaalensis, Paranthropus cressidens, Zinjanthropus boisei и редица други, почти всички свързани с нов род и нов вид. През 1950-те броят на наименуваните хоминидни типове вече надхвърлял сто. Като допълнение към бъркотията индивидуалните форми често се водели с редица различни имена, тъй като палеонтолозите подобрявали, преработвали и изпадали в пререкания относно класификациите. Хората Соло били известни като Homo soloensis, Homo primigenius asiaticus, Homo neanderthalensis soloensis, Homo sapiens soloensis, Homo erectus erectus и накрая просто Homo erectus.

Като се опитвал да внесе някакъв ред, през 1960 г. Ф. Кларк Хауел от Чикагския университет, следвайки предложението на Ърнст Мейр и други през предишното десетилетие, предложил да се намалят родовете само на два — Australopithecus и Homo — и да се рационализират много от видовете. И явайският, и пекинският човек станали Homo erectus. Известно време преобладавал ред в света на хоминидите.[2] Не продължило дълго.

След около десетилетие на сравнително спокойствие палеоантропологията навлязла в нов период на бързи и многобройни открития, който все още не е затихнал. През 1960-те бил открит Homo habilis, смятан от някои за липсваща връзка между маймуната и човека, но според други въобще не е отделен вид. След това следват (наред с много други) Homo ergaster, Homo louisleakeyi, Homo rudolfensis, Homo microcranus и Homo antecessor, както и изобилие от австралопитеци: A.afarensis, A. praegens, A. ramidus, A. walkeri, A. anamensis и още други. Общо около 20 вида хоминиди са известни днес в литературата. За жалост, почти няма двама експерти да признават двайсет, които да са едни и същи.

Някои учени продължават да включват двата хоминидни рода, предложени от Хауел през 1960 г., но други поставят австралопитеците в отделен род, наречен Paranthropus, а други прибавят по-ранна група, наречена Ardipithecus. Някои поставят praegens в Australopithecus, а други в нова класификационна група Homo antiquus, но повечето не признават въобще praegens за отделен вид. Няма централна инстанция, която да регулира тези неща. Единственият начин едно име да бъде прието е чрез консенсус, а това рядко се случва.

Парадоксалното е, че голяма част от проблема е недостиг на доказателства. Откакто свят светува няколко милиарда човешки същества (или човекоподобни) са живели, като всяко е давало своя принос чрез внасяне на генетично разнообразие в човешкия вид като цяло. От това огромно число цялото ни разбиране за човешката праистория се базира на останките, често изключително фрагментарни, от навярно 5000 индивида. „Всичко може да се сложи отзад в един пикап, ако нямаме нищо против в това да объркаме всичко,“ отговорил Йън Татерсал, брадатият и дружелюбен уредник по антропология в Американския музей по естествена история в Ню Йорк, когато го запитах за размера на общия световен архив от хоминиди и ранни човешки кости.

Недостигът нямаше да е толкова голям, ако костите бяха разпределени равномерно във времето и пространството, но, разбира се, че не са. Появяват се случайно, често по начин, изпълнен с „надежди“. Homo erectus е ходел по Земята над милион години и е населявал територия от Атлантическия край на Европа до Китай откъм Пасифика, но въпреки това, ако възкръсне всеки индивид от Homo erectus, за чието съществуване можем да гарантираме, няма да се напълни и един ученически автобус. Homo habilis се състоят дори от по-малко: само два частични скелета и няколко изолирани кости от крайници. Нещо толкова краткотрайно като собствената ни цивилизация със сигурност въобще няма да бъде никога изяснено от фосилния летопис.

„В Европа,“ казва Татерсал за илюстрация, „имате хоминидни черепи в Грузия, датиращи отпреди близо 1,7 милиона години, но след това има промеждутък от почти милион години, преди да се появят следващите останки в Испания, точно в другия край на континента, и след това имаме друг промеждутък от 300 000 години преди откриването на Homo heidelbergensis в Германия — и никой от тях не прилича много на другите.“ Той се усмихна. „От тези фрагментарни парчета се опитваме да разберем историята на цели видове. Не е лесна работа. Наистина не знаем много за взаимовръзката между много древни видове — такива, които са довели до нас и такива, които в еволюционно отношение не са довели до никъде. Навярно някои не трябва въобще да бъдат смятани за отделни видове.“

Това че летописът е непълен, прави всяка находка да изглежда внезапна и да се откроява от другите. Ако имахме десетки хиляди скелети, разпределени на регулярни интервали през историческия летопис, щеше да има значително повече степени на отсенки. Цели нови видове не се появяват внезапно, както се подразбира от фосилния летопис, а постепенно от други съществуващи видове. Колкото по-близо се върнем към точката на разклоняване, толкова по-големи стават сходствата, така че е изключително трудно, а понякога и невъзможно да се разграничи късен Homo erectus от ранен Homo sapiens, тъй като има вероятност или да е двете, или нито едното, нито другото. Подобни спорове могат често да възникнат относно проблеми на идентифициране от фрагментарни останки — да се реши например, дали определена кост представлява женски Australopithecus boisei или мъжки Homo habilis.

При наличието на толкова малко, за което да са сигурни, учените често трябва да правят предположения на базата на други предмети, които се намират наоколо, а и те могат да не са нещо повече от смели догадки. Както Алън Уокър и Пат Шипман сухо отбелязват, ако се съпоставят откритията на оръдията на труда с видовете създания, които най-често се намират наоколо, трябва да се направи изводът, че повечето от ранните ръчни инструменти са правени от антилопи.

Навярно нищо не символизира така добре безпорядъка, както фрагментарния куп от противоречия, каквито показват останките от Homo habilis. Казано просто, няма логика при костите на habilis. Когато се подредят в последователност, те показват женски и мъжки, които еволюират в различна степен и в различни посоки — като с времето мъжките стават все по-малко маймуноподобни и все повече човекоподобни, докато женските от същия период изглежда, че се отдалечават от човека в посока на маймуноподобните същества. Някои специалисти смятат, че habilis въобще не е истинска категория. Татерсал и колегата му Джефри Шварц я отхвърлят като просто „вид кошче за отпадъци“ — такова, в което нямащите връзка с нещо друго изкопаеми находки „могат да бъдат удобно изхвърлени.“ Дори тези, които смятат habilis за самостоятелен вид, не постигат единодушие дали е от същия род като нас или е от страничен клон, чието развитие не е стигнало доникъде.

И накрая, но вероятно преди всичко, човешката природа на сегашните изследователи е фактор в създадения хаос. Учените имат естествена тенденция да интерпретират находките по начин, който най-много ласкае статуса им. Наистина рядко ще се намери палеонтолог, който да обяви, че е открил куп кости, които да не представляват интерес. Или както Джон Рийдър отбелязва разбираемо в книгата Липсващите връзки, „Забележително е колко често първите интерпретации на ново доказателство потвърждават предварителните идеи на откривателя си.“

Всичко това предоставя достатъчно поле за спор, разбира се, и никой не обича да спори повече от самите палеоантрополози. „И от всичките дисциплини в науката навярно палеоантропологията може да се похвали с най-голям дял на егоцентричност сред учените“ — казват авторите на наскоро излязлата Явайският човек — книга, която, както може да се отбележи, сама по себе си посвещава дълги, и по един чудесен начин непреднамерени, нападки срещу другите, по-специално срещу бившия близък колега на авторите Доналд Йохансън. Ето една малка извадка: По време на годините на сътрудничество в института той (Йохансон) разви заслужена, макар и злощастна репутация за непредсказуеми и високо децибепни вербални нападки, понякога съпроводени от мятане на книги или каквото има под ръка.

 

Като се има предвид, че малко може да се каже за човешката праистория, което да не се оспорва от някой някъде, освен че със сигурност сме имали такава, това, което смятаме, че знаем относно това, кои сме и откъде идваме, в най-общи линии е следното.

През първите 99,99999% от историята ни като организми, сме били в една и съща родова линия с шимпанзетата. Фактически почти нищо не се знае за праисторията на шимпанзетата, но каквото и да са били те, това сме били и ние. После, преди близо седем милиона години се случило нещо значимо. Група от нови същества се появила от тропическите гори на Африка и започнала да се движи из откритата савана.

Това били австралопитеците и през следващите пет милиона години те били световните доминиращи хоминидни видове. (Austral е от латински за „южен“ и няма връзка в този контекст с Австралия.) Австралопитеците били в няколко разновидности — някои стройни и грациозни като детето Таунг на Реймонд, други по-яки и здрави, но всичките можели да вървят изправени. Някои от тези видове съществували повече от милиони години, други само няколко стотици хиляди години, но заслужава да се има предвид, че дори и най-неуспешните са имали история, много пъти по-дълга от тази, която засега сме постигнали.

Най-известните хоминидни останки в света са тези на австралопитеците отпреди 3,18 милиона години, намерени в Хадар, Етиопия, през 1974 г. от екип начело с Донълд Йохансон. Формално известни като A. L. (Afar Locality — на английски „отдалечено място“) 288–1, скелетът станал по-известен като Люси, наречен на песента на Бийтълс „Люси в небето с диаманти.“ Йохансон никога не е поставял под съмнение важността й. „Тя е най-ранният ни прародител, липсващата връзка между маймуната и човека“ — казва той.

Люси е била мъничка — висока само 90 сантиметра. Можела е да ходи, но доколко добре е спорен въпрос. Очевидно е била също и добър катерач. Много от останалото е неизвестно. Черепът й почти напълно липсвал, така че малко може да се каже с увереност за размера на мозъка й, макар че фрагменти от него показват, че е бил малък. Повечето книги описват скелета на Люси като 40% цял, въпреки че други твърдят, че се доближава до 50%, а в една книга от Американския музей по естествена история се казва, че скелетът на Люси е две трети цял. Телевизионните серии на БиБиСи Човекът маймуна всъщност го наричат „цял“, макар и да показват, че не е така.

Човешкото тяло има 206 кости, но много от тях се повтарят. Ако имаме лявата бедрена кост на един екземпляр, не се нуждаем от дясната, за да знаем размерите му. Ако махнем излишните кости, всичко, което имаме, е на брой 120 — това, което се нарича полускелет. Дори с този доста удобен стандарт и дори ако се брои най-малкият фрагмент като цяла кост, Люси е съставлявала само 28% от полускелет (и само около 20% от цял скелет).

В Мъдростта на костите Алън Уокър разказва как веднъж попитал Йохансон как е достигнал до стойността 40%. Йохансон лекомислено му отговорил, че не е включил 106-те кости на ръцете и краката — повече от половината от общия брой на тялото, и то доста важна половина, би помислил човек, тъй като главният определящ атрибут на Люси е бил използването на тези ръце и крака, за да се справя с променящия се свят. Във всеки случай, доста по-малко се знае за Люси, отколкото обикновено се предполага. Всъщност дори не е известно дали е била от женски пол. Такава е презумпцията, тъй като е била с миниатюрен размер.

 

Две години след като Люси била открита, в Лаетоли, Танзания, Мери Лийки открива отпечатъци от стъпки на два индивида — както се смята — от същото семейство хоминиди. Следите се били получили, след като два австралопитека били ходили из кална пепел след вулканично изригване. По-късно пепелта се втвърдила, като съхранила отпечатъците на краката им в разстояние на повече от 23 метра.

Американският музей по естествена история в Ню Йорк има интересна диорама, която описва момента на минаването им. Изобразява пресъздадени мъж и жена в цял ръст как ходят един до друг из древната африканска равнина. Космати са и са с размери, подобни на шимпанзета, но имат човекоподобна осанка и походка. Най-впечатляващото в изображението е, че мъжкият е сложил покровителствено ръка на рамото на женската. Това е нежен и чувствен жест, който показва близка връзка.

Изображението е направено така убедително, че лесно може да се пренебрегне факторът, че фактически всичко над отпечатъците от стъпки е въображаемо. Почти всяка външна характеристика на двете фигури — степен на косматост, лицеви органи (дали са имали човешки носове или такива на шимпанзета), изражение, цвят на косата, големина и форма на женските гърди — е по необходимост въображаема. Дори не можем да кажем, че са били двойка. Женската фигура всъщност би могла да бъде дете. Нито пък можем да сме сигурни, че са били австралопитеци. Предполага се, че са били такива, тъй като не са ни известни други кандидати.

Беше ми казано, че са изобразени така, тъй като по време на направата на диорамата женската фигура все падала, но Йън Татерсал, смеейки се, настойчиво казва, че историята не е вярна. „Очевидно не знаем дали мъжкият е бил сложил ръка около женската, но наистина знаем от измерването на походката, че са ходили заедно един до друг и то доста близко — достатъчно близко, за да се докосват. Било е в съвсем открита местност, така че вероятно са се чувствали уязвими. Ето защо се опитахме да им придадем леко разтревожени изражения.“

Попитах го, дали го смущава това, че са си позволили свобода в реконструирането на фигурите. „Винаги е проблем при изображенията“, се съгласи той с готовност. „Не е за вярване колко дискусии може да има, за да се решат подробности като тази, дали неандерталците имат вежди или не. Същото беше и при фигурите от Лаетоли. Просто не можем да знаем в детайли как са изглеждали, но можем да предадем размера и осанката им, както и да направим разумни догадки относно това как вероятно са изглеждали. Ако отново трябваше да го правя, мисля, че може би щях да ги направя съвсем малко по-маймуноподобни и по-малко човешки. Те не са били човешки създания. Били са двукраки маймуни.“

До съвсем наскоро се смяташе, че ние произхождаме от Люси и от съществата от Лаетоли, но много експерти сега не са толкова сигурни. Въпреки че някои специфични физически черти (например зъбите) показват вероятна връзка между тях и нас, други части от анатомията на австралопитеците са по-смущаващи. В книгата си Измрелите човешки същества Татерсал и Шварц изтъкват, че горната част на човешката бедрена кост много прилича на тази на маймуните, а не на австралопитеците; така че ако Люси е в пряката линия между маймуната и съвременния човек, това означава че трябва да сме възприели бедрена кост от австралопитеците преди около милион години, след това да сме се върнали обратно към маймуноподобна бедрена кост, когато сме се придвижили към следващата фаза на развитие. Всъщност, авторите смятат, че Люси не само не е била наш прародител, тя дори не е можела много и да ходи.

„Люси и себеподобните й не са се придвижвали въобще по начин, наподобяващ съвременния“ — настоява Татерсал. „Само когато тези хоминиди е трябвало да се придвижват между дървовидна среда, се оказвало, че ходят на два крака, «принудени» да го правят заради собствената си анатомия.“ Йохансон не приема това. „Бедрата на Люси и мускулната структура на таза й“ — пише той — „трябва да са я затруднявали да се катери по дърветата също толкова, колкото би затруднявало и съвременния човек.“

Нещата станали още по-зле, когато през 2001 и 2002 г. били намерени четири нови и изключителни по рода си екземпляри. Единият, открит от Мив Лийки от известната фамилия, търсеща вкаменелости при езерото Туркана в Кения и наречен Kenyanthropus platyrops („кенийско плоско лице“), е от около същото време като Люси и поставя възможността да е наш прародител, а Люси да е неуспешно странично разклонение. Също през 2001 г. били намерени Ardipithecus ramidus kadabba с възраст, датирана между 5,2 и 5,8 милиона години, и Orrorin tugenensis, смятан, че е на 6 милиона години, което го прави най-старият хоминид, намерен засега — но само за кратко време. През лятото на 2002 г. френски екип, който работел в пустинята Джураб в Чад (място, където никога преди това не са били намирани кости), открил хоминид на почти 7 милиона години, когото нарекли Sahelanthropus tchadensis. (Някои критици смятат, че не е човек, а ранна маймуна и следователно трябва да бъде наречен Sahelpithecus.) Всичките те били ранни създания и доста примитивни, но ходели изправени, и го правели от доста по-рано, отколкото преди се смятало.

Ходенето на два крака е доста трудна и рискова стратегия. Тя означава тазът да се промени в инструмент, който изцяло да носи товар. За да се запази нужната сила, родовият канал трябва да е сравнително тесен. Това има две важни и непосредствени последствия, както и едно дългосрочно. Първо, означава много болка за всяка родилка и доста увеличен риск за фатален изход както за майката, така и за бебето. Нещо повече, за да премине главата на бебето през такова тясно пространство, то трябва да се роди, докато мозъкът му е все още малък — и следователно, докато бебето е все още безпомощно. Това предполага дългосрочна грижа за малкото, което пък означава солидна връзка между мъжкия и женската.

Всичко това е доста проблематично, дори когато си интелектуалният господар на планетата, но си малък, уязвим австралопитек, с мозък, голям колкото портокал[3], рискът трябва да е бил огромен.

Така че защо Люси и себеподобните й са слезли от дърветата и са напуснали горите? Навярно не са имали избор. Бавното нарастване на Панамския провлак било спряло притока на вода от Тихия в Атлантическия океан. Това отклонило затоплящите течения от движението им към Арктика и довело до започването на изключително остър ледников период в северните ширини. В Африка това щяло да доведе до сезонно засушаване и охлаждане, постепенно превръщайки джунглата в савана. „Истината била, че не Люси и подобните на нея са напуснали горите“ — пише Джон Грибин — „а че тях ги напуснали горите.“

Но като отишли в откритите савани, ранните хоминиди очевидно също станали по-уязвими. Изправен хоминид може да вижда по-добре, но и по-добре може да бъде видян. Дори и сега като вид сме уязвими почти до абсурдност на открито сред природата. Едва ли не всяко животно, което ни дойде на ум, е по-силно, по-бързо и по-зъбато от нас. Изправен пред атака, съвременният човек има само две предимства. Има по-добър мозък, с който може да измисля стратегии, и има ръце, с които да мята или размахва опасни предмети. Ние сме единствените създания, които могат да нараняват от разстояние. Така можем да си позволим да бъдем физически по-уязвими.

Изглежда като че ли всичките елементи са били налице за бърза еволюция към мощен мозък, но въпреки това изглежда, че това не е станало. Над три милиона години Люси и нейните събратими австралопитеци почти не се променили. Мозъкът им не се увеличил и няма признаци да са използвали дори и най-прости оръдия на труда. И това, което е още по-странно, както сега знаем, е, че около един милион години живеели редом до други ранни хоминиди, които използвали оръдия на труда, и въпреки това австралопитеците въобще не се възползвали от тази полезна технология, която се намирала сред тях.

В даден момент, между преди три и два милиона години, изглежда че имало цели шест хоминидни вида, които съжителствали в Африка. Само на един обаче му било писано да просъществува: Homo, който се появил от мъглявите ситуации, които започнали преди около два милиона години. Никой точно не знае каква е била връзката между австралопитеците и Homo, но това, което се знае, е, че те съжителствали близо над един милион години преди всичките австралопитеци — и силните, и слабите да изчезнат мистериозно, и навярно внезапно, преди около един милион години. Никой не знае защо са изчезнали. „Вероятно“, предполага Мат Ридли, „сме ги изяли.“

Традиционно линията Homo започва с Homo habilis — същество, за което почти нищо не знаем, и завършва с нас — Homo sapiens (буквално „разумен човек“). Между тях и в зависимост от това чие мнение възприемаме, има половин дузина видове Homo: Homo ergaster, Homo neanderthalensis, Homo rudolfensis, Homo heidelbergensis, Homo erectus и Homo antecessor.

Homo habilis (сръчен човек) бил наименуван от Луис Лийки и колегите му през 1964 г. и бил наречен така, защото бил първият хоминид, който използва оръдия на труда, макар и съвсем прости. Бил е доста примитивно създание — повече шимпанзе, отколкото човекоподобно, но мозъкът му бил 50% по-голям от този на Люси в абсолютни измерения и не по-малко голям пропорционално, така че бил Айнщайн на деня. Никога не е била давана убедителна причина защо хоминидните мозъци са започнали внезапно да се уголемяват преди два милиона години. Дълго време се е предполагало, че големият мозък и изправената походка са директно свързани — че напускането на горите е изисквало умели нови стратегии, които подхранвали или насърчавали развитието на мозъка — така че било нещо като изненада, след повтарящи се открития на толкова много двукраки глуповати същества, въобще да няма очевидна връзка между тях.

„Просто няма необорима причина, за която да знаем и която да обяснява защо човешките мозъци са станали толкова големи“, казва Татерсал. Огромните мозъци са претенциозни органи: представляват само 2% от масата на тялото, но поглъщат 20% от енергията му. Те са също и сравнително взискателни по отношение на това какво използват като енергия. Ако никога вече не изядете хапка животинска мазнина, мозъкът ви няма да се възпротиви, тъй като не му и трябва това вещество. Вместо това, той се нуждае от глюкоза и то от много глюкоза, дори и това да означава пренебрегване на други органи. Както отбелязва Гай Браун: „Тялото е в постоянна опасност от изтощение, причинено от ненаситен мозък, но не може да си позволи мозъкът да остане гладен, тъй като това ще доведе до бърза смърт.“ Големият мозък се нуждае от повече храна, а повечето храна означава увеличен риск.

Татерсал смята, че уголемяването на мозъка вероятно е било еволюционна случайност. Той предполага, заедно със Стивън Джей Гулд, че ако се превърти назад лентата на живота — дори ако се върне назад сравнително малко, до зараждането на хоминидите — шансовете са „съвсем малко вероятни“ съвременният човек или каквото и да е подобно на него, да бъде тук сега.

„Една от най-трудните идеи за възприемане от човека“, казва той „е, че не сме кулминация на каквото и да било. Няма нищо неизбежно в това, че сме тук. Част от суетата ни като човешки същества е, че мислим за еволюцията като процес, който фактически е бил програмиран да ни създаде. Дори антрополозите бяха склонни да мислят, че това е вярно, чак до 1970-те.“ Всъщност дори толкова неотдавна като през 1991 г. в популярния учебник Стадиите на еволюцията Ч. Лоринг Брейс се придържаше упорито към линейната концепция, като признава само един еволюционен задънен изход — яките австралопитеци. Всичко останало представлявало проста прогресия — всеки вид от хоминидите участва в щафетата на развитие донякъде, а след това я предава на по-млад и по-свеж участник. Сега обаче изглежда сигурно, че много от тези ранни форми са използвали странични пътища, които не са довели доникъде.

За наш късмет, един от видовете, намерил верен път — това вероятно била група, използваща оръдия на труда, която като че ли изникнала отникъде и съвпадала отчасти с неясните и спорни Homo habilis. Това е Homo erectus — вид, открит от Йожен Дюбоа в Ява през 1891 г. В зависимост от това, кой източник използвате, той съществувал от преди около 1,8 милиона години до вероятно толкова неотдавна като приблизително 20 000 години.

Според експертите по явайския човек, Homo erectus е разделителната линия: всичко преди него е било маймуноподобно по характер; всичко след него било човекоподобно. Homo erectus първи е ходил на лов, първи е използвал огън, първи е правел сложни оръдия на труда, първи е оставил следи от лагеруване, първи се е грижел за болнавите и немощните. Сравнен с всичко дотогава, Homo erectus е бил изключително човешки както по форма, така и по поведение, индивидите му били дългокраки и стройни, много силни (доста по-силни от съвременния човек) и с желание и интелект да се разпространяват успешно из огромни площи. За другите хоминиди Homo erectus трябва да е бил ужасно могъщ, пъргав и способен.

Erectus бил „могъщият хищен шампион на деня на своето време“ — според Алън Уокър от Пенсилванския университет и един от видните световни експерти. Ако погледнехте някой erectus в очите, външно можеше и да изглежда човешки, но „нямаше да установите комуникация. Щяхте да му станете плячка.“ Според Уокър, той е имал тяло на зрял човек, но мозък на бебе.

Въпреки че erectus е известен от близо почти век, той е известен само от разпръснати фрагменти — съвсем недостатъчни, за да се получи един цял скелет. Така че едва след изключителното откритие в Африка през 1980-те важността му — или най-малкото, вероятната му значимост — като предшестващ вид на съвременния човек била напълно оценена.

 

Отдалечената долина на езерото Туркана (бившето езеро Рудолф) в Кения сега е едно от най-изобилните места на останки от ранния човек, но доста дълго време никой не се бил сетил да търси там. Това се случило само защото Ричърд Лийки, летейки със самолет, който бил отклонен над долината, преценил, че това място може да е по-обещаващо, отколкото се смятало. Бил изпратен екип да го разучи, но в началото не намерили нищо.

 

После, в един късен следобед, Камоя Кимеу — най-добрият търсач на вкаменелости в екипа на Лийки, открил едно малко парче от челото на хоминид на един хълм доста далеч от езерото. Такова място не изглеждало, че може да предостави много, но хората от екипа копаели така или иначе заради уважението си към инстинкта на Кимеу, и за тяхна изненада открили почти цял скелет на Homo erectus. Бил на момче на възраст между девет и дванайсет, което било умряло преди 1,54 милиона години. Скелетът имал „напълно съвременна структура на тялото“ — казва Татерсал, по начин, който бил безпрецедентен. Турканското момче било „доста категорично едно от нас.“

Също намерена край езерото Туркана от Кимеу е KNM-ER 1808, женска на 1,7 милиона години, което дало на учените първото доказателство, че Homo erectus са по-интересни и по-сложни, отколкото първоначално се смятало. Костите на жената били деформирани и покрити с груби тумори, резултат от мъчително състояние, наречено хипервитаминоза А, което може да се появи от яденето само на черен дроб от месоядно животно. Това първо ни показало, че Homo erectus е ядял месо. Още по-изненадващо било, че количеството на туморите показвало, че тя е живяла седмици или дори месеци с тази болест. Някой се е грижел за нея. Това била първата следа на нежност в еволюцията на хоминидите.

Също така било открито, че черепите на Homo erectus съдържали (или, според мнението на някои, вероятно съдържали) зоната на Брока — място във фронталния лоб на мозъка, свързано с говора. Шимпанзетата нямат такова. Алън Уолкър смята, че гръбначният канал не е имал размера и сложността, за да дава възможност за говор, така че те вероятно са комуникирали толкова добре, колкото и съвременните шимпанзета. Други, а именно Ричърд Лийки, са убедени, че са можели да говорят.

За известно време, както изглежда, Homo erectus е бил единственият хоминиден вид на Земята. Бил изключително авантюристичен и се разпространил из земното кълбо, както изглежда, със затаяваща дъха бързина. Фосилните следи, ако бъдат взети буквално, предполагат, че някои членове на вида са достигнали до Ява по същото време, когато (или малко преди да са) напуснали Африка.

 

Това кара много изпълнени с надежда учени да предполагат, че навярно съвременният човек въобще не се е появил в Африка, а в Азия — което би било забележително, да не кажем чудо, тъй като никакви предшестващи видове не са били откривани никъде извън Африка. Азиатските хоминиди би трябвало да се появят, така да се каже, спонтанно. Както и да е, едно азиатско начало просто би обърнало проблема на разпространението им; сега пък ще трябва да се обяснява как явайският човек е отишъл в Африка толкова бързо.

Има няколко по-вероятни алтернативни обяснения как Homo erectus е успял да се появи в Азия толкова скоро след първата си поява в Африка. Първо, много плюс-минус се получава при датирането на ранните човешки останки. Ако действителната възраст на африканските кости е в горния обсег на изчисленията или явайският човек е в долния обсег, или и двете, то тогава би имало доста време за африканските erectus да си проправят път до Азия. Също така е напълно възможно по-стари кости на erectus да очакват откриването си в Африка. Нещо повече, би могло явайските дати да са напълно погрешни.

Сега относно съмненията. Някои експерти не вярват, че находките от Туркана въобще са на Homo erectus. Бедата по ирония е, че макар турканските скелети да са възхитително много, всичките останали вкаменелости от erectus са все още фрагментарни. Както Татерсал и Джефри Шварц отбелязват в Измрелите човешки същества, по-голямата част от турканския скелет „не би могъл да бъде сравнен с каквото и да е тясно свързано с него, тъй като сравнимите части не са известни!“ Турканските скелети, казват те, въобще не приличат на който и да е азиатски Homo erectus и по нищо не могат да бъдат считани за един и същи вид, освен че са съвременници. Някои експерти настояват турканските екземпляри (и всички други от същия период) да бъдат наречени Homo ergaster. Татерсал и Шварц считат, че това не е достатъчно. Те смятат, че ergaster „или достатъчно близък родственик“, който се е разпространил в Азия от Африка, е еволюирал в Homo erectus и след това е измрял.

Това, което е сигурно, е, че по някое време, доста преди милион години, някакво ново, сравнително съвременно изправено същество напуснало Африка и смело се разпространило из по-голямата част от света. Навярно са направили това доста бързо, като са увеличавали обсега си средно с цели 40 километра годишно, като през цялото време са се справяли с планински вериги, реки, пустини и други препятствия, и са се адаптирали към разликите в климата и източниците на храна.

 

Особено чудно е как са преминали по западната част на Червено море — област, известна с изтощителна суша сега и която е била още по-суха в миналото. Любопитна ирония е, че условията, които ги подтикнали да напуснат Африка, би трябвало да направят това да стане още по-трудно. Въпреки това са успели да преминат през всяка бариера и да просперират в земите отвъд.

И тук се опасявам, че цялото единомислие свършва. Случилото след това в историята на човешкото развитие е въпрос на дълги и бурни спорове, както ще видим в следващата глава.

Но заслужава да запомним, преди да продължим, че всичките тези еволюционни промени през пет милиона години — от далечния, озадачаващ австралопитек до напълно съвременния човек, създали същество, което все още е 98,4% генетично неотличимо от съвременното шимпанзе. Има повече разлика между зебра и кон, или между делфин и морска свиня, отколкото има между нас и косматите същества, които далечните ни прародители са оставили зад себе си, когато са поели да завладеят света.
Бележки

[1] Въпреки че бил холандец, Дюбоа бил от Ейсден — град, който граничи с френски говорещата част на Белгия. ↑

[2] Човешките същества са поставени в семейството Hominidae. Членовете му, традиционно наречени хоминиди, включват всякакви същества (включително и измрели), които са по-тясно свързани с нас — отколкото с които и да е оцелели шимпанзета. Маймуните, междувременно, са сложени заедно в семейство, наречено Pongidae. Много специалисти смятат, че шимпанзетата, горилите и орангутаните трябва също да бъдат включени в това семейство, като човешките същества и шимпанзетата са в подсемейство, наречено Homininae. Резултатът е, че съществата, традиционно наречени хоминиди, в такъв случай стават хоминини. (Лийки и други настояват за това име.) Hominoidea е името на суперсемейството маймуни, което включва и нас. ↑

[3] Абсолютният размер на мозъка не ни показва всичко — или вероятно понякога дори не ни показва много. И слоновете, и китовете имат мозъци, по-големи от нашия, но няма да имате големи проблеми да ги надхитрите в преговори за сключване на договор. Относителният размер обаче е от значение — въпрос, който често се пренебрегва. Както отбелязва Гудд, A. africanus е имал мозък от само 450 кубически сантиметра, по-малък от този на горила. Но типичен мъжки от africanus тежал по-малко от 50 килограма, а женската доста по-малко, докато горилите лесно могат да надхвърлят 300 килограма.





29. Неспокойната маймуна

Преди близо 1,5 милиона години някой забравен гений от хоминидния свят направил нещо неочаквано. Той (или доста вероятно тя) взел един камък и внимателно го използвал, за да оформи друг. Резултатът бил една проста капковидна по форма ръчна секира, но това бил първият в света продукт на напреднала технология.

Бил толкова по-съвършен от съществуващите оръдия на труда, че скоро други започнали да следват нововъведението на изобретателя и да правят свои собствени секири. Накрая цели общества съществували, които като че ли не се занимавали с нищо друго. „Правели ги с хиляди“, казва Татерсал. „Има някои места в Африка, където буквално не можеш да направиш и крачка, без да стъпиш върху тях. Странно е, тъй като са доста трудоемки за направа. Като че ли са ги правили за самото удоволствие.“

От един рафт в слънчевото си работно помещение Татерсал свали една огромна отливка, дълга може би половин метър и широка 20 сантиметра на най-широкото място, и ми я подаде. Беше оформена като копие, но с размер на камък, сложен в реката за преминаване. Като отливка от плексиглас тежеше около половин килограм, но оригиналът, който бил открит в Танзания, тежал 12 килограма. „Бил е абсолютно безполезен като инструмент“, каза Татерсал. „Трябва да са били нужни двама, за да се вдигне, както трябва, и дори тогава сигурно е било изтощително, за да се обстрелва нещо с него.“

„За какво е бил използван тогава?“

Татерсал сви весело рамене, доволен от загадъчността. „Нямам представа. Трябва да е имало някакво символично значение, но можем само да правим догадки.“

Секирите, станали известни като ашелските сечива, наречени на Св. Ашел, предградие на Амиен в Северна Франция, където били намерени първите екземпляри през деветнайсети век и които контрастират с по-старите, по-прости сечива, известни като олдовански, първоначално открити в дефилето Олдувай в Танзания. В по-старите учебници олдованските оръдия на труда обикновено са показани като тъпи, заоблени, големи колкото ръка камъни. Всъщност, сега палеоантрополозите са склонни да смятат, че работна част за инструменти от тези олдовански скали са били парчетата, отлющени от тези по-големи камъни, които после можели да бъдат използване за рязане.

И ето тук е загадката. Когато ранният съвременен човек — този, който накрая щял да стане нас — започнал да напуска Африка някъде преди около хиляда години, ашелските сечива били предпочитаната технология. Тези ранни Homo sapiens обичали своите ашелски сечива. Пренасяли ги из огромни разстояния. Понякога дори взимали със себе си неоформени скали, за да ги обработят на сечива по-късно. Били, с една дума, отдадени на тази технология. Но въпреки че ашелските сечива били открити из цяла Африка, Европа, Западна и Централна Азия, почти никога не са били откривани в Далечния изток. Това е доста озадачаващо.

През 1940-те палеонтолог от Харвард на име Халум Мовиус очертал нещо, което било наречено линията Мовиус, разделяйки зоната с ашелски сечива от тази без наличие на такива. Линията се разпростира в югоизточна посока през Европа до Средния изток, близо до днешна Калкута и Бангладеш. Отвъд линията Мовиус, из цяла Югоизточна Азия и в Китай са били намерени само по-древните, по-прости олдовански оръдия. Знаем, че Homo sapiens са отишли доста отвъд тази точка, така че защо ще занесат напреднала и високо ценена от тях каменна технология до края на Далечния изток, а след това просто я изоставят?

„Това доста дълго ме смущаваше“, си спомня Алън Торн от Австралийския национален университет в Канбера. „Цялата съвременна антропология е построена около идеята, че човешкото същество е дошло от Африка в две вълни — първата вълна на Homo erectus, които станали явайски човек, пекински човек и тем подобни, и по-късно вълна от по-напредналите Homo sapiens, които изместили първите. И въпреки всичко, за да се приеме това, трябва да смятаме, че Homo sapiens са отишли толкова далече с по-съвременната си технология и после, по някаква причина, са се отказали от нея. Най-малкото, което можем да кажем, е, че всичко е много озадачаващо.“

Както се оказало, щяло да има много още, което да ни озадачава, а една от най-озадачаващите находки въобще щяла да се появи в тази част на света, от която бил Торн — слабо заселените части на Австралия.

 

През 1968 г. геолог на име Джим Боулър се ровел из отдавна пресъхналото езерно дъно, наречено Мънго, в суха и самотна част на западен Нов Южен Уелс, когато нещо неочаквано му привлякло погледа. Стърчейки от пясъчен хребет с формата на полумесец, известен като люнет, се виждали човешки кости. По това време се смятало, че хора са живеели в Австралия от не повече от 8000 години, но Мънго било пресъхнало от 12 000 години. Така че какво правел някой в такова негостоприемно място?

Отговорът, получен от датиране с въглерод, бил, че притежателят на костите е живял там, когато езерото Мънго било доста по-приятна среда, дълго около 20 километра, пълно с вода и риба, обградено от приятна дъбрава. За изненада на всички, костите се оказали на 23 000 години. Други кости, открити наоколо, били датирани и възлизали на цели 60 000 години.

 

Това било толкова неочаквано, че изглеждало практически невъзможно. Откакто хоминидите се появили за първи път на Земята, не е имало момент, в който Австралия да не е била остров. Човешките същества, които са пристигали там, трябва да са дошли по вода, в достатъчно голям брой за да започнат да се размножават, след като са прекосили над 100 километра открито море, без да знаят по какъвто и да е начин, че ги очаквала удобна за живот суша. След като дошли на сушата, хората Мънго после се отправили повече от 3000 километра навътре от северното крайбрежие на Австралия — предполагаемата точка на тяхното стъпване на острова — което предполага, според доклад в Бюлетин на Националната академия на науките, че „хората навярно са пристигнали за първи път значително по-рано отпреди 60 000 години.“

Как са отишли там и защо, са въпроси, на които не може да се даде отговор. Според повечето антропологични текстове няма данни, че хората са можели дори да говорят преди 60 000 години, камо ли да проявяват такива задружни усилия, нужни за построяването на значим океански плавателен съд и за колонизирането на вътрешността на континентите.

„Просто има много, което не знаем за придвижванията на хората отпреди записваната история“, ми каза Алън Торн, когато го срещнах в Канбера. „Знаеш ли, че когато антрополозите от деветнайсети век пристигнали за първи път в Папуа — Нова Гвинея, намерили хора по планините във вътрешността, на най-недостъпния терен на Земята, да отглеждат сладки картофи. Сладките картофи произхождат от Южна Америка. Така че как са се появили в Папуа — Нова Гвинея? Не знаем. Нямаме и най-малката представа. Но това, което се знае със сигурност, е, че хората са се придвижвали доста уверено, по-дълго отколкото традиционно се смята, и със сигурност са споделяли както гени, така и информация.“

Проблемът както винаги са фосилните находки. „Много малко части на света осигуряват дори не съвсем добри условия за дългосрочно запазване на човешки останки“, казва Торн, мъж с остър поглед, бяла козя брадичка и с напрегнат, но дружелюбен маниер.

 

„Ако не бяха малкото на брой продуктивни места като Хадар и Олдувай в източна Африка, щяхме да знаем страшно малко. И когато погледнем нанякъде, често разбираме, че наистина знаем страшно малко. Цяла Индия ни е дала само една древна човешка вкаменелост, от преди близо 300 000 години.

 

Между Ирак и Виетнам — това е разстояние от 5000 километра — е имало само две находки: една в Индия и един неандерталец в Узбекистан.“ Той се ухили. „Просто няма върху какво много да работим. Става така, че имаме няколко продуктивни райони за човешки останки като Великата рифтова долина в Африка и Мънго тук в Австралия, и много малко помежду им. Не е изненадващо, че палеонтолозите имат проблем с намирането на връзки между нещата.“



Традиционната теория, обясняваща придвижванията на човека — тази, която все още е приета от повечето хора в тази област — е, че човекът се е разпръснал из Евразия на две вълни. Първата вълна се е състояла от Homo erectus, който напуснал Африка доста бързо — почти щом се появил като вид — преди близо два милиона години. През времето, докато се установявал в различни региони, този първи изправен човек еволюирал в определени типове — в явайски човек и пекински човек в Азия, и в Homo heidelbergensis и накрая в Homo neanderthalensis в Европа.

После, преди близо сто хиляди години, по-умен и по-подвижен вид същество — прародителите на всеки един от нас днес — се появило из африканските равнини и започнало да се разселва навън във втора вълна. Където и да отидели, според тази теория, тези нови Homo sapiens изместили техните по-глупави, по-малко адаптивни предшественици. Как точно са направили това, е било винаги спорен въпрос. Никога не са били намирани следи от избиване, така че повечето специалисти смятат, че по-новите хоминиди просто са надвили по-старите, макар че и други фактори навярно също са допринесли за това. „Може би сме им донесли едра шарка“, предполага Татерсал. „Няма начин как да разберем. Едно е сигурно, че сега тук сме ние, а те не са.“

Тези първи съвременни човешки същества са изненадващо неясни. Любопитно е, че знаем по-малко за нашия, отколкото за който и да е друг клон на хоминидите. Наистина е странно, както отбелязва Татерсал, че „най-неотдавнашното значимо събитие в човешката еволюция — появата на собствения ни вид — е вероятно най-неясното от всички.“ Няма никакво единодушие кога наистина се е появил съвременният човек за първи път във фосилния летопис. Много книги датират дебюта им преди около 120 000 години под формата на останки, открити при устието на река Класиес в Южна Африка, но не всички приемат, че това са били съвременни хора. Татерсал и Шварц поддържат мнението, че „дали някои или всички от тях фактически представляват нашият вид, предстои да бъде тепърва окончателно изяснено.“

Първата неоспорвана поява на Homo sapiens е в източното Средиземноморие, около днешен Израел, където тези същества са започнали да се появяват преди около 100 000 години — но дори и там са описани (от Тринкаус и Шипман) като „странни, трудни за класификация и слабо познати“.

 

Неандерталците се били вече установили добре в региона и имали набор от оръдия на труда, известни като мустерски, които новопоявилият се съвременен човек очевидно сметнал, че си заслужава да бъдат заимствани. Никога не са били намирани находки от неандерталци в северна Африка, но оръдията им се появяват навсякъде. Някой трябва да ги е занесъл там: единственият кандидат е съвременният човек. Известно е така също, че неандерталците и съвременните човешки същества са съжителствали по някакъв начин десетки хиляди години в Близкия изток.

 

„Не знаем дали едно и също пространство са си го делели по време или всъщност са живеели редом един до друг“ — казва Татерсал, но съвременните човешки същества продължили с удоволствие да използват неандерталски оръдия на труда — това едва ли е убедително доказателство за поразително превъзходство. Не по-малко любопитно е, че ашелски оръдия са намерени в Близкия изток отпреди цели един милион години, но почти не съществуват в Европа допреди 300 000 години. И отново е една загадка защо хората, които са имали технологията, не са взели със себе си оръдията на труда.


Дълго време се е смятало, че кроманьонците, под каквото име станали известни съвременните човешки същества, изтиквали неандерталците пред тях, когато напредвали из континента, като накрая ги принудили да се преместят в западния му край, където фактически нямали друг избор, освен да отидат в морето или да измрат. Всъщност се знае, че кроманьонците били вече в далечния запад на Европа по около същото време, като същевременно прииждали и от изток. „Европа е била доста безлюдно място по това време“ — казва Татерсал. — „Може и да не са се натъквали един на друг толкова често, дори и при всичките им идвания и напускания.“

 

Любопитното относно пристигането на кроманьонците е, че станало по време на периода, известен на палеоклиматолозите като интервала Бутелие, когато Европа попаднала от период на относително меко време в още един друг дълъг период на свиреп студ. Каквото и да ги е докарало в Европа, не е било прекрасното време.

Във всеки случай идеята, че неандерталците рухнали, когато били изправени пред конкуренцията от новопристигналите кроманьонци, се огъва пред доказателствата поне малко. Неандерталците били очевидно издръжливи. Десетки хиляди години живеели при условия, които никой съвременен човек, освен няколко полярни учени и изследователи, не е преживявал.

 

По времето на най-лошото от ледниковия период били често явление снежни бури с ветрове, силни като ураган. Температурите непрекъснато спадали до 50 градуса под нулата. Полярни мечки бродели из снежните долини на южна Англия. Неандерталците естествено се оттеглили от най-суровите места, но дори и така трябва да са преживели време, което най-малкото е било толкова лошо, колкото съвременната сибирска зима. Със сигурност са страдали — но като вид са били страхотно устойчиви и практически неунищожими. Оцелели са през поне 100 000 години, а навярно и два пъти повече, върху район, простиращ се от Гибралтар до Узбекистан, което е доста успешно оцеляване за който и да е вид.

 


Кои и какви точно са били неандерталците са въпроси, по които се спори и нищо не е сигурно. Точно до средата на двайсети век общоприетото антропологическо схващане за неандерталеца е, че е бил невзрачен, прегърбен, тътрещ се и маймуноподобен — типичният пещерен човек. Само един болезнен инцидент накарал учените да преосмислят това схващане. През 1947 г., докато се занимавал с теренна работа в Сахара, френско-алжирски палеонтолог на име Камий Арамбур намерил убежище от пладнешкото слънце под перките на своя лек самолет. Докато седял там, се спукала гума от горещината и самолетът се наклонил внезапно, като му нанесъл силен удар върху горната част на тялото.

 

По-късно в Париж той си направил рентгенови снимки на врата и забелязал, че собствените му прешлени са подредени точно като на прегърбения и тромав неандерталец. Или той бил физиологически примитивен, или стойката на неандерталеца е била погрешно описана. Всъщност било последното. Неандерталските прешлени въобще не били маймуноподобни. Това променило напълно начина, по който сме възприемали неандерталците — но, както изглежда, само отчасти.

Все още широко възприето е мнението, че на неандерталците им липсвал интелект и характер да се конкурират на равни начала с континенталните стройни и умствено гъвкави новопришълци Homo sapiens. Ето един типичен коментар от неотдавна излязла книга: „Съвременните човешки същества неутрализирали това предимство (значително по-здравата физика на неандерталците) с по-добри дрехи, по-добри огньове и по-добри убежища; междувременно неандерталците били затруднени от преголямото си тяло, което се нуждаело от повече храна, за да бъде поддържано.“ С други думи, именно факторите, които им позволили да оцелеят успешно сто хиляди години, изведнъж станали непреодолим недостатък.

Най-вече въпросът, който никога не се засяга, е, че неандерталците имали мозъци, които били значително по-големи от тези на съвременните хора — според една оценка 1,8 литра при неандерталците срещу 1,4 при съвременните хора. Това е повече от разликата между съвременния Homo sapiens и предишния Homo erectus — вид, за който със задоволство смятаме, че почти не е бил човешки. Аргументът, който се изтъква, е, че въпреки че мозъците ни са били по-малките, някак си са били по-ефикасни. Мисля, че казвам истината, когато отбелязвам, че никъде другаде в човешката еволюция не е изтъкван такъв аргумент.

Защо тогава, както може да попитате, ако неандерталците са били толкова издръжливи, адаптивни и умствено надарени, не са вече сред нас? Един възможен (но и много оспорван) отговор е, че навярно са. Алън Торн е един от водещите поддръжници на алтернативна теория, известна като мултирегионалната хипотеза, която твърди, че човешката еволюция е била продължителна — че точно както австралопитеците са еволюирали в Homo habilis и Homo heidelbergensis, станали след време Homo neanderthalensis, така съвременните Homo sapiens просто се появили от по-древните Homo форми. Homo erectus според това мнение не е отделен вид, а само преходна фаза.

 

Така съвременните китайци произлизат от древните предци Homo erectus в Китай, съвременните европейци — от древните европейски Homo erectus и т.н. „Освен че според мен няма Homo erectus“ — казва Торн. „Смятам, че това е термин, който е надживял полезността си. За мен Homo erectus е просто по-раншна част от нас. Смятам, че въобще само един човешки вид е напускал Африка и този вид е Homo sapiens.“

Опонентите на мултирегионалната теория я отхвърлят, първо, на основание на това, че тя изисква невероятно количество паралелна еволюция на хоминидите из целия Стар свят — в Африка, Китай, Европа и най-отдалечените острови на Индонезия, където те са се появявали. Някои също смятат, че мултирегионализмът насърчава расистко схващане и че на самата антропология й е отнело много време, за да се отърве от него.

 

В началото на 1960-те известен антрополог на име Карлтън Кун от Пенсилванския университет предположил, че някои съвременни раси произлизат от различни източници, искайки да каже, че някои от нас произлизат от по-висш сой от останалите. Това напомняло неудобно на предишни схващания, че определени съвременни раси като африканските бушмени (по-точно Калахари Сан) и австралийските аборигени са по-примитивни от другите.


Каквото и да е чувствал самият Кун, за много хора изводът бил, че на някои им е присъщо да са по-напреднали и че определени човешки същества са съставени всъщност от различни видове. Схващането, което сега инстинктивно звучи толкова обидно, било широко популяризирано до съвсем наскоро от много на брой уважавани институции.

 

Пред себе си имам популярна книга, публикувана от издателство Тайм-Лайф през 1961 г. и наречена Епопея на човека, основана на поредица от статии в списанието Лайф. В нея могат да се намерят такива коментари като „Родезийският човек… е живял преди само 25 000 години и може би е прародител на африканските негри. Размерът на мозъка му се доближавал до този на Homo sapiens.“ С други думи, тъмнокожите африканци били наскоро произлезли от същества, които само „се доближавали“ до Homo sapiens.

Торн категорично (и вярвам, че искрено) отхвърля идеята, че теорията му в някаква степен е расистка, и обяснява еднаквостта на човешката еволюция, като предполага, че е имало много движение насам и натам между културите и регионите. „Няма причина да предполагаме, че хората са се придвижвали само в една посока“ — казва той. — „Хората са се движели навсякъде и когато са се срещали, със сигурност са споделяли генетичен материал чрез кръстосване на видовете. Новопристигналите не са измествали местните популации, те се присъединявали към тях. Те ставали тях.“

 

Той оприличава ситуацията с тази, когато изследователи като Кук и Магелан се натъкнали на отдалечени народи за първи път. „Не са били срещи на различни видове, а на един и същи вид с някои физически различия.“

Това, което виждаме във фосилния летопис, настоява Торн, е гладък и непрекъснат преход. „Има известен череп от Петралона в Гърция, датиращ отпреди 300 000 години, който е спорен сред традиционалистите, тъй като изглежда по някои черти като Homo erectus, но по други — като Homo sapiens. Ами това, което казваме, е, че тъкмо това може да се очаква да се види у видове, които са еволюирали, а не са били изместени.“

Нещо, което би помогнало да се разреши въпросът, е да се приеме наличие на кръстосване на видовете, но това не е съвсем лесно за доказване или отхвърляне само по вкаменелости. През 1999 г. археолози в Португалия открили скелет на четиригодишно дете, което било умряло преди 24 500 години. Целият скелет бил съвременен, но с някои архаични, вероятно неандерталски белези: необикновено яки кости на краката, зъби със специфичната параболична зъбна дъга и (макар че не всички са съгласни за това) извивка отзад на черепа, наречена suprainiac fossa — белег, срещан само при неандерталците.

 

Ерик Тринкаус от университета Вашингтон в Сент Луис, водещ специалист по неандерталците, обявил детето за хибрид — доказателство, че е имало кръстосване между съвременните човешки същества и неандерталците. Други обаче били обезпокоени от това, че нямало по-силно изразено смесване между неандерталските и съвременните черти. Както един критик се изразява: „Ако погледнем едно муле, няма да кажем, че предната му част прилича на магаре, а задната — на кон.“

Йън Татерсал обявил, че намереният скелет не е нищо повече освен „ниско и набито съвременно дете.“ Той приема, че вероятно е имало някакво чифтосване между неандерталците и съвременните хора, но не вярва, че това би могло да доведе до създаване на репродуктивно способно поколение.[1] „Не знам да има два организма от която и да е област на биологията, които да са различни и въпреки това да са от един и същи вид“ — казва той.

Тъй като фосилните находки не помагат, учените все повече се обръщат към генетичните изследвания, по-точно към тази част от ДНК, известна като митохондриална ДНК. Митохондриалната ДНК е била открита едва през 1964 г., но през 1980-те някои от находчивите личности в Калифорнийския университет в Бъркли вече били осъзнали, че тя имала две черти, които й придавали особено удобство като вид молекулярен часовник: предава се само по женска линия, така че не се обърква с родителската ДНК при всяко ново поколение, и мутира двайсет пъти по-бързо от нормалната ядрена ДНК, като я прави по-лесна за откриване и за проследяване на генетичните модели през времето. Като проследявали степента на мутация, изследователите можели да разкрият генетичната история и връзките между цели групи хора.

През 1987 г. екипът Бъркли, воден от Алън Уилсън, направил анализ на митохондриалната ДНК от 147 индивида и обявил, че появата на съвременния от анатомична гледна точка човек станала в Африка през последните 140 000 години и че „всички днешни хора произлизат от това население.“ Било силен удар срещу мултирегионалистите. Но после хората започнали да гледат данните малко по-внимателно. Едно от най-странните неща в анализа — наистина твърде странно, за да му се вярва — е, че „африканците“, използвани в изследването, били всъщност афроамериканци, чиито гени очевидно били подложени на значителна намеса в последните няколкостотин години. Появили се също съмнения за предполагаемите степени на мутация.

Към 1992 г. изследването до голяма степен вече било дискредитирано. Но методите на генетичен анализ продължавали да бъдат подобрявани и през 1997 г. учени от Мюнхенския университет успели да извлекат и анализират ДНК от костта на ръката на автентичен неандерталец и този път фактите изглеждали убедително. Изследването, извършено в Мюнхен, открило, че ДНК-то на неандерталците въобще не било като никое друго, което сега съществува на Земята — и така решително показвало, че няма генетична връзка между неандерталците и съвременните хора. Това наистина било удар върху мултирегионализма.

После в края на 2000 г. Нейчър и други публикации съобщили за шведско изследване на митохондриалната ДНК на 53 души, което показвало, че всички съвременни хора са се появили от Африка през последните 100 000 години и са произлезли чрез размножаването на не повече от 10 000 индивида. Скоро след това Ерик Ландер, директор на института Уайтхед/Център за геномни изследвания към Масачузетския технологичен институт, обявил, че съвременните европейци, и навярно хората доста преди тях са произлезли от „не повече от няколкостотин африканци, които са напуснали родното си място само преди 25 000 години“.

Както сме отбелязвали и другаде в книгата, съвременните човешки същества показват изключително малко генетични вариации — „има повече разнообразие в една социална група от петдесет и пет шимпанзета, отколкото в цялото човешко население“, както се изрази един специалист — и казаното по-горе обяснява защо. Тъй като сме произлезли наскоро от малко основно население, не е имало достатъчно време или достатъчно хора да станат източник на голямо вариране. Това изглежда бил голям удар върху мултирегионализма. „След това“ — казал на Уошингтън Пост учен от Пенсилванския университет — „хората няма да обръщат голямо внимание на мултирегионалната теория, за която има много малко факти.“

Но всичко това пренебрегнало повече или по-малко безкрайните по обхват изненади от страна на древните хора Мънго от западния Нов Южен Уелс. В началото на 2001 г. Торн и колегите му от Австралийския национален университет съобщили, че са възстановили ДНК от най-стария от екземплярите Мънго — сега датиран с възраст 62 000 години — и че тази ДНК се оказала „генетично различна.“

Човекът Мънго според тези находки бил анатомично съвременен — точно като вас и мен — но бил носител на измрял генетичен клан. Митохондриалната му ДНК вече не съществува у сегашните човешки същества, както би трябвало да бъде, ако, като всички останали съвременни хора, той произлиза от хора, които са напуснали Африка в неотдавнашното минало.

„Отново всичко било обърнато наопаки“, казва Торн с неприкрито задоволство.

След това започнали да се появяват дори още по-любопитни аномалии. Розалинд Хардинг, популационен генетик в Института по биологична антропология в Оксфорд, докато изучавала бета-глобинови гени у съвременните хора, открила два варианта, които са разпространени сред азиатците и туземците в Австралия, но почти несъществуващи в Африка. Тя е уверена, че тези различни гени възникнали преди повече от 200 000 години, не в Африка, а в източна Азия — доста преди съвременните Homo sapiens да достигнат до региона. Единственият начин да дадем обяснение за тях е да кажем, че предците на хората, които сега живеят в Азия, са съставлявали архаични хоминиди — явайският човек и подобни на него. Интересно е, че същата тази разновидност на гена — явайският човек така да се каже — се появява в съвременното население на Оксфордшир.

Объркан, отидох да видя Хардинг в института, който се намира в стара тухлена вила на Банбери Роуд в Оксфорд, повече или по-малко в квартала, където Бил Клинтън прекарал студентските си години. Хардинг е дребна и жизнерадостна австралийка, по произход от Бризбейн, с рядкото умение да бъде едновременно забавна и убедителна.

„Не знам“ — каза тя веднага ухилено, когато я попитах как хората в Оксфордшир притежават секвенции от бета-глобин, каквито не би трябвало да имат. „Като цяло“ — продължи тя по-сериозно — „генетичната история поддържа хипотезата за извънафрикански произход. Но пък имаме тези аномални кластери, за които повечето генетици предпочитат да не говорят. Има купища информация, която бихме имали на разположение, ако само можехме да я разберем, но това все още не става. Едва сме започнали.“ Тя отказа да говори относно това какво ни показва съществуването на азиатски по произход гени в Оксфордшир, освен че ситуацията наистина е сложна. „Всичко, което можем да кажем на този етап, е, че всичко е много объркано и наистина не знаем защо.“

По времето на срещата ни в началото на 2002 г. друг учен от Оксфорд на име Брайън Сайкс току-що беше написал популярна книга, наречена Седемте дъщери на Ева, в която, използвайки изследвания на митохондриална ДНК, твърдеше, че може да проследи произхода на всички живи европейци до първоначалното население от само седем жени — седемте дъщери на Ева от заглавието — които живели между 10 000 и 45 000 години през периода, известен на науката като палеолит. Сайкс дал на всяка една от тези жени име — Урсула, Ксения, Жасмина и т.н. — и дори лична история в подробности. („Урсула била второто дете на майка си. Първото било отвлечено от леопард, когато било само на две…“)

Когато попитах Хардинг за книгата, тя се усмихна широко, но внимателно, като че ли не съвсем сигурна докъде да стигне при отговора. „Ами, предполагам, че трябва да му се отдаде заслуженото за това, че помага за популяризирането на трудна тема“, каза тя и се замисли. „А остава и далечната възможност, че може и да е прав.“ Засмя се и продължи по-съсредоточено: „Данните от всеки един ген всъщност не могат наистина да ни кажат нищо определено. Ако се следва назад митохондриалната ДНК, ще ни отведе до определено място — до някоя Урсула или Тара, или някоя подобна. Но ако се вземе която и да е друга единица ДНК, въобще който и да е ген, и се проследи назад, ще ни отведе някъде съвсем другаде.“

Доколкото разбрах, прилича малко като това да следваш наслуки пътя извън Лондон и да откриеш накрая, че свършва в най-световната точка на Шотландия, и оттук да направиш извода, че всеки в Лондон следователно трябва да произхожда от Шотландия. Те може и да произхождат от там, разбира се, но също така може и да са дошли от всяко от стотиците други места. В този смисъл, според Хардинг, всеки ген е различна магистрала, а ние едва сме започнали да определяме пътищата. „Само един ген никога няма да ни разкаже цялата история“ — каза тя.

Тогава не трябва ли да се вярва на генетичните изследвания?

„О, достатъчно можем да вярваме на изследванията. Това, на което не можем да вярваме, са необоснованите изводи, които хората често им приписват.“

Тя смята, че хипотезата за извънафрикански произход е „вероятно 95% вярна“, но добавя: „Смятам, че и двете страни са направили до известна степен лоша услуга на науката с настояването, че трябва да е или едното, или другото. Вероятно нещата няма да се окажат толкова прости, както всеки лагер би желал да вярваме. Следите ясно започват да показват, че е имало многобройни миграции и разселвания в различни части на света, отиващи в най-различни посоки и общо взето смесване на генетичния пул. Никога няма да е лесно да се определи това.“

Точно по това време имало няколко доклада, поставящи под въпрос надеждността на твърденията, които касаели възстановяването на много древна ДНК. Учен, пишещ за Нейчър, бил отбелязал как палеонтолог, запитан дали смята даден череп за лакиран или не, бил облизал върха му и съобщил, че е. „В процеса на изследване“ — отбелязва статията в Нейчър — „големи количества съвременна човешка ДНК трябва да е била нанесена върху черепа“, правейки го безполезен за бъдещи изследвания. Попитах Хардинг относно това. „О, със сигурност е била вече замърсена“ — каза тя. — „Самото пипане на костта я замърсява. Дишането до нея ще я замърси. Повечето от водата в лабораториите ще я замърси. Всички ние плуваме в чужда ДНК. За да се получи надеждно чист екземпляр, трябва да го изкопаем в стерилни условия и да направим тестове с него на място. Да не се замърси екземпляр е най-сложното нещо на света.“

„Така че трябва ли такива твърдения да се третират внимателно?“ — попитах аз.

Хардинг кимна сериозно. „Много“ — каза тя.

 

Ако искате да разберете веднага защо знаем толкова малко за произхода на човека, знам мястото, което ще ви е от полза. Намира се малко отвъд края на сините хълмове Нгонг в Кения, на юг и на запад от Найроби. Излезте от града на главната магистрала за Уганда и ще се изправите пред изумително величие, където склонът се спуска рязко и получавате делтапланерен изглед към безкрайните, свежозелени африкански равнини.

Това е Великата хлътнала долина, която се извива пет хиляди километра из източна Африка, маркирайки тектоничния разсед, който отделя Африка от Азия. Тук, навярно 60 километра извън Найроби, по протежение на сухото дъно на долината се намира древно място, наречено Olorgesailie, което някога се намирало до голямо и приятно езеро. През 1919 г., дълго след като езерото изчезнало, геолог на име Дж. У. Грегъри търсел из местността участъци с рудни минерали, когато се натъкнал на открит терен, пълен с ненормални тъмни камъни, които очевидно били оформени от човешка ръка. Бил открил едно от великите места на ашелско производство на оръдия на труда, за които Йън Татерсал ми бе казал.

Неочаквано през есента на 2002 г. се оказах посетител на това изключително място. Бях отишъл в Кения по съвсем друга причина — да посетя проекти, управлявани от благотворителната организация Кеър Интернешънъл, но моите домакини, знаейки за интереса ми към човешките същества във връзка с настоящата книга, бяха включили в програмата ми посещение на Olorgesailie.

След откриването му от Грегъри Olorgesailie останало необезпокоявано повече от две десетилетия, преди известният екип от съпрузите Луис и Мери Лийки да започнат разкопки, които още не са завършили. Това, което семейство Лийки намерило, било място, разпростиращо се на около 40 декара, където сечива били изработвани в неизброимо количество близо милион години — от около преди 1,2 милиона години допреди 200 000 години. Днес пластовете с оръдията на труда са предпазени от най-суровите природни сили под големи ламаринени покриви и са заградени със ситна телена мрежа, която ги предпазва от разграбване от посетители, но иначе сечивата просто си стоят там, където създателите им са ги оставили и където семейство Лийки са ги открили.

Джилани Нгали, енергичен млад мъж от Кенийския национален музей, който бе изпратен като гид, ми каза, че кварц и обсидианови скали, от които са били направени сечивата, не са били никога намирани на дъното на долината. „Трябвало е да носят камъните от там“ — каза той, кимайки към двойка обвити в мъгла планини на средно далечно разстояние, в обратна посока на мястото: Olorgesailie и Ol Esakut. И двете са на около десет километра — доста далече за пренасяне на камъни на ръце.

Защо ранните хора от Olorgesailie са си правили този труд, можем, разбира се, само да гадаем. Не само че са носили тежки камъни на доста големи разстояния до бреговете на езерото, но навярно по-забележителното е, че после те са устроили мястото като производствен обект. Разкопките на семейство Лейки показвали, че е имало места, където сечивата били оформяни, и други, където тъпите сечива били носени, за да ги точат. Накратко Olorgesailie било вид фабрика; такава, която била продължила да работи един милион години.

Различни възстановки показват, че сечивата били сложни и трудоемки за направа предмети — дори при голяма практика изработването на едно сечиво отнемало часове — и все пак любопитното е, че те не били особено добри за рязане, кълцане, стържене или каквато и да е цел, за която вероятно били използвани. Така че оставаме на становището си, че в продължение на милиони години — доста по-дълго, отколкото собственият ни вид дори е съществувал, камо ли да бъде зает в продължителни задружни усилия — ранните хора са идвали в огромен брой именно на това място да правят екстравагантно голямо количество оръдия на труда, които изглежда, са били странно безсмислени.

И кои са били тези хора? Всъщност нямаме представа. Предполагаме, че са били Homo erectus, тъй като няма други кандидати, които да са ни известни, което означава, че във върха на развитието им — техния връх — работниците от Olorgesailie трябва да са имали мозъка на съвременно малко дете. Но няма материални следи, въз основа на които да основем заключенията си. Независимо от търсенето през изминалите шейсет години никога не е била намерена човешка кост във или около района на Olorgesailie. Колкото и време да са прекарвали в оформяне на скали, очевидно те са ходили някъде другаде да умират.

„Всичко е една загадка“ — ми каза Джилиани Нгали, сияейки от щастие.

Хората от Olorgesailie изчезнали от там преди около 200 000 години, когато езерото пресъхнало и Хлътналата долина започнала да става горещото и изпълнено с предизвикателства място, каквото е и днес. Но дните им като вид били вече преброени. На света му престояло да получи първия си истински господар — Homo sapiens. Нещата никога повече нямало да бъдат същите.
Бележки

[1] Възможно е неандерталците и кроманьонците да са имали различен брой хромозоми — усложнение, което често възниква, когато се свържат видове, които са близки, но не и съвсем идентични. В света на еднокопитните видове например конете имат 64 хромозома, магаретата — 62. Ако двата вида се чифтосат, получаваме поколение с безполезен от гледна точка на репродуктивността брой хромозоми — 63. Накратко, имаме стерилно муле.


Бил Брайсън
Откъс от книгата "Кратка история на почти всичко"



Майкъл Кремо в България

Асен Генов в-к ДУМА (27 октомври 2007)

Познат е на международната читателска, научна и академична общност като интересен събеседник, автор на бестселъри, изследовател и популяризатор на науката.
Член е на Световния Археологически Конгрес (World Archeological Congress), Европейската асоциация на археолозите (European Association of Archaeologists), Асоциация "Философия на Майкъл Кремонауката" (Philosophy of Science Association) и Общество "История на науката" (History of Science Society). Взима участие в организиране на V Световен археологически конгрес (21 - 26 юни 2003 г.), секция "История на археологията".
Специализирал е история на археологията и археологически аномалии.
Основен обект на неговия научен интерес е въпроса за произхода, същността и перспективите пред човека. В научните си изследвания прилага комплексен, интердисциплинарен и енциклопедичен подход. Представител е на Ведичическото направлeние в съвременния научен креационизъм. Сътрудник е на Бхактиведанта институт, САЩ (Bhaktivedanta Institute, USA).
Участва активно в международния културен и научен обмен (научни конференции и симпозиуми, лекции и срещи с представители на научната, академичната общност и широката общественост, срещи с читатели, общуване с медиите), пътувайки интензивно през по-голямата част от годината.


В непосредствените си лични контакти с най-разнообразна аудитория на много места по света, той разкрива широкия си интерес и задълбочени познания в различни области на познанието.
Автор е на няколко книги, превърнали се в световни бест-селъри, две от които са преведени и на български език.


Уважаван гост и лектор е в редица реномирани и добре познати международни научни и академични институции: Кралски Британски Институт за разпространение на научни знания, Руската академия на науките, Дарвинов музей в Москва; университети и колежи в: Кентъки, Оклахома, Аризона, Мериленд, Нюарк, Бъркли, Сиатъл, Лондон, Ню Касъл, Амстердам, Лисабон, Лувеин, Берн, Грьонинген, Утрехт, Гент, Варшава, Прага, Будапеща, Москва и много други градове по света.

Интервю от в-к Дума
Майкъл Кремо е роден на 15 юли 1948 г. в САЩ. Познат е на международната читателска, научна и академична общност като интересен събеседник, автор на бестселъри, изследовател и популяризатор на науката. Основен обект на неговия научен интерес е въпросът за произхода, същността и перспективите пред човека. Той е един от отявлените отрицатели на Чарлз Дарвин и смята, че надсетивен ум е създал нашата планета Земя и нас - нейните обитатели.

 

Автор е на няколко книги, превърнали се в световни бестселъри, две от които са издадени и у нас от ИК БАРД. Канен е за лектор от Кралския Британски институт за разпространение на научни знания, от Руската академия на науките, от Дарвиновия музей в Москва и от университети в цял свят. В момента е в България също като гост лектор в Софийския университет.

 


- Г-н Кремо, бяхте сред първите преди година учени, които се опълчиха на теорията на Дарвин и заявиха, че човекът не е еволюирал от маймуната, а е деволюирал от нивото на чисто съзнание. Потвърди ли се теорията ви през последните години? Как я възприемат хората?

- Напоследък има засилен интерес към дейността ми в научните среди и обществото. Книгите ми се превеждат на все повече езици. Много от текстовете ми се публикуват в научни издания, едно от които е археологическото списание “Древност”. Мисля, че има нарастващ интерес към алтернативните възгледи за произхода и древността на човешкия род, изразени в книгите и лекциите ми.В своята първа книга “Забранената история на човешката цивилизация” представям археологически доказателства, които противоречат на Дарвиновата теория за еволюцията.

 

Дарвинистите твърдят, че хора като нас са се появили преди 100-200 хил. години, а преди това е имало само примитивни човекоподобни. В резултат на 8-годишно изследване в историята на археологията в различни региони на света открих стотици доказателства - човешки кости и артефакти на милиони години. След като прочетоха книгата ми, хората попитаха какво е обяснението на теорията за произхода на човека, ако всички поднесени от мен археологически доказателства противоречат на Дарвиновата теория.В новата си книга “Човешката деволюция” предлагам ведическа алтернатива на Дарвиновата теория, основаваща се на древните санскритски текстове на Индия.

 

Основното, което казвам в книгата, е, че не сме еволюирали от материята, а сме деволюирали от нивото на чистото съзнание. Говоря и за процеса, по който съзнанието може да бъде възстановено до своето чисто състояние - основна цел на човешкия живот, силно повлиян от материалната концепция.

- Върху какво работите в момента и какво да очакват читателите ви?

- В момента работя върху книга с работно заглавие “Забранената археология 2”. След издаването на “Забранената археология” съм открил много нови доказателства за изключителната древност на човечеството.

- Бихте ли споделили нещо от новата си книга?

- Има много интересни случаи. Например този в местността Пердика в Гърция, където тамошен археолог е намерил останки от убит мамут. Мястото според него е на 3 милиона години. Само хора са в състояние да ловуват такова огромно животно, така че това може да е доказателство за присъствието на хора на Балканите преди 3 милиона години.

- Кои автори ви вдъхновяват в изследователската работа?

- Колкото и да е странно, черпя вдъхновение от Дарвиновия труд “За произхода на видовете”. Въпреки добрите си намерения той е допуснал грешки, много популярни днес, които изпитвам необходимост да поправя. В интерес на истината някои ме наричат “Преродилият се Дарвин”, казвайки, че съм се родил отново, за да се поправя. В личен план и в академичните си изследвания се вдъхновявам не само от научните трудове, но и от древните текстове на Индия, като “Бхагавад-гита” и “Бхагавата-пурана”. От тях съм научил много неща, които не съм чул в училище и в университета. Например това, че хората са съществували на земята още от най-древни времена. За пръв път прочетох това във ведическите произведения. Тогава се запитах дали има доказателства, подкрепящи тази теза, и това даде начало на изследванията ми, довели до “Забранената археология” и “Човешката деволюция: ведическа алтернатива на теорията на Дарвин”.

- Социологически изследвания сред младежта у нас показват, че около 40% от младите не виждат смисъл да четат, а повече от 40% не знаят кой е Дарвин. Каква според вас е ролята на образователната система?

- Да, много хора днес не четат книги, но и много четат. Затова все още има книжарници. Опитвам се да стигна до хората с помощта на различни средства: книги, вестници, списания, открити лекции, радио- и телевизионни интервюта, интернет. Наистина много от младежите не четат, освен ако не са принудени в училище. Добре е, в известен смисъл, че някои от тях не знаят кой е Дарвин. Би било интересно да се проучи колко от тях приемат дарвинизма, както се преподава днес.

 

В САЩ според “Галъп” само 10% от хората приемат Дарвиновата теория, 30% считат, че Бог е създал живите същества чрез еволюция, ръководейки процеса, а около 50% от населението вярва, че хората са създадени от Бог такива, каквито са. Съществуват големи дебати относно това как да се преподава тази теория в училищата. Неотдавна Съветът на Европа прие резолюция, с която страните членки са подканени да изключат алтернативни на Дарвиновата теория от училищата. (След доклад на ПАСЕ за “опасностите от креационизма в образованието”.)

 

Това е грешка - едно демократично общество не би трябвало да действа по този начин.Големият процент от учените подкрепят Дарвиновата теория, но хората трябва да знаят, че има малцинство, което не я приема. Мисля, че в държавните училища трябва да бъде отчетено в няколко урока, че Дарвиновата теория има опозиция. Аз самият съм пример за това. Идвам от Хърватска, където изнесох два доклада срещу Дарвиновата теория. Опозицията срещу дарвинизма е факт и тя трябва да бъде отразена пропорционално в учебните програми, а учениците в държавните училища, поддържани от данъкоплатеца, трябва сами да направят своя избор.

- В своята книга “Структура на научните революции” Томас Кун говори повече или по-малко за същото. За смяната на парадигмата, за фактите, които противоречат на доминиращата в момента концепция в науката, за цензурата. Това може да бъде свързано с дарвинизма и цензурирането, което учените-дарвинисти налагат на всички идеи, противоречащи на тази теория.

- Съгласен съм, че теоретичните предубеждения и представи предопределят това как учените се отнасят към фактите. Аз наричам това “процес на филтриране на познанието”, действащ в света на науката. “Филтърът” е Дарвиновата теория, около която съвременните учени се обединяват. Тя може да бъде сравнена с парадигмите, за които Кун говори в книгата си. Фактите и доказателствата, които я потвърждават, лесно преминават през филтъра. Тези неща се преподават в учебните заведения и се дискутират в медиите. Фактите, които радикално противоречат на дарвинизма, биват филтрирани, изоставяни и в крайна сметка - забравяни, в някои случаи дори с натиск.

 

Кун твърди, че понякога има толкова много филтрирани доказателства и факти, че постепенно учените не могат да ги избегнат или премълчат. Така с времето може да се стигне до смяна на парадигмата. Може да се каже, че се опитвам да провокирам точно това и че днес светът е на ръба на такава промяна.

 

Аз наричам това предоговаряне на фундаменталната представа за реалността.Преди стотина години учените, преподавателите, просветителите, религиозните дейци и хората, като цяло, са стигнали до съгласие, че Дарвиновата теория за еволюцията е най-доброто обяснение на произхода на човека и другите животински видове. Това е напълно материалистическо обяснение.

 

Днес все повече доказателства от различни сфери на науката поставят под съмнение ключови аспекти на тази теория. Аз я подлагам на съмнение от археологическа гледна точка. Мисля, че това, което виждаме днес, е опит за предоговаряне на общоприетото по отношение на произхода на човека и видовете.

 

В тези преговори участват също креационистите, алтернативната наука и тези, които споделят възгледите за Разумния създател. Мисля, че и основната наука трябва да вземе участие в предоговарянето. Образователната система трябва да даде възможност на всички хора да научат за това. Мисля, че следващите десетилетия ще доведат до изместване на Дарвиновата теория като основно разбиране за произхода на човека и видовете.
Асен Генов в-к ДУМА (27 октомври 2007)

 

 

 Загадката около измирането на мамутите

 

 Измирането на мамутите е една от големите загадки, която не обичат да дискутират в научните среди. В художествени и научни изображения мамутът се представя почти винаги в зимна обстановка и с дълга, рошава козина. Дали изображението му съвпада с действителността и дали климатът по местата, които е обитавал витаги е бил така студен и арктически като днес? На този въпрос ще се спра подробно по-долу. Загадка е и тяхното изчезване. Досега еволюционистите са смятали, че това е станало поради човешка намеса. Но както ще видим по-долу, истината е далеч по-страшна.

 


Първо, ще започна с това, че мамутът е голямо животно. Бил съм в Палеонтоложкия музей в woolly-mammothМосква, виждал съм техни скелети и съм удивен от размера им: http://arheo-filipov.hit.bg/new_p5.htm Това животно, чиито размери са между тези на индийския и африканския слон, се нуждае от много храна. Наличната днес растителност както и малкото водни източници в областите, в които са живели, не биха били достатъчни като хранителни запаси за този многоброен животински вид.

 

Намерените в стомасите им останки от пресни растения показват, че климатът е бил значително по-топъл. Дългите им косми висели до земята и при преминаването през заснежените терени биха се заледили. За разлика от овцата мамутът имал къси влакна на козината си, само отделни косми били доста по-дълги.

 

Съвременните животни, обитаващи полярните региони, имат гъста козина, но без дълги безмастни косми. Всички намерени мамути били добре охранени и имали натрупвания от мазнини. У арктическите животни като лос и карибу ( северен елен) мастните слоеве са значително по-тънки. Въпреки първите впечатления изобразяването на мамута в зимна среда, обосноваващо се на намирането на екземпляри сред ледовете е погрешно.

 

Заедно с мамута са измрели и риноцеросите, които и днес са забележително добре запазени в замразено състояние. Те също се срещат само в по-топли области. Освен това са намерени части с още по-добре запазено месо от различни животни. При изброяването на животните, което сигурно не е пълно, прави впечатление, че става дума за обитателите на умерени географски ширини, а с това и по-топъл климат.

 

При това положение, ледниковата епоха е просто мит. Реалната картина е била следната – по това време Сибир е бил в умерен пояс. И големите животни като мамутите и риноцеросите са се радвали на просторни и обилни пасища. Северният полюс е бил не в Арктика, а в залива Хъдсън, Канада. Това е научно доказано.

 


Тъй като мамутите са намерени и все още се намират с кожа и козина в изправено положение, МАМУТвключително с лесно разваляща се храна в стомаха ( а са открити и други животни, обитаващи по-топли области със запазени парчета месо), като обяснение може да става въпрос само за внезапна смърт. При горните обстоятелства бавното замразяване чрез влошаване на природните условия ( ледников период) може да бъде напълно изключено.

 


Тъй като въз основа на находките обхватът на катастрофата се разпростира на много повече от 5000 километра от Сибир до Аляска, не може да става дума за причина с локален характер. Трябва да е имало събитие с големи размери, което е повлияло на обширни области на Земята.
Според днешните схващания на традиционната наука мамутите са измрели преди най-много 13 000 години. За съжаление геологията не е документирала събитието, което може да е причинило внезапната смърт на мамутите и другите бозайници, като се изключи привидния край на последния уж ледников период.

 


Общо взето, сякаш се получава логична картина. Поне в голямата си част Арктика не е била заледена и изведнъж била стегната в ледена покривка. Точно на другия край на земното кълбо – Сибир, за часове се е превърнал в арктически фризер. В срещуположните части на Земята протекли качествено еднакви събития, макар и не изведнъж, а на етапи. Такава внезапна промяна на климата от топло до вледеняващи температури води до изключително силен стрес върху животните. Това предизвиква травматичен шок и изпадане в състояние на хибернация, при което мозъкът и кръвообращението внезапно спират да функционират.

 


Каква катастрофална промяна е настъпила? Много интересна идея развива изследователя Чарлз Хапгуд в интересния научен труд „ Карти на древни морски крале”, изд. Бард, 2004. Само ще спомена на читателите, че през 1958 година Хапгуд публикува книгата си „ Променящата се земна кора”, която подробно излага дългогодишната му изследователска работа.

 

В предговора Алберт Айнщайн, малко преди да почине, коментира : „Първото съобщение, което получих от господин Хапгуд, ме наелектрилизира. Идеята му е оригинална, с голяма простота и ако тя се утвърди, може да има голямо значение за всичко, което е свързано със земната повърхност...Тази доста изненадваща, дори възхитителна идея заслужава вниманието на всеки, който се интересува от теорията за развитието на земята”.

 


Тук представям два видеоматериала на изследователя Ранд Флем-Ат по книгата на Чарлз Хапгуд и измирането на мамутите : http://www.flem-ath.com/
Александър Филипов

 

 

 Измамата на Ернст Хекел за биогенетичния закон

Онова, което някога бе познато като теория на рекапитулацията ( повторението), отдавна е зачеркнато от научната литература. Въпреки това горната теория все още се представя като научна реалност в някои еволюционистки публикации”. Съчинената в края на XIX век от Ернст Хекел теория гласи, че живите ембриони изминават ( повтарят) процеса на еволюция, който псевдопредшествениците ни са изминали. Хекел съставил теорията, че човешкия ембрион по време на развитието си в майчината утроба последователно показвал характерните качества наЕрнст ХекелЕрнст Хекел риба, влечуго, бозайник и накрая на човек.

 


През годините бе доказано, че теорията е пълна безмислица. Сега се знае, че „хрилете”, които уж се показват в ранните стадии на човешкия ембрион, фактически са първите фази на развитие на канала на средното ухо, на щитовидната жлеза и тимуса. Ембрионалната част, която бе свързвана с „ жълтъчна торба”, се оказа торба, която снабдява ембриона с кръв. Частта, индентифицирана от Хекел и поддръжниците му като „опашка”, фактически е гръбнакът, който прилича на опашка само по време на образуването си, преди да се оформят краката. Това са универсално признати, научни факти.

 

 


Джорд Гейлорд Симсън, един от основателите на неодарвинизма, пише: „ Хекел дал погрешно тълкуване на участващия еволютивен принцип. Вече със сигурност е доказано, че онтогенията ( развитието на индивида от яйцеклетката до състояние на полова зрелост) не е повторение на филогенията ( историята на произхода на живото същество)” ( Симпсън/ Бек, 1965 г., стр. 241).


В статия, публикувана в „ Америкън сайънтис”, можеше да се прочете следното: „ Без съмнение биогенетичния закон на Хекел е мъртъв. През 50 – те години на миналия век той бе премахнат от учебниците по биология; като тема за сериозни научни изследвания той бе умрял още през 20- те години”. ( Кийт С. Томсън, в: „ Америкън сайънтист”, т. 76, май/юни 1988 г. , стр. 273).

 

Ернст Хекел сам бил добър наблюдател на природата, но бил славолюбив като проф. Райнер Проч. Затова фалшифицирал рисунките си, за да утвърди теорията, която застъпвал.

 

Подправените му рисунки илюстрирали по измамен начин, че човешкия ембрион приличал на риба. Когато бил разобличен, единственото му оправдание пред академичното събрание било, че други еволюционисти вършели подобни позорни неща: „

 

След компромисното признание за фалшифицирането съм длъжен да се чувствам прокълнат и смазан, ако не беше утехата, че виждам до себе си банката на обивняемите стотици други, сред които и много от най-надежните наблюдатели и биолози с най-добро име.

 

Преобладаващият брой от всички таблици в най-добрите учебници по биология, студиите и трактатите по същия начин заслужават да бъдат обвинявани, защото са неточни и повече или по-малко фалшифицирани, схематизирани и конструирани”. ( Хичинг, 1982 г., стр. 204). Фалшификации се правят по целия фронт!

 

 

 УЧЕНИТЕ: ПРЕДИ 25 ХИЛЯДИ ГОДИНИ НА ЗЕМЯТА Е ИМАЛО ЯДРЕНА ВОЙНА

Това показват резултатите от съвместен научен проект на специалисти от НАСА и френски учени. Изглежда теорията на Дарвин, според която нашите далечни предци са били маймуни, губи все повече позиции. Наскоро завърши най-големия за последните пет години съвместен изследователски проект на специалисти от НАСА и френски учени. Подготвеният по него отчет се оказа пълен със съвсем неочаквани факти, свидетелстващи, че преди 25 хиляди години Земята е преживяла глобална ядрена война!

 

По цялата планета изследователите открили повече от 100 кратера, оставени от мошни взривове в древни времена. Най-дълбокият от тях се намира в Южна Африка. Именно чрез анализ на стените му, а по-точно на земните пластове в него е било изчислено времето на грандиозната катастрофа. Учените успели да определят и силата на ядрения удар: повече от 500 хиляди тона тротилов еквивалент.

 

За сравнение бомбандировката над Хирошима е със сила 20 хиляди тона. Представете си колко мощна е била древната атака, ако тя, както смятат учените, е променила скоросттта на въртене на Земята около оста си! В резултат на ядрените експлозии, водата от Световния океан е започнала движение и се е получил нещо като гигантски водовъртеж. Неговата сила накарала Земята да започне да се върти по-бързо. През миналия век в градовете на маите са били открити древни календари, в които денонощието е 36 часа.

 

Учените смятат, че такава е била продължителността на земния ден преди ядрената война. Между другото, в генетичната памет на съвременните хора още се пази тази информация. Опитите на физиолозите доказали, че ако човек е поставен в подземие и е лишен от възможността да следи времето, неговия организъм се настройва на денонощие с продължителност 36 часа.

 

Според специалистите свидетелства за свръхмощна ядрена катастрофа има в древните предания и епоси на много народи. Ако се премахнат метафорите от митовете на африканските пигмей за “голям огън, спускащ се от небето”, то ще се получи напълно достоверна хроника за взрив и последващата го ядрена зима. А в световно известната “Махабхарата” достатъчно подробно се разказва, как са се спасили, от ядрената война. За първи път в света хората построили под земята бомбоубежище и се спасили от унищожителния огън.

 

Подобни подземни галерии са открити в Алтай, Урал, Тян Шан, Сахара и в Южна Америка. Предназначението на тези катакобми става видно даже за тези, които не са специалисти. Една от неминуемите последствия на ядрената катастрофа е мутацията на живите организми. Радиоактивния мутагенезис преправя хромозомните вериги на човека в резултат, на което радикално се променя неговия облик.

 

Нашите далечни предци не са успели да избегнат тази участ. Скоро след глобалния взрив човешкото общество е представлявало сбор от мутанти. Сред тях е имало хора с крила, великани (техни кости и сега се намират по време на разкопки) и джуджета, чиито преки потомци са пигмеите в Африка и народите допа и хама в Тибет. Една част от тези мутанти не успели да се адаптират към околната среда и загинали, а друга била изтребена от съперниците, нахлуващи на тяхна територия.

 

Учените смятат, че древните хора са имали трето око, намиращо се над носа, а в наше време генетичната памет за този орган определя нивото на интуицията на човека. Обаче най-типичните представители на облъчването с радиация за циклопите и монголоидите – в крайна сметка именно те са били основните конкуренти в борбата за оцеляване. Монголоидите победили! Сега тяхната раса е най-разпространената от всички човешки раси на Земята. Според специалистите процеса на мутация, макар и бавно, и в момента продължава.

 ----------

Според хипотезата на учените от САЩ и Франция хобитът Билбо Бегинс и останалите вълшебни персонажи от "Властелинът на пръстените" може да се окажат не чак толкова измислени.

Учените от САЩ и Франция са категорични, че именно толкова - 36 часа, е била продължителността на денонощието преди 25 хиляди години преди да се разрази ядреният Апокалипсис. Това се доказва и със запазените в генетичната ни памет спомени от далечното минало. Опитите, които са правени от физиолози с доброволци-пещерняци, са показали, че, ако човек прекара дълго време в пещера или в тъмно помещение, без да разполага с часовник, след известно време организмът му се пренастройва с условен денонощен ритъм с продължителност от 36 часа.

Много свидетелства за свръхмощната ядрена катастрофа могат да се открият и в старинните предания и епосите на различните народи, твърдят изследователите. Един от тях е митът за "големия огън, спуснал се от небето" на африканските пигмеи. Ако той бъде прочистен от метафорите и неизменните изкривявания, натрупали се в течение на изминалите хилядолетия, митът дава много точна картина на ядрената катастрофа и на последвалата я неизменна ядрена зима, категорични са учените.

Дали пък мита за Одисей, който ослепил великана-циклоп, няма да се окаже истина?

Прочутият индийски епос "Мамбхабхарата" също дава много точно описание на начина, по който са се спасили шепата оцелели след ядрената катастрофа жители на планетата. Според древния ръкопис хората са се криели от унищожителния огън под земята. Така са били изровени всъщност и първите бомбоубежища на планетата ни. Такива древни подземни галерии-скривалища са открити в района на Алтай, Урал, Тян-Шан, Сахара и някои райони на Южна Америка. Осама бин Ладен също се кри преди няколко години в един такъв подземен лабиринт, който е известен с името Тора-Бора. Изкуственият произход на тези вековни катакомби може да се установи дори и от човек неспециалист, тъй като е очевидно, че древните бомбоубежища са прави коридори с пропорционални измерения, за разлика от пещерните и други естествени подземни галерии, които са с неправилни форми.


Освен продължителността на денонощието древният ядрен Апокалипсис е променил и самата природа на човека, превръщайки населението на планетата ни в истинско сборище от мутанти. Между различните мутанти е имало летящи хора, чиито мистериозни скелети се открити по време на различни разкопки. Имало е и джуджета от типа на хобитите. Техни днешни наследници са именно пигмеите, които са оцелели и съхранили мита за спусналия се от небето голям огън. Повечето от мутантите измрели, тъй като не успели да се адаптират към внезапно изменилите се условия на живот. Други са били безжалостно изтребени от нашественици, които заграбили територията им.


Френските и американски учени смятат също, че древните хора са имали и трето око, което се е намирало в средата на челото. Именно на съхранената от него генетична памет се дължат пророческите способности и уникалната интуиция на различните медиуми и гадатели.

Пигмеите са преки наследници на далечните мутанти, съхранили мита за "големия огън, спуснал се от небето".

Според заключението на изследователите след избухването на ядрената война са се оформили две основни раси - монголоиди и циклопи, които са били основните конкуренти за оцеляване и завладяване на планетата. Монголоидите са надделели, тъй като с две очи е било по-лесно да се преживее, отколкото с едно, смятат експертите. Освен че с 2 очи обзорът е по-широк и зрението е обемно и 3-измерно, а и дори и да загубиш едното око ще можеш да се оправиш с едното оцеляло. С течение на времето от монголоидите са се оформили и всички съвременни раси. Според учените обаче, макар и много забавен, процесът на стартиралата преди 25 хиляди години ядрена мутация продължава и до ден-днешен.


Засега обаче френско-американският изследователски екип няма отговор на въпроса какви са били мотивите за избухването на далечния ядрен Апокалипсис и кой е използвал първи ядреното куфарче. Учените обаче са уверени, че преди 25 хиляди години Земята е била обитавана от силно развита и могъща цивилизация, чиито технологични постижения остават неизвестни за нас до ден- днешен. Именно търсенето на информация за тези технологии е целта на втория етап от съвместния френско-американски научен проект, който ще стартира още тази есен.

 

 

 

 

 

И така преди 25 хиляди години нашата планета се е превърнала в гигантски Чернобил и ние, съвременните хора, сме потомци на мутантите, появили се в резултат на тази катастрофа. Това показват резултатите от международното изследване, което обаче не показва кой и защо е започнал тази древна ядрена война. Учените само предполагат, че тогава са съществували могъщи цивилизации, разполагащи с технологии, чиито тайни не са известни и до момента. Събирането на информация за тях е целта на нов проект, който стартира през есента.

 

 

 

 

 

Изявление за пресата: Теория на еволюцията в изказвания отхвърлена от Европейския парламент



Полският евродепутат проф. Мацией Ц. Гирич организира в средата на октомври семинар за слабите места в теорията на еволюцията. Гирич е известен професор по генетика и е бил председател на този факултет при полската Академия на науките. Синът му е настоящият полски министър на възпитанието.

 

Професор Гирич категорично отхвърли научни изследвания на които служи за база теорията наМацией Ц. Гиричеволюцията и постави под въпрос преподаването на една недоказана, но прогресивно фалшифицирана хипотеза – тази на макро еволюцията.

 

Професор Гирич разказа как са се върнали децата му от училище след като им е преподавана теорията на еволюцията. На тях им било обяснено, че с научни изследвания е доказана еднозначно и без съмнение макро еволюцията в рамките на генетиката, т.е. развитието респ. произхода на живота.

 

Това бе нещо ново за проф. Гирич, който е прекарал живота си с генетични изследвания на най-високо ниво. Той поясни на участниците в семинара в Европейския парламент, че в рамките на всичките му научни изследвания не е намерено нито едно доказателство за макро еволюцията, а напротив само оборващи доказателства. Професор Гирич получи подкрепа от други пристигнали специалисти.

 

Професор Йозеф Мастропаоло дойде специално от САЩ, за да обясни на евродепутатите, че не съществуват доказателства за често постулираната макро еволюция. Под макро еволюция се разбира мнимото създаване на нови, до сега несъществуващи биологични структури чрез еволюция - както например образуването на крило, на дроб или на птича човка при влечуго.

 

Той поясни на публиката, на базата на ръководени от него изследвания, че на пропагандираната в училищата и представяна за доказана макро еволюция след повече от 150 години й лисва всякакво емпирично доказателство. Промяната на налични структури, например селекционирането на особено дълги или малки и дебели човки се счита за микро еволюция. От Германия дойде др. Ханс-Йоахим Цилмер експерт по въпросите на еволюцията и член на Академията на науките в Ню Йорк, който е автор на няколко книги за палеонтологията, преведени на до десет езика, който поясни на заседанието с много примри, че съществуват изключително геологични находки, които опровергават еднозначно теорията на еволюцията.

 

Документите н вкаменелостите не съдържат доказателства за макро еволюция. Вместо незабележимо бавно развитие на видовете от един вид към друг, както се твърди в училищата, може да се наблюдава само стабилност на формите на живот като се взима под внимание варирането и нагаждането в рамките на микро еволюцията, т.е. предаване на вече съществуваща наследствена информация съгласно законите на Мендел. Френският геолог др. Гъй Бертхаулт представи много факти, доказващи че геологичните слоеве не са се образували за милиони година, а в много по-кратки периоди.

 

Същите процеси се наблюдават и днес при седиментация, която е предизвикана от водни приливи. Тези процеси са възпроизведени в сътрудничество с руски научни работници в лабораторни условия. Изобщо за да има макро еволюция, би трябвало, противно на бързо образуващите се геологични слоеве, да се постулират много продължителни, почти безкрайни периоди за почти безкрайно бавните процеси на седиментация.

 

Между тези, които помогнаха да се организира този исторически семинар бе др. Доминик Тасот (Dr. Dominique Tassot), директор на Centre d'Etude et de Prospectives sur la Science (CEP).. C.E.P., е организация, която представя 700 френско говорящи научни работници, интелектуалци и представители на други професии. Те отхвърлят теорията за еволюцията и противопоставят на това недоказано учение научни доказателства. Проф. Гирич заключи обсъждането с апела, че теорията за еволюцията не бива да се представя в училищата за абсолютна истина. http://www.zillmer.com/

 

Прадедите ни са били вегетарианци, но след последния ледников период са започнали да ядат месо

 Нова теория, лансирана от американски учени, разкрива невероятен факт: че древните хора са били тотални вегетарианци. Всеобщата вегетарианска епоха е продължила до падението на човечеството точно преди потопа.

Според антрополозите хората са престанали да се хранят с растения и са започнали да ядат месо от времето на последния ледников период. Тогава обичайното им меню, което се състояло от плодове, зеленчуци и ядки, станало недостъпно.

Затова древните трябвало да ядат месо в стремежа си да оцелеят. Като цяло те били вегетарианци, стигали до ядене на месо само когато зелената храна и ядките били напълно изчезнали.

Смята се за почти доказано, че систематичното ядене на месо е стартирало от канибализъм, и едва след това се е разпространило и върху животински видове. Навикът да се яде месо се е е запазил и след края на ледниковия период.

През последните години известни специалисти от цял свят са стигнали до извода, че за да остане здрав, човек не трябва да яде месо. Дори обратно – диетата на хищниците, която съдържа месо, може да навреди на човека.

Според някои историци ловът е бил измислен, когато климатичните промени са унищожили източниците на храна в северните райони по време на ледниковия период. Но от гледна точка на еволюцията това не се е случило твърде отдавна, затова телата ни все още са вегетариански.

Траките, а след тях и гърци и египтяните са смятали плодовете за основна част от менюто си. Жреците в Древен Египет не докосвали месо. Великите гръчки философи Платон, Сократ и Питагор активно защитавали вегетарианството.

Плутарх пише в трактата си „За яденето на месо” следното: „Искам да задам въпрос, при какви обстоятелства и в какво душевно състояние човек за пръв път е решил да опита вкуса на кръвта, да протегне устни към трупната плът и да украси масата си с мъртви тела? ”
Вегетарианството е било разпространено сред цивилизацията на инките. Даосите от Древен Китай също не вкусвали месо. Има исторически доказателства, че повечето древни хора не са и опитвали месо.

Племената, които ядяли предимно месо, били голяма рядкост. Дори ескимосите се хранят не само с месо и риба, а с 24 видове растения. Изчислено е, че в днешно време човек яде повече месо, отколкото в който и да е исторически период. /sanovnik.bg/

 

 

 

 


Търсене/ Search

Психология

За науката вече няма съмнение, че душата и тялото си “говорят”

couple-having-romance-1“Искам хората да погледнат към живота си и да видят как тези или онези събития, стресът, мъката,

Прочетете още...
 
Как да разпознаем лъжеца. Видове въпроси/ Част III

Great Wallpapers 00827aПътя към успеха в личния ви живот и бизнеса ви зависят само от вас самият. Научете се

Прочетете още...

Тест

Какъв е шансът ти за успех?/ Тест за личностните качества

военноЛесно ли успявате да се харесате на околните? Харесват ли ви те изобщо?

Прочетете още...
 
"Нарисувай човече" Кои са силните и слабите страни на характер ти/Тест

човече 2Съществуват много тестове, в различни области и с различни цели, но най-популярни се

Прочетете още...
 
Древен китайски тест "Мъдрости показват каква личност си"/ Тест

chinaОсвен акупресурата, хартията, компаса, барута, коприната и печатането, Древният Китай

Прочетете още...

Тестове и хороскопи

Тест на Гарднър за множествена интелигентност/ Психологичен тест

GARDNARТеорията за множеството интелигентости е разработена през 1983 година от Хауърд

Прочетете още...
 
Тест с двойка прилагателни ще ви покаже дали сте депресиран

stroСамооценъчна скала за депресия на VON ZERSSEN

Прочетете още...
 
Психогеометричен тест на Делингер с пет геометрични фигури/ №2

zaroПсихогеометрията е сравнително нова система за психологически анализ на личността. Тази

Прочетете още...
Банер

Духовност/ Философия

История и развитие на фън шуй - първа част

The Nine Unknown MenИзкуството фън шуй е  наука и изкуство, което ни помага да живеем в хармония със заобикалящата ни

Прочетете още...

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

Изпрати вашето събитие на ydaracom@yahoo.com

Ако искате вашето събитие да се радва на широка популярност и всички да разберат за вашите послания - изпратете ни съобщение на нашата поща: ydaracom@yahoo.com, или писмо в групата на ydara.com във фейсбук. Изпращайте вашите събития и ние ще ги публикуваме на страниците на www.ydara.com
в рубриката '' Предстоящи събития''

http://www.facebook.com/Ydaracom / e-mail: ydaracom@yahoo.com

yarasport.com

marevstars.com

kakavida.com

ydara.com използва "бисквитки", за да улесни Вашето сърфиране и да Ви покаже съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия. Виж повече! To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.

EU Cookie Directive Module Information