те да станат всеобщо достояние. Нали знанията дават на човека огромно предимство и сила над околните.

В 1549 година младият испански монах Диего де Ланда изгорил ръкописите на маите. Също тъй трагична била участта на писмеността на инките. Всички писмени паметници били изгорени за да ...спрат избухнала епидемия!?... Дълги години писмеността била забранена. Един жрец дръзнал да измисли азбука, но бил жив изгорен.

Библиотеката на Картаген наброявала 500 000 тома. Римляните изгорили всичко, стараейки се да унищожат културата и историята на народа.
Мюсулманите-завоеватели не само насила изземвали всички стари книги и ръкописи, но определяли големи награди за онези, които доброволно ги предадат. Всички събрани потози начин писмени паметници се изгаряли.

В ІІІ век пр.н.ера запламтели кладите в Китай. Първият император от династията Цин изгорил съчиненията на Конфуций.Заедно с тази клада били живи изгорени и онези, които имали нещастието да бъдат почитатели на великия философ.

Сирийският цар Антиох Епифан изгорил книгите на евреите.

През 272 г. пр.н. ера запламтели кладите в Рим. Римският император Август заповядал да изгорят всички книги по астрономия и астрология.

Софокъл е написал 100 драми, а до нас са стигнали само 7.От всички съчинения на Аристотел е запазено само едно.

Знае се, че библиотеката на град Пергам ( Мала Азия ) имала 200 000 тома съчинения и свитъци - уникални ръкописи.Пепел не останала дори от тази огромна библиотека. Също тъй безвъзвратнозагинала библиотеката на храма на Пта в Мемфис и книгохранилището на ерусалимския храм.

Когато Юлий Цезар през 47 год. пр.н. ера запалил египетската флота в пристанището на Алескандрия,  загинала по-малката библиотека.Император Диоклетиян изгорил втората по-голяма библиотека.Мюсулманите-араби, които завладели Александрия, довършили унищожението на библиотеката.

На цар Иван Грозни донесли много книги. Царят заповядал да отнесат в двореца всички КАЛЕНДАРИ ( КНИГИ ), заплатил на търговеца колкото поиска, а книгите заповядал да бъдат изгорени.

Защо горят книги и календари? Защото това е КАЛИграфия, а КАЛИ е богиня на смъртта у древните индуси на учението Браманизъм ( то установява кастовата сегрегация и робството в човешкото битие чрез привилегии, репресии и безпросветност).

Така са считали, че ще победят смъртта и членовете на висшата каста ще станат безсмъртни.

В книгата са събрани и интерпретирани интересни факти и събития, и като извод Александър Александър ГорбовскиГорбовски развива хипотези за съществувала някога на Земята висока цивилизация, която е била унищожена вследствие световна катастрофа, променила очертанията на континентите и съдбата на човечеството.

Въпреки, че най-новите археологически разкрития разместват датирането на някой твърдения на автора - писател и учен, книгата е увлекателно написана и предлага голяма колекция от събрани доказателства.

Книгата е публикувана за първи път през 1966 година.

СЛЕДИ И ДОКУМЕНТИ


СПОМЕНИ ЗА КАТАСТРОФАТА

Свещените текстове и митове на различните народи по своята същност са най-старите източници, достигнали до нас. Някои открития от последните години потвърждават факти, за които преди това можехме да научим само от епоса или религиозните книги. И в това няма нищо
чудно. Така наречените "свещени книги" и митовете, възприемайки неизбежно сведения от народната памет, съдържат отзвуци на действителни събития. Ето защо историкът трябва да се стреми да открие в преданията и религиозните текстове истинското и рационалното, на което
науката може да се опре.


Така например е постъпил немският археолог Х.Шлиман. Следвайки едва забележимия пунктир, набелязан от Омировите редове, той открил след множеството земи и страни легендарната Троя и нейните руини отново излезли на бял свят. Троя, която изглеждала на всички само прекрасна измислица, игра на въображението, се оказала действителност. Така, движейки се по следите на смътни упоменания и полузабравени митове, изследователите извличат от небитието забравени градове и цели цивилизации. Глинените таблични на Шумер назовават пет града, които са съществували преди потопа: Ериду, Баб-Тибира, Ларак, Сипар и Шурупак. Ако приемем за измислица всичко, което се отнася до потопа, би трябвало да смятаме за измислени и градовете, споменати във връзка с него. Археолозите не се оказаха такива скептици и бяха възнаградени. Три от петте споменати "допотопни" града са вече намерени. Те са Сипар и Шурупак.


Нещо повече, в хода на разкопките са открити следи от голямо наводнение, сполетяло някога този район. Това дало повод да се предположи, че прословутият потоп, за който разкриват шумерските и библейските текстове, е имал в основата си някакво реално събитие.
"През втория месец на седемнадесетия ден от месеца - четем в Библията - в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд четиридесет дни и четиридесет нощи".


Но хиляди години преди на бъдат написани тези редове повестта за потопа е записана на глинените таблички на Шумер.


"Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа... Първия ден бушува южният вятър, налитайки стремглаво, запълвайки планините, сякаш война е сполетяла хората. Не се виждат един друг..."

Както и вбиблейския вариант, става дума за потоп, изпратен отгоре, за да изтреби човешкия род. Обаче предания за такава катастрофа, която унищожила уж почти цялото човечество, срещаме не само в този район. Такива сведения намираме и в египетските свещени книги, и в санскритските текстове на Индия, и у народите от Тихия океан, и в преданията на двете Америки. До нас са достигнали някои от изображенията на това събитие. Едната от рисунките е взета от ацтекски кодекс, а другата е древновавилонско изображение.


Английският етнолог Дж.Фрейзър, като говори за повсеместното разпространение на съобщения за катастрофата, изтъква например, че от 130 индиански племена в Северна, Централна и Южна Америка няма нито едно, в чиито митове да не е отразена тази тема.

Ето какво разказва един от достигналите до нас древномексикански текстове "Кодекс Чималпопока". "Небето се приближило до земята и в един ден загинало всичко. Дори планините се скрили под водата... Казват, че скалите, които виждаме сега, тогава са покрили цялата земя, а "тетзонтли кипяло и клокочило с тътен и се издигали червени планини..."


А ето какво са писали за тази катастрофа в своя кодекс "Попол-Вух" жреците на индианците киче, чиито потомци живеят сега на територията на Гватемала: "Станал много голям потоп...Потъмнял ликът на земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ...

Хората бягали отчаяни...Те се опитвали да се изкачат на покривите на къщите, които се срутвали и ги захвърляли на земята...Те се опитвали да се покатерят на върховете на дърветата, но дърветата ги изхвърляли, хората търсели спасение в пещерите и скалните дупки, и те погребвали хората. Така завършила гибелта (на рода, расите) на хората, обречени на унищожение."

Спомен за това се е запазил и у индианците от басейна на Амазонка, чиито предания разказват, че веднъж се раздал страшен рев и грохот. Всичко потънало в мрак, а после върху земята налетял порой, който отнесъл всичко и потопил целия свят. "...Водата се издигнала на го-
ляма височина - гласи едно от бразилските предания - и цялата земя била потопена във вода. Мракът и пороят не прекъсвали. Хората бягали, не знаейки къде да се скрият, изкачвали се на най-високите дървета и планини."


Ясно е, че през този период са се образували планини. Индианците от островите кралица Шарлота твърдят например в митовете си, че до катастрофата земята не е била такава, каквато е сега. и че тогава съвсем не е имало планини. "Кодекс Чималпопока" споменава за издигащи се червени планини, явно нажежени или покрити с разтопена лава.


Подобни сведения за предполагаема катастрофа, която освен от потоп е била придружена от урагани, земетресения и вулканична дейност, са запазени и у африканските народи. Става дума, изглежда, за някаква катастрофа, която станала близо до тези райони, някъде между Америка и Африка.


Това личи и от обстоятелството, че заедно с отдалечаването от Атлантика характерът на митовете се изменя. Мащабите на катастрофата стават някак си по-малки. Преданията разказват вече само за голямо наводнение.


Например в преданията на индианците от Аляска (племето глингит) се говори само за потоп. Малкото оцелели хора плували с кану към планинските върхове, за да се спасят от бушуващите води. Мечки и вълци, подети от потопа, без да се плашат, бързали да доплуват до
лодките и хората трябвало да ги пропъждат с копия и весла.


В Южна Америка може да се види същата картина: говори се предимно за потоп, от който хората се спасявали, като се изкачвали на върховете на планините.


Ако мислено се движим от предполагаемия център на катастрофата към изток, през Средиземно море, Персия и по-нататък към Китай, ще видим как постепенно и последователно се изменя характерът на преданията. Гръцкият епос съобщава, че по време на потопа земята потрепервала. "Едни търсели по-високи хълмове, други се качвали на лодки и работели с веслата там, където неотдавна били орали, трети улавяли риби по върховете на брястовете..."

До тозирайон достигнали, както се вижда, само колебанията на почвата и вълната на наводнението, която не потопила високите хълмове и се покачила не по-високо от върхарите на дърветата.

В свещената книга на древните иранци "Зенд-Авеста" се казва, че по време на потопа "по цялата земя водата била на височина, колкото човешки ръст..."


Преданията твърдят, че в югоизточния район на Азия, в Китай, морските води залели сушата и след това се оттеглили от крайбрежието на югоизток. Естествено е да предположим, че щом в един район на земното кълбо е имало огромна приливна вълна и водите са достигнали
даже върховете на планините, то някъде в противоположния район би трябвало да има отлив.

Заедно с движението на изток постепенно се намалявала и височината на водната покривка: в Централна Америка водите достигнали до върховете на най-високите планини, в Гърция - не по- високо от хълмовете и върховете на дърветата, а в Персия достигали до височината на човешки ръст.

Такава е цялостната картина, която се оформя от множеството откъслечни възпоминания, запазени в паметта на различни народи. Освен че съобщенията за потопа са повсеместни, още едно обстоятелство прави впечатление: странните съвпадения на някои подробности за това
събитие. Съвпадения, които се срещат у народи, разделени от много хиляди километри. Така, почти навсякъде им а някакви предвестници на бедата, които предупреждават хората за приближаващата се катастрофа.


Във вавилонския епос бог Еа предупреждава цар Ксисутрос за предстоящия потоп: "Сине на Убар Туту - казал той,- разруши си дома и си построй вместо него кораб. Не се' грижи за имуществото си, радвай се, ако спасиш своя живот. Но вземи със себе си на кораба различни живи същества."

1 Пореста каменна лава, един от основните строителни материали в Мексико (бел.на авт.)


Приблизително същото говорел богът в ацтекския кодекс: "Не прави повече вино от агава, а започни да дълбаеш ствола на голям кипарис и влез в него, когато през месец Тозонтли водата достигне небесата."


И в Библията пратеникът, който предложил на Ной да направи ковчег, също се представя като бог. Подобно на християнския бог, на бог Еа и на бога от тихоокеанските легенди индийският бог Вишну също предупреждава човека за предстоящото бедствие. На островите в Тихия океан също има многобройни предания за някакви пришълци, които предупреждават за катастрофата. Тези, които си построили салове, казват преданията, се спасили.

Летописи от Бирма разказват за човек, който "се появил от висшите селения"."Облечен в черно, той ходел навред, където се събирали хора, по улиците и със скръбен глас ги предупреждавал за онова, което трябвало да стане;" Друга обща черта: в числото на предупредените и спасили се от гибел винаги фигурират двама души -мъж и жена (понякога придружени от деца). В библейските текстове това са Ной и жена му, в гръцките легенди - Девкалион и Пира, в Уелс - Дюейвен и Дюейвич, Бит и Бирен в ирландския епос, мъжът и жената - легендарните родоначалници на баските.


Такава е картината и от другата страна на Атлантика. У ацтеките, индианците от Бразилия, североиндианските племена - навсякъде се повтаря същата тема: двама души, мъж и жена, се спасили от потопа.


Още една обща черта: като се спасяват от заплашващото ги бедствие, предупредените вземат със себе си различни животни. Така постъпва библейският Ной и древномексиканският Ната, Етси у канадските индианци и индийският Ману, Троу в Борнео и героят на шумерския епос за потопа Ксисутрос.


Когато водите на потопа започват да спадат, спасилите се слизат на върха на планината, която първа се е появила изпод водата. "...В планината Нацир спрял корабът. Планината Нацир задържала кораба, не му дава да се люлее..." ("Поема за Гилгамеш"). У Ной тази роля изпълнява планината Арарат, у героя на гръцкия потоп Девкалион - планината Отрие (или Парнас), у спа- силия се от потопа прародител на жителите на Таити -върхът на планината Питохито и т.н. Изглежда обаче, списъкът на необяснимите аналогии не се изчерпва само с това.


Библейският Ной от време на време пускал от ковчега си п т и ц и, за да узнае дали е завършил потопът. Това той правил три пъти. Когато гълъбът се завърнал с маслинено клонче, в човката, това било знак, че водите са започнали да спадат: И героят на значително по-старата
шумерска легенда за потопа, който също се спасил в ковчег, е пускал птици, за да узнае дали някъде се е появила земя.


Оказва се, че точно така са постъпвали и героите от американските предания за потопа, за които разказват индианците от Западна, Централна и Северна Америка. Когато водите спаднали, птица донасяла в човката си зелено клонче на спасилите се.


Повече от две хиляди години хората четели в библията, че на небето се появила небесна дъга, която ознаменувала края на потопа. Когато при археологическите разкопки били намерени глинените таблички с текста на древношумерския епос за Гюлгамеш, станало ясно, че това
споменаване на небесна дъга е заимствано оттам.


Но защо пък същото съобщение намираме в свещените книги и предания на Америка и в полинезийските митове? Подобно на християнското и на шумерското предание, в митовете на Америка и Тихия океан краят на потопа също се ознаменува с дъга, появила се на небето.
Не по-малко удивителни са и други необясними сякаш аналогии.


У ацтеките, обитаващи Мексико, е запазен следният текст. Бог Титлакахуан предупредил един човек на име Ната за очакваната катастрофа и подобно на християнския бог го посъветвал да си направи ковчег.


Останалите богове били уверени, че всички хора са загинали. Но когато водите спаднали, Ната и жена му запалили огън и започнали да пекат риба. Миризмата достигнала до небето и боговете се досетили, че някой от хората е оцелял. - Какъв е този огън там? - възкликнали те.-
Защо той така одимява небето?


Разгневените богове искали да довършат унищожението на човешкия род, но Титлакахуан ги убедил да простят на спасилите се. В библията също можем да прочетем, че след потопа Ной наклал огън и по миризмата на изгорената жертва бог узнал, че хора са се спасили. Но, както е
известно, библейските митове водят началото си от още по-ранни, по-специално от вавилонски източници.

Тук съвпадението е още по-поразително. След потопа "боговете се събрали като мухи", привлечени от миризмата на жертвата. По миризмата те разбрали, че се е спасил някакъв човек с жена си и, както колегите им в Мексико, страшно разгневени, решили да унищожат тези хора. И точно така пък застъпничеството на бог Еа, който своевременно бил предупредил хората за потопа, ги спасило.


Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа дават основания да се предположи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството.


ГИБЕЛ ОТ БЕЗДНАТА


Древноиндийските свещени книги, съобщавайки за причината на катастрофата, сполетяла Земята, разказват, че тя била предизвикана от "бог Хаягрива, който обитава бездната".

Халдейските митове споменават някакъв си "архангел на бездната". Какво ли е било пък това нещо, появило се от бездната на пространството, което е накарало планетата да потрепери и е останало за много векове в паметта на човечеството?


Между гръцките митове има едно предание за Фаетон (гръц.-"пламтящ"). Според легендата Фаетон, син на Хелиос (Слънцето), измолил от баща си да му повери само за един ден управлението на слънчевата колесница, която преминава по небето. Но синът не съумял да насочи конете по обичайния им път и се приближил твърде много до Земята, изпепелявайки я с огнената си жар. Тогава Зевс поразил юношата с мълния и Фаетон рухнал на Земята. Някои учени..смятат, че легендата за Фаетон разказва за падането на огромен метеорит върху Земята.

Както е известно, около нашето Слънце освен планетите се върти цял пояс от доста големи небесни тела - астероиди.

Астрономите изчислили общата маса на този пояс. Оказало се. че ако астероидния пояс "се слее" в едно тяло, ще се получи планета с диаметър 5900 километра. Редица астрономи предполагат, че някога такава планета е съществувала. Тя била по-малка от Марс и по-голяма от Меркурий. Орбитата й минавала между Марс и Юпитер. Планетата, наречена Фаетон по името на митичния герой, загинала при някаква гигантска космическа катастрофа и отломъците й, носещи заплаха от нови катастрофи, продължават да се въртят около Слънцето.


Това предположение на съвременните изследователи намира отклик със сведение, което Солон получил в Египет. Както известява Платон, жреците били казали на Солон, че под мита за Фаетон "се крие истината, че светилата, движещи се в небето и около Земята, се отклоняват от пътя си и през дълги промеждутъци от време изтребват всичко на Земята посредством силния огън." В редица от тези стигнали до нас съобщения, свърза ни с катастрофата, се споменава, че на небето се появили някакви тела, паднали след това на Земята (или отдалечили се от нея).


Така в петата книга на "Сибила" се казва, че на източния хоризонт се появило някакво огнено тяло, което със светлината си затъмнило Слънцето и паднало след това в океана. Ирландските предания говорят за странни "облаци", появили: се на небето след потопа, които се разкъсвали и падали на Земята, причинявайки извънредно големи разрушения. Очевидно към числото на подобни съобщения принадлежи и едно от индийските предания, което твърди, че след потопа изгрели седем слънца на небето, а после едно от тях погълнало останалите шест.


Запазили ли са се на Земята някакви потвърждения на съобщенията за падането на космически тела? Да, потвърждения има, и то доста много. На естонския остров Саарема се намира голямото езеро Каалипюхаяра, Свещено езеро. Проучванията са показали, че езерото е яма, образувана от падането на някакво огромно тяло. Преди 2500 години в плътните слоеве на земната атмосфера навлязъл огромен метеорит, който се разпаднал и се посипал върху Земята като метеоритен дъжд. Една от "капките" на този дъжд, тежаща 550 тона, изрила тази яма, като изхвърлила хиляди кубически метра пръст.


Когато подобни събития от космическо естество стават пред очите на хората, те се помнят и остават за дълго в устните предания и митовете. Така у индианското племе навахо съществувало предание за бог, който във вид на огнен стълб се спуснал на някакво си място в долина, унищожавайки всичко наоколо. На мястото, което се сочело като точка на приземяването на бога, се оказал огромен метеоритен кратер, дълбок повече от 100 метра и с диаметър почти километър и половина.


Космически тела са падали върху Земята и в по-близки до нас времена. Такъв бил метеоритният дъжд през 1868 г., когато край Варшава паднали около 100 000 камъни, някои от които тежали до 10 кг. Още по-рано, през 1847 г., камък от метеоритен произход паднал на еднакъща в Бохемия, пробил покрива и се стоварил върху кревата, на който спели три деца.

За щастие никой не пострадал. А от 1790 до 1954 г. са зарегистрирани 27 попадения на метеорити в къщи. Но не всички.подобни нахлувания са имали толкова безобиден характер. На 24 юни 1938 г. небето на Пенсилвания се озарило от избухването на ярка светлина и оглушителен взрив вдигнал от леглото жителите на Питсбърг.

Всички решили, че са взривени барутните складове. Но на следващия ден станало ясно, че складовете са невредими. Това бил взрив на метеорит, паднал недалеч от града. Ако той бил навлязъл в атмосферата под малко по-друг ъгъл, градът е щял да бъде унищожен, а неговите половин милион жители - избити.


Колкото по-голяма е масата на метеоритното вещество, което се стоварва върху Земята, толкова по-големи разрушения може да причини подобно събитие. Колко е голяма заплахата от подобни катастрофи с космически характер?

Известният полски астроном Ян Гадомски привежда следните изчисления:

Радиус на небесното тяло (м) Площ на пълно разрушение Падат средно веднъж на 65 20 кв. км 22000 години 150 160 кв. Км (площ, по-голяма от Варшава) 120000 години 4250 Половината Европа 260 милиона години 8500 Половината Азия 1 милиард години 17000 Половината земно кълбо 4.4 милиарда години Земята съществува вече доста дълго време, за да преживее падането на много космически тела с подобни мащаби.

Това може да стане, ако някой астероид се окаже в областта на земното притегляне и падне на нея. Един от тях (Ерос) има диаметър 17 километра, диаметърът на другия, известен под името Церера, е 770 километра. Трудно е да си представим какви последици за Земята и обитателите й би довело сблъскването с подобно тяло. "Такива тела - писа по този повод английският вестник "Discovery", - могат да унищожат или да причинят големи вреди на цялата цивилизация."

В различните места на Земята има десетки следи - наречени астроблеми - от стълкновенията на нашата планета с тела, дошли от Космоса. Една от най-големите астроблеми се намира в , Южна Африка. Дълго време се смяташе, че гигантската чаша с диаметър 40 км е кратер на изгаснал вулкан. При по-подробно изследване се доказа, че това е следа от падането на някакво голямо космическо тяло. Когато доближило земната повърхност, то експлоадирало с мощ, превишаваща 20 пъти силата на взрива на най-голямата от съвременните водородни бомби. Това станало преди около 250 милиона години.


Във връзка с това може да се припомни за "Тунгуския метеорит", истинското естество на който не е изяснено и досега.


Трябва да се отбележи, че ние можем да проследим само съвсем малка част от следите на подобни попадения. Знаем, че моретата и океаните заемат 70% от повърхността на земното кълбо. Следователно повечето от "попаденията" на космическите тела трябва да падат на тях.
Освен това през милиардите години от съществуването на нашата планета големи части от сушата, цели материци са потъвали и са ставали дъно на океана. И обратно, други райони са се издигали от водата, образувайки суша. Времето и геологическите процеси непрекъснато са
изтривали следите от падането на големи космически тела върху Земята.


Както споменахме, от запазилите се предания и текстове личи, че по време на катастрофата морето се оттеглило далеч от крайбрежието на Китай, докато в същото време на противоположната страна се издигнала огромна приливна вълна. Българският учен Н.Бонев смята, че подобен ефект би могъл да предизвика гигантски астероид, който се е приближил до Земята. Ако Церера, пише той, би минала покрай Земята на разстояние 6 земни радиуса, това би предизвикало приливна вълна 10 пъти по-голяма от обикновения прилив. Такава вълна, преминала по земното кълбо, би била в състояние да помете в обширни райони от сушата всичко, което се намира там.


Някои изследователи допускат и мисълта, че в миналото нашата земя се е сблъскала с комета или, както смята американският изследовател И.Великовски, поне с опашката на кометата. Дали това не е небесният "Велик Змей", за когото четем в пета книга от кодекса на майте "Чилам Балам", - че се бил появил на небето и паднал на Земята? "Валял огнен дъжд - се казва в кодекса - земята се покрила с пепел, дърветата се превивали до земята. Скали и дървета били раздробени. От небето се спуснал, Великият Змей...Заедно с Великия Змей небето рухнал на Земята и я заляло с вода".


Едно предполагаемо сблъскване на Земята с ядро на комета е в състояние да причини на нашата планета беди, не по-малки по мащаб, отколкото срещата й с астероид. Известният американски астроном Г.Юри е пресметнал, че енергията, която би се отделила от такова сблъскване, ще бъде равна на енергията от 500 000 водородни бомби. Има и друга хипотеза. Някои предполагат, че небесното тяло, което минало близо до Земята и попаднало в полето на земното притегляне, е било Луната.


Според тази теория астероиди и малки планети, които се въртят около Слънцето, попадат в притегателното, поле на големите планети и стават техни спътници. Ако такъв спътник премине откъм външната орбита, той се върти около планетата в посока, обратна на часовниковата
стрелка. Като пример може да се посочи спътникът на Земята - Луната, спътниците на Сатурн - Япет и Юпитер "VII". Ако пък такова тяло се намира на вътрешната орбита по отношение на планетата, ставайки спътник, то започва да се върти по посока на часовниковата стрелка. Като
примери могат да служат спътниците на Сатурн - Феб и Юпитер "VIII".


Известният шведски астроном Ханес Алфен в статията си "За произхода на Земята и Луната" излага теорията на немския астроном Герстенкорн, която според него изглежда решава проблема на Луната. Според схващанията на Герстенкорн Луната първоначално била планета, която се е движела по орбита, много близка до земната. След това Луната е била хваната от Земята и започнала да се движи около нея. Постепенно Луната се приближила към Земята, видимият й диаметър се увеличавал все повече и надхвърлил съвременния повече от 20 пъти. "Същевременно са се увеличили и приливите - пише Ханес Алфен.- Когато Луната е била минимално отдалечена от Земята, височината на приливната вълна достигала няколко километра."


Силата на земното притегляне върху повърхността на Луната за известно време надвишавала силата на лунното. Такова положение се получава, когато спътникът, приближавайки се към планетата, преминава през предела на Роше, който на Земята е равен на около 2,86 от земния радиус. След под влияние на сложната система на гравитационните сили Луната започнала отново да се отдалечава от Земята, докато заела сегашното си положение. Герстенкорн не е сам в това свое схващане.


Американският астроном Г.Юри смята, че Луната е нещо като аномалия в Слънчевата система. Тя е твърде голяма, за да бъде "обикновен спътник". Според него Луната - планета в миналото - е станала спътник вследствие космическа катастрофа.

Покрай нея е преминало огромно космическо тяло, което я отклонило от орбитата й. Луната загубила скоростта на движението си и, попадайки в сферата на земното притегляне, най-накрая според израза на Г.Юри е била "пленена" от Земята.


Очевидно идеята за "пленяването" на Луната има право на съществуване, толкова повече, че неотдавна бе лансирана хипотеза в обратен ред по отношение на Меркурий. Според мнението на редица изследователи Меркурий неотдавна е станал планета. Дотогава той е бил спътник на
Венера.


Интересно е, че в някои от дошлите до нас митове се смята, че Луната е била причина за станалата космическа катастрофа. Такова обяснение може да намерим например във финландския епос "Калевала" и в южноамерикански предания. В преданията на различни народи има смътни отгласи за времето, когато на нощното небе на Земята изглежда не е имало Луна. Може би не случайно и майте в хрониката си, чиито традиции се губят в период преди потопа, не споменават за Луна. Тяхното нощно небе осветява не Луната, а Венера!


В Южна Африка бушмените също твърдят в митовете си за катастрофата, че преди потопа на небето не е имало Луна.


В Южна Гърция, в Пелопонес, някога имало една легендарна страна - Аркадия,- чиито жители не познавали' нито грижи, нито скърби. Според преданието на аркадците такава била тяхната родина до потопа. Потопът, разказвали аркадците, бил много отдавна, когато на небето
още не сияела Луна, тя се появила след катастрофата. По-късно елините така и наричали аркадците: "долунни".


За това, че някога на земното небе не е имало Луна,-писал през III в.пр.н.е. Аполоний Родоски, главен надзорник на прочутата Александрийска библиотека. При това той е ползувал най-древни ръкописи и текстове, които впоследствие са били загубени, загинали и не са
достигнали до нас.


Гръцкият математик и астроном Анаксагор (V в.пр.н.е.), който също е ползувал източници, които не са дошли до нас, твърди, че Луната се е появила на небето по-късно от възникването на Земята.


Следите от приливите и отливите, които откриваме по Земята, свидетелствуват, че причината, която ги е предизвикала, трябва да е съществувала милиони години. Но това още не значи, че причина би могло да бъде само тялото, известно днес под името Луна, На тази мисъл ни навеждат остатъците от метеоритно вещество, открити неотдавна в централния район на Южна Америка Според мнението на редица учени това свидетелствува за катастрофа, постигнала съществуващия някога друг спътник на Земята, нейната "първа Луна". Остатъците от това
вещество, намерени на такова голямо пространство, не са нищо друго, освен останки от този спътник, паднал на Земята.


Значителни маси вещество от космически произход са намерени не само в Южна Америка, но и в други райони на Земята. Така Дж. Л. Борзел, който преди известно време откри пласт от бяла пепел (от 5 до 30 см), заемаш огромни пространства на дъното на Тихия океан, изтъква
удивителната еднородност и дебелината на този пласт и го свързва с космически причини. Твърде много никел в океанските утайки някои изследователи също обясняват с потока от метеоритни отломъци, паднали някога на Земята.


И така, съществуват различни хипотези дали причина за катастрофата е била Луната, комета или астероид (паднал на Земята или преминал в опасна близост покрай нея). Впрочем сега, разбира се, важен е не толкова един категоричен отговор за причината на станалата ка-
тастрофа, колкото различните видове материални потвърждения на възможността за такава катастрофа: следи и доказателства, че действително е могло да има подобно явление. А както виждаме, действително съществуват многобройни потвърждения за това.


През лятото на 1968 г. в английския парламент постъпило запитване: по налични сведения английското правителство напълно се доверява на изводите на съветските астрономи, че астероидът Икар няма да се сблъска със Земята в момента на тяхната най-голяма близост - 15
юни 1968 г. Но ако все пак съществува опасност от сблъскване, какви мерки следва да се предприемат?


Не е мъчно да си представим колко гибелна би могла да се окаже за Земята тази среща с космическо тяло с диаметър повече от километър, което се носи в пространството със скорост 100 000 км в час.


Безпокойството, прозвучало в този въпрос, води началото си от тревогата, вълнувала човечеството в самата зора на неговото съществуване. На древните народи, потресени от катастрофата, и на техните потомци дори и след хилядолетия почвата под краката им продължава да изглежда несигурна. Арийците, които дошли в Индия от неизвестната си прародина, в свещените си химни молят бога "да държи здраво Земята".


Целият живот на майте е белязан с някакво очакване, че катастрофата ще се повтори. Същото тревожно очакване звучи и на много места в библейските текстове: "Слънцето ще помръкне и Луната няма да праща светлината си. И звездите ще падат от небето, а силите небесни ще се разклатят... Никой не знае кога ще дойдат този ден и час."


С очакване на нови катаклизми са проникнати и пророческите текстове на Вавилон. За цикличност на катастрофите пише и в "Талмуд". Индийските свещени книги "Пурани" също твърдят, че подобни бедствия, придружени с потъване на цели континенти, са циклични и могат
да бъдат предсказани предварително. "Махабхарата" твърди, че ще дойде ден, когато бушуващите води на нов потоп ще погълнат Земята.


"Вие помните само един потоп - казвали египетските жреци на философа Солон през VI в. пр. н. е., - а преди него е имало много други. Нашата цивилизация, както и цивилизацията на други народи от време на време загива от вода, която с« стоварва от небето... Много катастрофи са постигнали човечеството в миналото и още ще го постигат в бъдеще."


Някои древни автори са се опитвали дори да опреде-/лят периодичността на подобни катастрофи. Така римският историк Цензориус пише през III в. пр. н. е., че Земята преживява такива катаклизми на всеки 21 600 години.


Твърденията, че катаклизмите могат да се очакват, да се предсказват и са периодични, ни навеждат отново на мисълта, че те могат да имат някаква космическа, извънземна причина.


"ПЛАНЕТИТЕ ПРОМЕНИЛИ СВОИТЕ ПЪТИЩА..”

През XVII в. в Китай пребивавал йезуитският мисионер Мартин Мартиниус. Той прекарал там няколко години, изучил езика и като се завърнал, написал подробен труд "История на Китай". Ето как с думите на древни китайски летописци той описва какво е станало през време на потопа: "...Опората на небето се срутила. Земята била разтърсена из основи.

Небето започнало да се накланя към север. Слънцето, Луната и звездите променили пътя на движението си. Целият ред на Вселената се объркал. Слънцето било затъмнено, а планетите променили своите пътища." За променяне вида на небето съобщил и "един от най-мъдрите римляни", познавач на древността - историкът М. Теренций Барон, който е ползувал някакъв древен източник.

Той писал: "Звездата Венера променила своя цвят, размери, форма, вид и курс, което не било се случвало никога нито преди, нито след това. И в Юдея съществувала подобна версия. Там се смятало, че потопът "е станал, защото господ-бог променил местата на две звезди в съзвездието".


С други думи, редица съобщения свързват катастрофата с явления от космически характер. Ако приемем това, ще намерят обяснение и многобройните сведения за период на мрак и студ, които настъпили след катастрофата.


Обитателите на тихоокеанските острови обозначават този период на различните си
диалекти като "най-дълбока тъмнина", "непроницаем мрак", "безброй нощи". И в "Талмуда" четем, че след катастрофата (загубата на благословената прародина на човека, изгонването от рая) Слънцето се скрило. "Смразило се от страх сърцето на Адам.


-Горко ми!- простенал той. -Заради моя грях угасна светилото на деня и светът отново се превърна в хаос," Герстенкорн, привърженикът на теорията за пленяването на Луната, за когото говорихме вече, смята, че в момента, когато Луната максимално се приближила до Земята,
голямо количество лунен прах се е разпръснал в пространството между тях, като постепенно се слягал върху Земята и нейния спътник. За наблюдателя от Земята през това време небето потъмняло и Слънцето помръкнало.


Подобен ефект е могъл да бъде предизвикан и от голямо изобилие на прах от вулканичен произход.


Наситеността на горните атмосферни слоеве с частици прах може да причини и друго явление, за което само се споменава в свещените текстове и предания на най-различни народи. Става дума за рязкото застудяване, настъпил-о след катаклизма.


"Попол-Вух" съобщава, че след катастрофата "настанал много голям студ, Слънцето не се виждало". Древните митове на Мексико и на Венецуела разказват, че скоро след катастрофата настъпил страшен студ и морето се покрило с лед. А племената, които живеят в тропическите гори на Амазонка, и досега пазят спомени за ужасната и дълга зима, настъпила след потопа, когато хората замръзвали и умирали от студ.


Книгата "Зенд-Авеста" също известява за царя на тъмнината, който изпратил студ и мраз на благословената родина на древните арийци. "Зенд-Авеста" разказва, че арийците били предупредени за настъпването на студовете: "На земята ще налетят унищожителни зими, те ще
донесат люти студове... те ще донесат сняг, дълбок 14 пръста..."


Известният изследовател на атмосферата В. Дж. Хъмфри в монографията си "Физика на въздуха", засягайки въпроса за замърсяването на атмосферата, специално изтъква, че вулканичният прах може да окаже огромен ефект върху топлообмена на Земята. Частици прах с определен размер са в състояние да отразяват 30 пъти по-интензивно слънчевата светлина, отколкото да задържат топлинното излъчване на Земята. В резултат Земята 30 пъти по-интензивно ще губи топлина, отколкото ще получава. При това, за да се намали с 20% интензивността на слънчевата топлина, достатъчно е атмосферата да се насити само с 1/174 куб.км прах.


Тези изчисления могат да бъдат потвърдени от съвсем пресен пример. Изригването на един от вулканите на Аляска, който изхвърлил във въздуха известно количество вулканична прах, причинил забележимо понижение на температурата по цялата Земя в продължение на няколко
години. Колко ли големи ще да са били последиците от масовата вулканична дейност по времето на катастрофата! Почти всички извори, съобщаващи за катастрофата, разказват за събудили се вулкани, за планини, изхвърлящи в небето огън и пепел.

Ясно е, че изхвърлянето на огромно количество вулканична пепел и прах в атмосферата неизбежно ще е предизвикало рязко понижение на околната температура, за което съобщават достигналите до нас възпоминания. Но може би това не е единствената причина да настъпи епоха на студ и мрак.


Друга причина, която би могла да доведе до същите резултати, е промяната на полюсите на Земята или на ъгъла на нейния наклон спрямо орбитата. Залежите от каменни въглища в Антарктида, на Шпицберген и зад Северния полярен кръг свидетелствуват, че някога полюсите
са се намирали далеч от тези райони.


И други находки говорят за това. Третата полярна експедиция в района на Южния полюс открила овъглени остатъци от дървета, отпечатъци на листа от буйна растителност, съществувала там преди 200-250 милиона години.


Както предполагат някои изследователи, Северният полюс преди 60 милиона години се е намирал в южната част на Тихия океан. Сега той бавно се мести в посока на Канада. Но това изместване ще стане по-забележимо и ще предизвика промяна на климата едва след няколко милиона години.


Подобни премествания стават и с магнитните полюси. Известно е, че преди 700 хиляди години "земният магнит" внезапно е променил своята полярност: северът се е превърнал в юг. При това, както отбелязва А.Власов, доктор на физико-математическите науки, менейки местата си, магнитните полюси се преместват по различни пътища: понякога през Япония, друг път през Камчатка. Последният път, преди да заеме сегашното си място, Северният магнитен полюс е изминал дълъг път по огромна дъга - през Тихия и Ледовития океан. Трябва да се отбележи, че редица изследователи говорят също за внезапна промяна на магнитните полюси. Не е стабилно и също тъй е подложено на колебания и положението на земната ос.

Наклонът на земната ос се мени в продължение на период от 40 000 години. Освен това земната ос се променя ритмично на 21 000 години. Измененията на наклона на земната ос променят и ъгъла на падането на слънчевите лъчи, а следователно значително се променя и климатът в отделните части на земното кълбо. На не по-малки изменения е изложена и земната орбита. Геолозите са дошли до извода, че всеки 92 000 години Земята променя формата на движението си около Слънцето, тя ту се приближава, ту се отдалечава от него.


Така че положението на нашата планета в пространството никак не е стабилно с всичките климатични и други последици, произтичащи от този факт за нейните обитатели. Но във всички тези случаи става дума преди всичко за бавни изменения, а се говори за промени с катастрофален характер. Какво би могло да предизвика такова внезапно преместване на полюсите?

Според изчисленията на съветския учен Г.Д.Хизаншвили оста на въртене на Земята винаги трябва да съвпада с оста на максималния момент на инерцията. Всяко разместване на маси на земната повърхност променя оста на максималната инерция. Съответно на този ъгъл трябва да се отклони и оста на въртенето, т.е. да стане разместване на полюсите на Земята. Това може да се случи в резултат на големи геологичски раздвижвания.


Така образуването на осемхилядиметровия Хималайски масив, измествайки с няколко градуса земната ос, е предизвикало преместване на полюсите. В резултат на това, отбелязва един от изследователите, огромни пространства, покрити с буйна растителност и населени с много
животни, са се превърнали в ледена пустиня.


При друг случай, и именно за него става дума сега, за такова разместване на маси по повърхността на Земята е могла да бъде причина и гигантска приливна вълна. Вследствие на това би трябвало да стане изместване на оста на въртенето на Земята и изместване на полюсите.
Следователно преди катастрофата полюсите трябва да са минавали някъде в други точки.


Не там, където сега се виждат на глобуса белите им калпаци. Но къде? Американският геофизик А.О'Кели в резултат на изследвания е дошъл до извода, че през периода на последното заледяване Северният полюс се е намирал там, където сега минава 6 северна ширина, т.е. 30 по
на юг, отколкото сега. Но ето кое е важното: краят на заледяването съвпада с предполагаемото време на катастрофата!


В такъв случай ще намерят убедително обяснение цяла редица факти, за които се е смятало, че не се поддават на обяснение. В "Зекд-Авеста", която разказва за прародината на древните арийци, се твърди например, че там, където те живеели, "Слънцето, Луната и звездите изгрявали над тях само един път в годината, и годината изглеждала като един ден и една нощ". Знае се, че полярна нощ и полярен ден може да има само близо до полюса. За това разказва и "Ригведа", книгата със свещените химни, която арийците донесли със себе си в Индия. Там се говори за Голямата мечка, която светела точно над главата, за звезди, които се движат по небето V в кръг, за Слънце, което изгрява само веднъж в годината, и т.н.


Много обреди на свещени ритуали, които хилядолетия не са се променяли, създават възможност днес да се пресъздаде картината на онова време, когато са възникнали. Едни от тези неизменни по своята същност ритуални моменти били някои определения, отнасящи се до конструкцията на часовете в древния Египет. Кой знае защо техните създатели упорито са изхождали от съотношението на най-дългия и най-краткия ден, като 14 към 12. Обаче това съотношение не е отговаряло на нито една точка в египетската държава дори и през периода на най-голямото разширение на нейната територия. Това съотношение е в сила само до 15 южна ширина, линия, разположена на 100 километра южно от най-южната граница на Египет.


Какво обяснение може да има това обстоятелство? - Едно от двете: или че родината на тези часове не е бил Египет, а някаква друга цивилизация, която се е намирала по-близо до екватора (и за която ние не се знае абсолютно нищо); или че часовете са били конструирани по време, когато в Египет е имало друг режим за времето, т.е. екваторът се е намирал значително по-близко до него, отколкото е сега. А това е възможно в случай, че полюсите не са заемали положението, което заемат сега.


Но ако предположим, че в резултат на катастрофата полюсите са се преместили, логично е да очакваме, че промените са засегнали и други характеристики на нашата планета, толкова повече, че за това не е нужно кой знае колко много.


През февруари 1960 г. директорът на Парижката обсерватория А.Данжон съобщил на удивените членове на Академията на науките, че след едно наблюдавано избухване на Слънцето Земята внезапно забавила въртенето си с цели 0,85 милисекунди в денонощие. След това, сякаш
опитвайки се да навакса пропуснатото, тя изведнъж ускорила движението си, съкращавайки на всеки 24 часа продължителността на денонощието с 3,7 микросекунди! Но щом нашата планета с такава чувствителност реагира на онова, което става на 150 милиарда километра от нея, можем
да си представим колко големи по мащаб са били измененията, предизвикани от космическата катастрофа.


Известно указание за това ни дава странният календар, намерен в Андите сред развалините на древния град Тиахуанаку. Вариантът, предложен от Х. Белами за де-шифрирането му, изглежда доста убедителен. Наистина буди учудване фактът, че според този календар годината има 290 дни.


Много религии и древни философски учения твърдят, че световната катастрофа, за която се говори, не е била първата на нашата Земя. Ако това е тъй, може да се обясни и друг един факт. У майте освен обикновения календар, внимателно проверен и оказал се дори по-точен от този, който ползуваме ние, съществува още един т.нар. "свещен календар", за чийто произход досега нищо не се знае. Годината на свещения календар се състояла от 260 дни. Не означава ли това, че някога такъв е бил периодът, през който Земята е затваряла кръга около Слънцето?


КОГА Е СТАНАЛА КАТАСТРОФАТА

Спомените за далечен потоп и за съпровождащи го гибелни земетресения са били поддържани от последвали местни катастрофи. Така около 1450 г. пр.н.е. води на Атлантическия океан преминали в Средиземно море, чието ниво дотогава било значително по-ниско. Внезапно били залени много земи, а населението им почти напълно загинало. До нас е достигнала една карта на Егейско море, копие от някакъв по-стар оригинал. Наред с островите, които съществуват и днес, на нея са обозначени много острови и земи, каквито в този район понастоящем няма.

Според някои изследователи тази карта рисува картината преди пробива на Атлантика в Средиземно море, когато според Плиний е имало суша, която е съединявала Кипър с Азия.


Защо Бабелмандебския проток, което в превод означава "Врата на сълзите", се нарича именно тъй? Преданието гласи, че това име му е дадено, за да напомня за голямото земетресение, в резултат на което Азия и Африка били разединени и се образувало Червено море. Тогава
загинали много хора. Други местни катастрофи са станали и в по-близко време. През 1815 г. в една провинция на Индонезия неочаквано изригнал вулкан. Живи останали само 26 души от 12 000 население.


По време на прочутото лисабонско земетресение през 1775 г. за 6 минути загинали 60 000 души. Подземни трусове с различна сила разтърсили Европа и Америка, същия ден и час в Мароко внезапно се отворила в земята огромна пукнатина, в която потънал цял град с десетхилядно население, а след това земята отново се съединила.


През 1902 г. жителите на столицата на остров Мартиника един ден чули странен шум. Вдигайки глави, те видели леко облаче над върха на близката планина - изгаснал вулкан. Това било последното, което те видели. Облак от нажежени газове се стоварил над града. Всичките 30
000 жители загинали почти в един миг. В много вестници от онова време било публикувано любопитно съобщение за единствения човек, който оцелял. Той бил затворник, който трябвало да бъде екзекутиран. Спасили го дебелите стени на килията за осъдените на смърт.

Сведенията за местни катаклизми често "се наслояват" върху възпоминанията за онази гибелна катастрофа, за която всички народи в света пазят спомен. И затова е трудно да се изясни точно кога е станала предполагаемата световна катастрофа. Но все пак нека се опиваме да
отговорим на този въпрос.

Климатология. Руските учени академик В. А. Обручев и Е. М. Хагемейстер изказаха - предположението, ч краят на последния ледников период в Северното полукълбо е пряко свързан с потъването на някаква суша Атлантическия океан. Потъването на тази суша създал възможност
Гълфстрийм да се устреми към север и така завършила епохата на заледяването в Европа и Гренландия.

От време на време в ръцете на изследователите попадат различни по вид находки, който потвърждават, Ч' някога в Атлантическия океан наистина е съществувал суша. Така шведското списание „Ймер" публикува статия за откритието на учения П.„В. Колбе, който, вземайки проба
от дъното на Атлантическия океан на дълбочина 3600 метра, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположението, че някога на това място е имало суша.

През 1898 г. екипажът на един френски кораб, който ремонтирал кабела, минаващ по дъното на Атлантическия океан, измъкнал случайно на повърхността парче скала от вулканичен произход. Учените се заинтересували от находката. Оказало се, че такава стъкловидна лава е
могла да се образува само при атмосферно налягане.

Тази лава датира от XIII хилядолетие пр.н.е.

Краят на заледяването в Европа се отнася, както е известно, към Х хилядолетие пр.н.е. Следователно катастрофалното потъване на суша в Атлантика трябва да е станало някъде между тези две дати.


Тези цифри напълно съвпадат с датата на потъване на Атлантида, която намираме у. Платон - 9570х. Пр. Н. е., също през Х хилядолетие. Според мнението на редица изследователи пак тогава, т.е. някъде около 10 000 пр.н.е. на света е станала и друга климатична промяна -
рязко/ повишаване на влажността.


Хидрография. Ниагарският водопад се състои от цяла редица каменни стъпала, които в продължение на дълго време били под напора на падащите води. Когато едно от тези стъпала се разрушавало, водата се устремявала върху следващото и т.н. Могло е да се установи, че времето, когато се е появил Ниагарският водопад, образуван в резултата на резки геологични размествания в този район, е VIII-ХШ хилядолетие пр.н.е.

Археология. Неизвестният мексикански учен Гарсия Пайона открил в Кордилерите на височина 5700 м под дебел слой лед останки от две колиби. Варовиците с раковини и следите от дейността на морето край колибите говорят, че някога те са се намирали на морския бряг.
Изчисленията показват, че издигането на тази област е станало преди повече от 10 000 години. Големият американски изследовател, лауреат на Нобелова награда, У. Ф. Либи твърди, че прецизният радиовъглероден анализ е позволил да се открият удивителни явления на американския континент. Например "Преди 10 400 години - пише Либи - следите от човека внезапно изчезват... Откритите засега факти говорят, че именно на тази граница става като че ли някакво прекъсване в тяхната последователност."

"Това явление - трудно може да се обясни, като се има предвид, че значителна част от американския континент не е била покрита с лед по време на последното заледяване. Най- старите следи от човешки живот в Скандинавския полуостров и Англия също са от преди 19 400 години, което не наблюдаваме на юг в Европа. Рисунките например в пещерата Ласко в Централна франция, едно от най-интересните селища на древния човек, са значително от по- ранен период - от поели 15 000 години."

Учудващо е, че прекъсването е повсеместно и по едно и също време. Може да се проследи на американския континент, в Европа и най-после в Централна Азия. В планините на Курдистан се намира забележителната пещера Щандер, чиито културни пластове са ми по себе си са една
непрекъсваща се хроника на 100 000-годишната човешка история. Пластовете следват един след друг, една епоха сменя друга, докато на границата на същата дата - 10 000 г. пр.н.е. - настъпва внезапно прекъсване.

Човешките следи изчезват. Като че ли пещерата и околната местност внезапно са обезлюдели. Сигурно така е и станало. Вместо културни пластове появяват се други следи: пластове от утаечни минерали, нанесени от вода - доказателство, че пещерата, която е на 750 м височина над морското равнище, е била залята от вода. Появяват се камъни, откъртили се от тавана - свидетелство за яростни земетресения, разтърсили околността. Едва пет хилядолетия след настъпилото прекъсване културният пласт е започнал да расте, отначало бавно, а след това все по-интензивно.


* * *


Както се вижда, известията, които се отнасят до катастрофата, свидетелствуват, че този период се отличава и с активизиране на вулканичната дейност. Спомена се вече. за пробата от лава, извлечена от дъното на Атлантическия океан. При сондажни проучвания в ледената броня на Антарктида на дълбочина почти километър и половина били открити следи от вулканична пепел. Сега изследователите се опитват да определят дали тази пепел е била пренесена от други континенти или е резултат на местна вулканична дейност. Но най-интересно е датирането на пепелта: между VIII и XII хилядолетие пр.н.е.


Така че различните данни се групират около все по-ясно очертаващ се период. Има възможност да се стеснят още повече тези рамки на времето и да определим по-точно предполагаемата дата на станалата катастрофа.


В. Г. Куклин, учен от Новосибирск, като изучавал информационните страни на процеса на обучението, се натъкнал на ред закономерности в натрупването на информация. Същността на тези закономерности е в-това, че сложните самообучаващи се системи, стремейки се да постигнат все по-универсална програма за опериране с получаваните знания, преустройват тази програма според натрупването на информация не хаотично, а в строго определен ритъм, като редуват периодите на повишаване и спадане в натрупването на информация. Периодите на подем
са характерни за моментите на активно опериране с получените знания в рамките на съществу- ващата програма, а периодите на спадане - за моментите на разрушаване на старата, изчерпала себе си програма и построяване на нова, по-универсална.


Ако се приеме, че тези закономерности имат всеобщ характер за всяка сложна саморегулираща се система, а след това, вземайки демографските данни за последните две хилядолетия, се построи въз основа на тези закономерности, демографската графична линия в
миналото, ще се получи резултати, доста близки до изчисленията на демографите. (Броят на населението на Земята към началото на нашата ера съгласно графичната крива е около 250 милиона души, а според изчисленията на демографите 150-200 милиона души.)


Ако бъде продължена по нататък в миналото, демографската крива спада с известни колебания до границата на 8800-8600 г.пр.н.ера и сочи, че населението на Земята е било около 8 милиона души. След това няколко столетия тя върви почти паралелно на основата, а после
започва все по-ускорено да расте и достига връхната си точка (около 500 милиона души) при максимум между 11 800 - 11 600 г. пр.н.ера.

Ако се разгледа тази графична крива, като движението не от настоящето към миналото, а тъй както е било в действителност - от миналото към настоящето, начертаната графика означава, че до преломния момент броят на населението в света е растял, а през периода между 11 800-11 600 г.пр.н.е. е настъпило рязко спадане, което продължило около 2 столетия.

След това спадането постепенно се забавя и броят на населението се стабилизира, а от 8800-8600 г. пр.н.е. започва да нараства все по-бързо и до ден продължава да расте. Но още по-учудващо и важно е, че съвършено други данни, получени от други области на знанието, посочват същата дата.

Така изходната точка на индийския луннно-слънчев календар е 11 652 г. пр. н. е. Календарът на майте се състоял от цикли, всеки по 2760 години. Ако, знаейки края на единия от тях, се проектират тези цикли в миналото, ще стигнем до датата 11/ 653 г. пр. н. е. Съдейки по това, че броят на населението след катастрофата е продължил да намалява още около две столетия, явно е, че това са били години, през които разбунената стихия бавно се е възвръщала в своето русло. Утихвали вулканите, по-редки ставали земетресенията, сля-гали се прахът и вулканичната пепел, които пълнели атмосферата. През плътната завеса на мъглата започнало да прониква Слънцето, Според Х. Белами този момент от завършването на катаклизма изглежда е послужил за отправна точка на две други календарни системи - асирийската и египетската.

Египетският слънчев цикъл имал 1460 години. Известна е крайната дата на един от тези цикли - 1322 г. пр. н. е. Като броим циклите в обратен ред от тази дата, стигаме до 11 542 т. пр. н. е. Асирийският календар се състоял от лунни цикли със съвсем друга продължителност - всеки по 1805 години. Крайната дата на един от тези цикли е също твърде далечна от египетската - 7123 г. пр. н. е. При все това, проектираме ли цифрите назад в миналото, ще стигнем до същата точка - 11 542 година.

Не е възможно да си обясним подобно съвпадение на датите като случайност. Твърде невероятно е такова съвпадение. Остава да предположим, че едно и също събитие е послужило за изходен момент на двата календара Събитието според нас е свързано с катастрофата. Така че тези две дати - 11 650 (11 652 или 11 653) г. пр. н. е. и 11 542 г. пр. н. е - могат да се смятат за предполагаеми хронологически рамки на започване и завършване епохата на катастрофата.


БОРБА НА ЗМИЯ И ПТИЦА

В религиозните учения, магиите и така наречените "окултни науки" най-важните положения се обозначават обикновено чрез символи. Скритият смисъл на тази символика бива разкриван само на малцина посветени. Катастрофата, за която се говори, също е получила своето възпроизвеждане в тази система на езотерични символи. Достатъчно е да се каже, че според твърдението на някои теолози дори християнският
ритуал на кръщението с вода е нещо като символично повторение на потопа, в който някога е било хвърлено човечеството.


Символиката на това събитие е представена в по-сложен вид в други религиозни и езотерични системи.


Космогоничният мит, който съществува в религиите на народите от различните континенти, твърди, че някога преди появата на сушата всичко е покривал океанът, в който обитавало някакво Първично Начало в образа на змей. Като символ на океана и голямата вода изобщо змеят олицетворявал космическия хаос - първоначалното състояние на света преди възникването на живота. И той станал символ на връщането към това първоначално състояние, символ на унищожението на живота, символ на катастрофата и потопа. Един от вавилонските
клинописни текстове нарича годината, когато е станал потопът, "година на ревящия дракон".

В индийската митология на разумното начало, насочващо живота и развитието на света, се противопоставя антагонистична сила също в образа на гигантски змей. Това е Змеят на Световната Бездна, който се старае, да хвърли света в състоянието на първичния хаос. Веднъж
този змей, които живее в Световния океан, отвлякъл Земята и се потопил с нея на дъното. Бог Вишну, след като се преборил със змея, освободил Земята и отново я издигнал над повърхността на водата. Твърде вероятно е това алегорично изразено възпоминание за потопяването на някаква суша да е отражение на катастрофата, която била придружена от гигантско наводнение. Змеят, както виждаме, е символ на бедствие и се проявява като едно начало, което се бори срещу бога на Слънцето.

Също и в Египет змеят или "космическият дракон" е представлявал началото, което се противопоставя на световния ред. Понякога той се явявал в образа на змея Апопис, олицетворяващ разрушителните сили на тъмнината, понякога като змея-бог на водите, причиняващ наводнения, или като бог Сет, олицетворяващ слепите природни сили, който също имал образа на змей. Много ритуални папируси съдържат дълги и гневни проклятия по адрес на "космическия змей" Апопис. "Махни се, негоднико! - четем в "Книга на мъртвите" - Върни се в дълбините на Бездната, там, където ти заповяда да стоиш твоят баща и където трябва да бъдещ унищожен! Не се приближавай до мястото, където се намира Ра." И пак змей - символът на водите и на хаоса - се бори срещу бога на Слънцето Ра, носител на живота и реда.

Според представите на древните египтяни змеят Апопис при всеки залез и изгрев се опитва да потопи ладията, в която плува по небето богът на Слънцето. И всеки път, когато Слънцето се подавало иззад облаците, в древния Египет казвали, че бог Ра е победил змея Апопис. А в
свещения басейн на Хелипопол изричали заклинания над изображението на змей, за да осигурят победата на светлината над мрака.

Юдейската митология също говори за някакъв змей Накхаш, който живеел в първоначалния океан на вселената. Той олицетворявал силите, враждебни на върховния бог Йехова, който бил началото на реда и следил да бъдат на местата си Слънцето, Луната и Съзвездията.
Във вавилонската митология се среща образът на змея Тиамат, с когото се сражава Мардук - крилатият върховен бог на Слънцето. Подобно вярване е известно и в Индонезия, и в Китай, където символ на потопа бил дра-конът Кун-Кун.

В Америка богът на водите Тлалок, който причинявал наводнения, също е бил изобразяван във вид на змей. В някои случаи той се явявал в образа на рогат змей или на Великия змей Акоменаки, но винаги в същата роля^- като символ на наводнение и потоп. Някои изследователи
смятат, че този символ не е от американски произход. "Една и съща основна представа - пише един от тях - каквато е например функцията на змея като бог на водите, е достигнала до Америка в безброй много варианти - египетски, вавилонски, индийски, индонезийски, китайски и японски. И от цялото това множество местните жреци в Централна Америка са изградили система от представи, която е чисто американска, макар че повечето от съставните й части и композиционни принципи са били заимствувани от Стария свят..."

Доколкото Слънцето се олицетворява обикновено от птица, борбата на двете начала се изобразява като двубой на двата символа - змия и птица. Дошло от култовете на Близкия Изток, изображението влиза в християнската църковна символика. Срещаме го в стъклописите, и фрес-
ките на средновековните храмове. В Индия този символ приема образа на свещената птица Гаруда, която държи в ноктите си змея на водите Нага. В японската митология срещаме свещената птица Пенгу, носеща змия. Но този символ не е достояние само на Стария свят. Образът на борещи се змия и птица е прелетял океана и попаднал в Америка. Днес може да се види дори на държавното знаме на Мексико.

Понякога символ на птицата-Слънце е Крилатият диск. Това бил знак, състоящ се като че ли от две начала: кръг - от Слънцето, и крила - от птица. Така древно-египетският бог Хор, приемайки образа на сокол, изобразяван във формата на крилат диск, атакува Сет. Борбата
завършва с това, че Сет "се превърнал в ревящ змей, който се скрил в една дупка в земята".

Във Вавилон като крилат диск бил изобразяван върховният бог Бел, също в битка със змей - сим- волът на водите. В Индия крилатият диск е символ на Вишну - победителя на змея на потопа. Знака на Крилатия диск се намира и в Полинезия, и у египтяните, и у хетите, и в Южна Америка,

и у майте, и в Асирия. И навсякъде той е имал един и същ смисъл, едно и също значение: победа на жизненото начало над гибелта и над хаоса на водите. Така космическата катастрофа, сполетяла някога нашата Земя, в шифрован вид е представена под формата на борба на змия и птица, на змия и крилат диск.

СВЕТЪТ ПРЕДИ КАТАСТРОФАТА

РАЗУМНИЯТ ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА

Научната хипотеза винаги излиза извън пределите на фактите, послужили като основа за нейното построяване.
В. И. Вернадски

Въпреки че историците имат на разположение голям брой древни текстове и ръкописи, все пак ние много малко знаем за най-старата история на човечеството. Една от причините е, че не винаги умеем да видим реалния исторически факт под булото, на съобщенията, облечени
понякога в традиционните митологични форми. Така, когато човек прочете в древен текст съобщението, че през еди-коя си година на небето се появил, примерно, огнен змей, той трябва да избере едно от трите положения:

а) Да приеме това съобщение буквално (такова възприемане е присъщо на децата);

б) Да обяви това съобщение за измислица от начало до край (най-лесният път, а затова и най-малко заслужаващ уважение);

в) Да се опита под митологичното и религиозното було да открие факта, който е послужил за основа на съобщението: поява на комета, на болид... (пътят на истинските учени и изследователи).

Трябва да не забравяме, че така наречените "свещени текстове" и митове, бидейки продукт на общественото съзнание на своето време, описват околния свят с понятия, присъщи на дадената епоха.  Обаче, преди да бъде изтълкуван или разяснен, източникът трябва да бъде прочетен. Колко сложно е прочитането на древен текст, може да се види от следния пример.

При дешифриране на критската писменост като ключ послужила само една единствена дума, чието значение можело да се предположи. Тази дума се състояла от 18 знака. Но учените не знаели дори как е звучал всеки от тези знаци. А това именно е трябвало да се изясни, за да се узнае към коя група е принадлежал езикът, на който са разговаряли създателите на удивителната критско-микенска култура. Поставяйки различни буквени звучения на мястото на всеки от тези 18 знака на думата, учените би трябвало да получат 200 000 000 000 000 различни звукови варианта на тази дума. А само една от тях е можела да бъде правилна.

За да прочетат някои текстове, открити на брега на Мъртво море, на специалистите би се наложило да се занимават с това стотици години. От множеството звукови, смислови, лексикални варианти на всяка една дума би трябвало да се избере един. Всяка фаза би трябвало да се свърже с вече известни или традиционни текстове. Предстояло с интуицията на слепия да налучкат между безбройно многото пътеки единствено вярната. Това не би било по силите нито на един човек, нито на цяла група учени.

Сега в помощ на изследователите дошла електронната техника. Доколкото находките от ръкописи в района на Мъртво море са свързани с издирване историческите корени на християнството, Ватиканът отделил голямо внимание на тяхното изучаване. Създадено било бързодействуващо електронно устройство, съдържащо колосална езикова, историческа и текстологична информация. Например машината "знаела" наизуст всеки ред от текста на Библията, всичките различия в текста и варианти.

На машината бил зададен текстът, който предстоял да бъде дешифрирай. Мъчителни минути преживели учените. И ето, машината заговорила! След двехилядно безмълвие думите, написани от неизвестен писар, отново зазвучали. "И в тази пустиня - превеждала машината ние ще открием пътя към нашия бог..."

Но след като текстът е прочетен, започва третият и най-важен етап от изследването - анализиране и изучаване. Засегнаха се накратко тези проблеми, за да се посочи колко ограничени са изворите за миналото, колко сложни са пътищата за тяхното разбиране и по тези причини колко непълни са знанията ни за най-древната история на човечеството. Макар че се водят археологически работи на широк фронт, само една нищожно малка част от миналото се открива пред очите на изследователя.

Вече няколко поколения учени правят разкопки в Шумер, но досега са разкопани само 1% от градовете, които някога са съществували на тази територия, 99% лежат погребани вече не едно хилядолетие. Какви тайни ще се разкрият и какви нови загадки ще изникнат пред учените, когато за тях ще станат достъпни библиотеките, съхранили се в тези градове?

Като се подреждат в последователна верига и се свързват звено със звено, находките на учените изнасят от мрака на забвението на бял свят съвсем неизвестни по-рано събития, народи и държави. И колкото повече се ние научава, толкова по-далеч в миналото се отдръпва времето на съществуването на човека.

В началото на нашия век учените смятаха например, че човекът се появил в Америка преди 4000 години, после преди 10 000, 25 000 и накрая 40 000. А американският археолог Картър назовава дори цифрата 100 000 години.

Подобна тенденция на удължаване на историята, на отдалечаването й във все по-далечното минало се наблюдава и при отделните цивилизации.
Според господствуващата сега представа съществуването на първите цивилизации на територията на Централна Америка се отнася към първите векове на нашата ера. Обаче има данни, които могат да бъдат схванати като доказателство, че на тази територия е съществува* ла някаква цивилизация доста много преди това.

Недалеч от Мексико има една стъпаловидна пирамида, по-голямата част от която е била погребана от лава. Въз основа датирането на лавата, геолозите твърдят, въпреки мнението на повечето археолози, че тази постройка трябва да се отнесе към V хилядолетие пр. н. е. Значи,
пирамидата е била издигната по онова време, когато, както е прието да се смята, там не могло да съществува толкова високо развита цивилизация. Предложената от геолозите датировка на пирамидата намира потвърждение в разкопките, направени от археолога Б, С. Камингс.

Преминавайки при разкопаването на пирамидата през различни културни пластове, той достигнал до основите й, които според него се отнасят към средата на V хилядолетие пр. н. е. Радиовъглеродният анализ показва, че пирамидата е била допусната от хората още през 2160 г.
пр.н.е.

Ако приемем, че стъпаловидната пирамида действително се отнася към толкова, далечна епоха, то времето на съществуването на разумен човек в този район се отдръпва още по-далеч в миналото. Като косвено доказателство за съществуването в твърде далечно време на някаква
цивилизация в този район, може да послужи и датата, изобразена на една от каменните стени в Централна Америка, съответствуваща на 12 043 г. пр. н. е. Известни са и надписи, които сочат още по-ранни дати.

Нещо повече, сега археолозите имат неопровержими Доказателства не само за присъствието на човек тук, но и материални следи от трудовата му дейност отпреди 40 хилядолетия. Това значи, че в момента на катастрофата, коя описваме, в този район трябва да е съществувало някакво равнище на развитие на културата. Колко високо било то? Същият въпрос може да се зададе и по отношение ни египетската, шумерската и
южноамериканската цивилизация.

Според общоприетото мнение времето, когато възникват първите държави в долината на р.Нил, се отнася към IV хилядолетие пр. н. е. А как тогава трябва да се разбира странното твърдение на Херодот и съвременниците му, че през тяхно време има запазени писмени източници на египтяните отпреди 17 000 години? Още по-ранна дата посочва египетският жрец Манетон (IV в.пр. н.е.), който написал история на Египет. Той започва своята хронология от 30 627 г. пр. н. е.

Византийският историк Снелиус съобщава за някакви старинни записи, наричани "Древни хроники", които египетските жреци водели уж в продължение на 36 525 години. А Диоген Лаертски, гръцки историк, живял през III в., твърдял, че египетските жреци пазят записи, които
стигат до 48 863 г. преди Александър Македонски. Подобни съобщения се отнасят за периода, когато според общоприетите схващания на Земята не само не е съществувал цивилизован човек, но и писменост. Разбира се, към тях трябва да се отнасят доста внимателно, но това съвсем не значи въобще да не се забелязват и игнорират, още повече, че някои съобщения, достигнали до сега от миналото, се потвърдиха.

Така много дати, отнасящи се до Египет, които те така упорито назовават, произлизат от времето, когато в този район въобще, както се смятало, не е съществувал човек. Обаче през 1969 г. в долината на Нил били открити каменни оръдия, които свидетелствуват за присъствието на човека тук още преди 70 000 години. С това твърденията, че е възможно да е съществувала някаква много стара цивилизация в тази област освен.косвените сведения на старите източници, получиха известно пряко материално потвърждение. Става дума, че тази област е била обитавана в отдавна минали времена, преди предполагаемата катастрофа.

Вече се спомена за развалините на града Тиахуанако в Андите, където е открит странен календар, наброяващ 290 дни в годината. Сега този град се намира в планини на височина 4 хиляди метра, височина, малко пригодна за човешко съществуване. Обаче останките от голямо пристанище, морските раковини, изображенията на летящи риби и скелетите на изкопаеми морски животни свидетелствуват, че градът някога е бил много близо до морето или, както смятат някои, дори край самото море.

Но геолозите смятат, че Андите са се образували през третичния период, т. е. когато на Земята изглежда не е съществувал човекът.
В околностите на този град се намира езерото Тити-кака. Когато неотдавна изследователи се спуснали на неговото дъно, на 8 м дълбочина намерили останки от постройки, стени, състоящи се от огромни каменни блокове. Тези стени край настлана с камъни улица са разположени успоредно една на друга и се простирали на разстояние повече от километър.

Професор Рубен Вела от археологическия институт в Тиахуанако предполага, че откритите на дъното развалини са "крайбрежен храм, където са погребвани високопоставени лица". Но как те- зи руини са се оказали на дъното на езерото?

Изследователите свързват този факт с произлязлото тук образуване на планини, което, както се каза вече, е станало през период, когато на Земята според възприетите схващания човекът не е съществувал.

Ако посочените по-горе предположения са верни, добиват яснота и редица находки, които при друг случай нямат никакво разумно обяснение.
Има съобщение, че още през XVI в. испанците намерили в Перу в сребърните рудници странен предмет - железен пирон, дълъг почти 18 сантиметра. Колко десетки хилядолетия е пролежал в недрата на земята говори фактът, че по-голямата част от пирона е била "циментира-
на" в парчето скала. Вицекралят на Перу Франсиско де Толедо дълго държал находката в кабинета си и обичал да я показва като интересен куриоз. Има редица съобщения за подобни находки.

В Австралия например в каменовъглени пластове е намерен железен метеорит със следи от обработване. Намерен е в третичните слоеве, т.е. "разумни" ръце трябва да са го докосвали преди 30 милиона години. Списанието "Proceeding of the Sosiety of Antigutes of Scotland” ("Съобщения на Шотландското дружество по древна история") писало за намирането на метален предмет в пласт каменни въглища на територията на Шотландия. Още едно подобно съобщения е това за намерената златна верижка, открита през 1891 г. в парче каменни въглища.
Повечето историци се отнасят скептично към тези съобщения. Очевидно следва да се почака, докато подобни находки бъдат намерени в резултат на т.н. "чист експеримент", т.е. при условия, изключващи всякаква неточност.

Такава сдържаност и предпазливост е обяснима не само защото науката познава немалко прибързани изводи, грешки и дори фалшификации.но и защото на човешкото мислене е свойствена известна инертност. Дори и най-големите умове на човечеството не винаги са свободни от някои предубеждения. Попитали веднъж гениалния физик Алберт Айнщайн дали вярва, че през близките столетия хората ще успеят да овладеят енергията на атомното ядро.

- О, това е напълно изключено! - възкликнал без ни най-малко колебание ученият. И все пак само след 10 години е взривена първата атомна бомба.

Ако находките, някои от които се споменаха, се потвърдят, това ще покаже, че разумът на нашата планета е съществувал много по-отдавна.
В подкрепа на тезата, че разумен човек е имало на нашата планета много по-рано, отколкото сме свикнали да мислим, говорят откритията през последните десетилетия.

Черепът на зиджантропа и каменните оръдия, намерени през 1950 г. от Л. Лики, отдалечиха времето на човешкото съществуване с 600 000 години, като го доведоха почти до 2 000 000 години. През 1969 г. международна археологическа експедиция (в чийто състав имаше I
белгийски, френски и американски изследователи), направи в Южна Етиопия ново откритие.

Тази находка показва, че човекът се е. появил още по-рано - преди 4 000 000 години.

По такъв начин излиза, че периодът на историята (по- вярно - на праисторията) на човека е бил двойно по-дълъг. Едновременно с това по-продължителното съществуване на човека е още един довод за възможността на Земята да са съществували някакви ранни, неизвестни нам
цивилизации.

За това, че през периода, който е предшествувал катастрофата, би трябвало да съществуват някакви цивилизации, притежаващи високи познания, сочат и многобройните съобщения за опити да се спасят някакви знания пред лицето на надвисващото бедствие.

ОПИТИ ДА СЕ СПАСЯТ ЗНАНИЯТА

А ние, мъдреци и поети, Пазители на тайни и вери, Ще отнесем запалените светлини В катакомби, в пустини, в пещери. В.Брюсов

Известният арабски учен Абу Балкхи (IХ-Х в.) писал, че в навечерието на потопа мъдреци, предвиждайки катастрофата, "построили в Долен

Египет многр пирамиди от камък, за да се спасят там през време на наближаващата гибел. Две от пирамидите превъзхождали останалите; те били 400 лакти високи и по толкова широки и дълги. Изградени били от големи шлифовани мрамор ни блокове, прилепени един към друг така плътно, че местата на съединяването били едва забележими. Вътре в пирамидата били изписани, както съобщава Абу Балкхи, различни сведения за удивителните знания, които мъдреците искали да запазят.

Масуди, друг арабски историк, като се позовавал нанедостигнали до нас източници, писал: "Сурид, един от царете, който живял преди потопа, построил две големи пирамиди и заповядал на жреците да скрият в тях записи на техните знания и онова, което те са достигнали в
различните изкуства и науки, за да оцелеят за онези, които после ще могат да ги разберат. Той записал също и положението на звездите, техните цикли..."

Древноегипетският историк Манетон съобщава за текстове, съдържащи важни знания, които при приближаването на катастрофата са записани от една полулегендарна личност - мъдрецът Тот. По-късно Тот влязъл в пантеона на египетските богове като бог на знанията, който дал писменост на хората. Тези текстове според думите на Манетон "направени от Тот, от първия Хермес, на свещен език със свещени знаци, били преведени след потопа... (пропуск в ръкописа)... и записани с йероглифи".

Древният историк и учен Йосиф Флавий писал за мъдреците, които "открили науката за небесните тела и устройството им". Те били предупредени за приближаващата катастрофа, за гибелта "отчасти от силата на огъня, и отчасти вследствие огромно количество вода". "За да не бъдат забравени техните открития и да не загинат преди хората да се запознаят с тях, те издигнали два стълба - един от тухли, друг от камък, и записали върху тях съобщение за тяхното откритие. Това било направено с оглед, ако тухленият стълб загине при наводнението,
каменният, оставайки невредим, да даде възможност на хората да се запознаят с надписа". По думите на Флавий, каменният стълб още съществувал в негово време, т.е. през 1 в. от н.е.

Старогръцкият учен Страбон съобщава за някакви текстове, написани преди потопа, които се пазели по негово време на Пиренейския полуостров. Келтските жреци - друидите, се позовавали на някакви "книги на Ферилт", анали, написани уж преди катастрофата. В ин-
дийските свещени книги "Агни-Пурана", "Бхагавата-Пурана", също се говори за книгите на знанията "Веди", които могли да бъдат спасени през време на катастрофата.

За това, че хората са се опитвали в навечерието на катастрофата да запазят писмени сведения за постиженията си, разказва и вавилонският историк и жрец Бероз (III в. пр. н. е.). Когато цар Ксисутрос, пише той, бил предупреден за предстоящия потоп, той заповядал да напишат "история на зараждането, развитието и завършека на всички неща и да заровят тази история в града на слънцето Сипар". След потопа Ксисутрос и спътниците му "намерили книгите в Сипар, написали много нови книги, построили храмове и отново основали Вавилон".

В един от клинопйсните шумерски текстове някой си цар писал, че обича да чете текстове, "написани в епохата преди потопа".
Може да се предположи, че известна част от знанията е оцеляла при катастрофата и по-късно е станала достояние на онези, които са се спасили.

"О, Солоне! Солоне! - казвали египетските жреци на Солон - Вие, гърците, сте като децата, нищо не знаете за старите времена. Нищо.не ти е известно на тебе за отколешните знания на миналото." Жреците съобщили на Солон, че след катастрофата, която унищожила населението на
градовете по крайбрежията на моретата и реките, оцелели само "най-примитивните и неграмотните", "пастирите и скотовъдците", които били в планините.

Ако отделни представители на някога високо цивилизован народ са успели да се спасят по време на катастрофата, повечето от тях очевидно са се оказвали безсилни пред лицето на враждебните стихии и дивите племена.

Дори и от по-близката ни история се знае многобройни примери за частично изчезване, заглъхване на знания. Както е известно, през ХIV-ХV в. в Северна Америка имало нормански заселници. Преселниците умеели да топят и обработват метали. Но когато, се прекъснала връзката им с родината и те били асимилирани от околните племена, които се намирали на много по-ниско стъпало на развитие, тези знания били безвъзвратно загубени. В този район отново, се възцарил каменният век.

В града Тиахуанаку, в Андите, някога живял народ, който знаел астрономия, изучава движението на небесните светила. Има съобщения, че испанските конкистадори намерили тук върху някои исполински каменни статуи лети сребърни украшения, тежки до половин тон.
Самият град бил безлюден. Племената, които обитавали околността, живеели в тръстикови колиби. Те съвсем не познавали нито топенето на метали, нито астрономията. Основната им храна били коренищата на водорасли.

Или друг пример. Някога маорите били велик народ - мореплавателите на Тихия океан. Обаче, отсядайки в Нова Зеландия, те все повече забравяли това изкуство, докато внуците и правнуците на мореплавателите го забравили напълно.

Историците и географите означават това явление с термина "вторично подивяване". Такъв културен регрес може да се срещне у различни народи. Известни са племена в Югоизточна Азия, които са се върнали на равнището на първобитното състояние. Народите на Конго и Ангола
някога са имали своя писменост, а след това са я загубили.

Както е известно, майте не са познавали колелото. Оказва се, че това не е съвсем тъй. При разкопките са намерени странни играчки - каручки от печена глина с четири колелца. Но това е било само възпоминание за времето, когато тук може би са познавали и колелата, и колата. Тези знания, както и много други, били изгубени.

Смътни възпоминания за някакви знания, загубени след катастрофата, са дошли и чрез различни текстове. "Попол-Вух" съобщава, че първите хора са "имали познания за всичко, което съществува на света. Когато гледали наоколо, те изведнъж виждали и наблюдавали от горе до
долу небесния свод и вътрешността на Земята. Те виждали даже неща, скрити в дълбока тъмнина. Те виждали изведнъж целия свят, без да се опитват дори да се помръднат, виждали го от мястото, където се намирали. Велика била тяхната мъдрост..." Но боговете започнали да негодуват: "Нима и те трябва да станат божества?... Нима трябва да станат равни на нас?..." И тогава ревнивите богове отнели големите способности и знанията на хората.

Съобщение за загуба на някакви големи познания в резултата на катастрофата е достигнало до нас и в символична, традиционно зашифрована форма.

"Той сразил враговете си - гласи един египетски текст - и вкусил от техните знания." Изразът "вкусвам" със значение "узнавам" срещаме и в Библията. Там се говори за някакво символично дърво, "вкусвайки" от неговите плодове, хората можели да станат "като боговете, познаващи доброто и злото", т.е. да се приобщят към всякакви висши знания. И когато въпреки забраната Адам и Ева вкусили от това дърво, бог, подобно на древно-мексиканските богове, се разгневил: "Ето Адам стана като един от нас (боговете - А. Г.), позна доброто и злото и сега как да не простре и да не вземе също от дървото на живота и да не вкуси и да не започне да живее
вечно."

Дървото на познанието, като някакъв символ, се среща у най-различни народи - и в древния Вавилон| и у ацтеките. Ирландският фолклор разказва Томас, който добил дар на ясновидец, като вкусил плод от това дърво. Именно под дърво станало "просветлението" на Буда, когато
изведнъж пред него се разкрили висшият смисъл на битието и висшата мъдрост. Индийската традиция често изобразява бог Вишну също под дърво, под т.нар. "космическо дърво", чиито плодове символизират висшето знание, знанието на миналото и бъдещето.

В Япония тази роля; изпълнява портокаловото дърво, в Китай -дървото касия, в Близкия Изток - смокинята, у друидите - дъбът и т. н.
Но ето какво е характерното: с дървото на познанието винаги е свързан символът на катастрофата, познатият вече символ на змия, води или дракон. С други думи, непременно се съчетават трите символа: змей (дракон), вода и дърво.

Така в келските предания за свещеното дърво, чиито плодове даряват свръхестествени познания и мъдрост, се казва, че дракон, който живее в езеро, прегражда пътя към дървото. Също и в гръцките митове змеят Ладон пази дървото на Зевс, което дава златни плодове. Херакъл
трябвало да убие змея, за да вземе плодовете. Така постъпил и древноегипетският Нанеферкаптах, който убил "безсмъртния змей", пазача на книгата с магическите знания. Такова изображение се намира и в Шумер.

Според традицията на будизма в Индия, Япония и Китай се смята, че змиите Нага, символизиращи наводнението, "голямата вода", живеят също в езеро, преграждайки пътя към свещеното дърво. Който вкуси плодовете на това дърво, получава "свръхестествено зрение, пред него се открива всичко минало".

Не правят изключение и преданията на славяните - езичници: на остров Буян живее огнената змия Гарафена. Тя пази анатъра - камък, средоточие на мъдростта и магическите знания. Той се намира под един дъб, до липов храст.

Също и в древно Мексико пътят към свещения кактус, който расте на брега на езеро, се прегражда от бога на водите и наводненията Тлалок, живеещ в езерото (рис.16). Така навсякъде змеят, символът на потопа, на катастрофата като че ли прегражда пътя към символа на знанията - към свещеното дърво на познанието. Възможно е с тази символика да е свързано и това, че с изображението на пречупено дърво ацтеките са обозначавали своята загубена прародина Тамоанман.

Както видяхме, от съобщенията на древните автори (Абу Балкхи, Манетон, Йосиф Флавий, Страбон и др.) става ясно, че известна част от знанията е могла да бъде спасена. Всред общото подивяване и варварство техни пазители станали очевидно ограничен, затворен кръг хора. На
Британските острови това били друидите, в Индия брамините (жреци на Брама - бел. ред.), в Египет - онези, които условно са наречени жреци. По-късно, когато тук възникнала държавата,,, те действително образували жреческото съсловие в нея, което затвърдявало своето господство, използувайки монопола на знанието.

Много хилядолетия от поколение на поколение избраници предавали древните знания, пазени в дълбока тайна. В едно от светилищата египетските жреци показали на Херодот 341 статуи на върховни жреци, последователно заемащи тази длъжност. Не е мъчно да се пресметне, че за да достигнат статуите такъв брой, жречеството би трябвало да съществува тук не по-малко от Ю 000 години, с други думи - да се появи нейде веднага след катастрофата.

Може да се предположи, че подобни групи пазители на миналите знания са се опитвали да ускорят бавния процес на еволюцията на човечеството, като предадат на хората практическите знания, които те са имали възможност да усвоят. Спомен за това намираме у различни народи под формата на предания за някакви просветители, които са се появили неизвестно откъде и са им донесли знания.

Най-напред, разбира се, трябва да си спомене за легендарния Прометей, който научил хората да си служат с огъня. Но Прометей не бил единствен. В Южна Америка първият монах, легендарният Манко Капак, който дошъл от задморски земи, научил околните племена на земеделие и занаяти. Бог Бочика, който се появил на изток като брадат старец, донесъл календара на хората. Ицамна (Юкатан) или Саме (Южна Америка),
който дошъл също от изток, отвъд океана, ги научил да се занимават със селско стопанство и Култури -близнаци в две противоположни земни точкискотовъдство, да правят мостове и да секат дървета. Пак той според преданията донесъл писмеността.

Но над всички тези образи на просветители се извисява героят на мексиканския епос Кецалкоатл, пришелец от изтока, който пренесъл познанията по металургия и селско стопанство...

Сведения за подобни герои-просветители, които донесли на хората различни практически знания, се намират и у народите на Южна и Предна Азия. Вавилонският историк Бероз, придавайки фантастични черти на някакво същество на име Оанес, писал, че то периодично се явявало при хората и им съобщавало много полезни знания. Според думите на Бероз Оанес научил хората "да разбират писмеността и ги обучил в различни изкуства. Той ги научил да строят градове и да издигат храмове, да съставят закони и им обяснил законите на геометрията." Няколко любопитни подробности. Оанес пристигнал от някъде си отвъд морето, той не можел да яде храната, с която се хранели останалите жители на Шумер, и говорел език, който никой не знаел.

Раннохристиянският апокриф "Книга за Енох" също съдържа сведения за някакви
същества, които донесли знания на хората. Авторът на това писание ги нарича ангели. "Азазел научил хората да правят мечове и ножове, и ризници и ги научил да виждат какво е било преди тях, Баракеал - да наблюдават звездите, и Асрадел ги научил как де движи Луната."
Жителите на Великденските острови разказват за своя велик бог просветител Маке-Маке, който ги научил да си служат с риболовните мрежи. Маке-Маке бил крал на островите Мото-Марио-Хива, които били потънали на дъното на океана.

Не трябва да ни учудва, че тези, може би реално съществували хора, са били издигнати до ранга на богове. Историята познава факти на подобно обожествяване на герои-просветители. Мореплавателят Кадъм, който донесъл писмеността в Гърция, бил официално издигнат в ранг на
полубог. Във всеки случай Сведенията за някакви просветители - пришълци, носители на знания, са повсеместни.

ЗНАНИЯ НЕИЗВЕСТНО ОТКЪДЕ

Да вниквам в названията на неизвестни книги.

Да следя думите; сричка след сричка

Да поглъщам словото на чужд език;

Да отгатвам великото в малкото...
В.Брюсов


На мисълта за някои висши познания, оцелели след катастрофата, навеждат и някои факти, които се отнасят до първите известни сега цивилизации.

Астрономия и космогония

Майте не са употребявали колелото, не са открили грънчарския кръг, не са познавали желязото, но затова пък с удивителна точност знаели периодите на въртенето на небесните тела. Времето, за което Земята се завъртва около Слънцето според Григорианския календар, е
365,242 500 денонощия. Майте са изчислили, че този период е равен на 365.242 129 денонощия.

Понастоящем с помощта на най-точни астрономически уреди е установено, че продължителността на годината е равна на 365,242 198 денонощия.
Следователно съвсем доскоро цифрата на майте, които съвършено не познавали нито телескопите, нито някакви други приспособления и апаратури, била най-точна. Майте са знаели продължителността на лунния месец с точност до 0,0004 дена.

Също и в Шумер се намират внезапно появили се големи астрономически познания.

Времето на завъртането на Луната е било известно с точност до 0,4 секунди.

Продължителността на годината определяли на 365 дни, 6 часа и 11 минути, което се различава от продължителността на годината, определена днес въз основа на най-точни научни данни, само с 3 минути. (При това все още не е известно дали това наистина е грешка, или такава е била продължителността на годината по онова време, когато са били направени изчисленията.)

Но кой е могъл да направи тези изчисления и кога?

Това ние не се знае.

Също така, както не се знае от какъв източник гръцкият астроном Хипарх, живял преди
2000 години, е могъл да почерпи сведения за лунната орбита, която му била известна с точност до 1/100 от градуса.
Очевидно корените на тези големи познания трябва да се търсят в доста по-далечното минало. И действително на една глинена табличка на древния Шумер са изобразени наред с Луната и две звезди - алфа и бета, от съзвездието Близнаци. Ако се съди по разположението им,
изображението възпроизвежда картина на звездното небе преди 6000 години.

Според Диоген Лаертски у египтяните имало записани 373 слънчеви затъмнения и 832 лунни. Изчисленията показват, че за да се получи такъв брой затъмнения, са правени наблюдения не по-малко от 10 000 години. Някои историци по астрономия смятат, че наблюденията са били правени и по-рано - до 15 000 години пр. н. е. С други думи - преди предполагаемата катастрофа. Има данни, които свидетелствуват и за още по-ранна изходна дата,

В наше време в периода на - пролетното равноденствие Слънцето се намира, в съзвездието Риби. Преди 2000 години то е било в съзвездието Овен, а още по-рано, през периода на ранния Шумер - в съзвездието Близнаци. Бавното движение на звездния свод завършва пълния си цикълза 25 920 години. Тази цифра се открива в редица Шумерски текстове.

Между астрономическите факти, които са се оказали по необясним начин известни на хората преди откриването им в по-късни времена, е и следният.

През XVIII в. живял човек, известен повече като писател, автор на "Пътешествията на Гъливер" - Джонатан Суифт. Той се интересувал много от древни учения, от старинни книги и ръкописи. Дали не е почерпил от тях сведенията за двата спътника на Марс, много преди да се появят достатъчно мощни телескопи, с които въобще е могло да се видят спътниците на планетите от Слънчевата система? И едва 156 години след като Суифт писал за тях, тези спътници били открити от астрономите, като при това данните за характера и времето на тяхното завъртва-не, които посочва Суифт, са много близки до действителните.

През XVI и XVII в. европейската култура след продължително развитие дошла до важни космологически изводи. Научната истина с мъка си пробивала път. Ту тук, ту там по градските, площади избухвали кладите на инквизицията. На 17 февруари 1600 г. след осемгодишно
заточение бил изгорен Джордано Бруно. Той бил екзекутиран само заради това, че изказал мисълта за безкрайността на Вселената и за съществуването на множество обитаеми^ светове, подобни на нашата Земя.

Но хиляди години преди него същата идея ( и не като предположение, а като неоспорима истина) се среща в текстове на пирамиди, в свещени книги на древна Индия и Тибет. В един от най-ранните текстове на пирамидите (1434 г.) се изказва идеята за безкрайността на Космоса. А в древната санскритска книга "Вишну-Пурана" направо се казва, че нашата Земя е само един от хилядите милиони, подобни на нея, обитаеми светове във Вселената. Според един тибетски текст "във Вселената има тъй много светове, че дори сам Буда не може да ги преброи". Както казва будистката-традиция, "всеки от тези светове е заобиколен с обвивка от син въздух или ефир".

Както съобщава археологът Дж. А. Мейсон, и в древно Перу съществувала представата, че на далечните звезди живеят същества, подобни на хората. Тази традиция по негово мнение се корени в периода преди инките. Ясно е, че древните жители не са могли да придобият тези
знания нито от всекидневната си практика, нито от знанията, които са съответствували на нивото на тяхното обществено развитие. Най-вероятно е източникът им да лежи някъде извън рамките на познатите ни цивилизации.

Друга група факти свидетелствуват за твърде ранното и също толкова необяснимо възникване на представата за формата на Земята.

През 1633 г. в "Залата на изтезанията" членовете на светата инквизиция осъдили стареца Галилей, понеже твърдял, че Земята е кълбо, което се върти около Слънцето. На времето подобно обвинение заплашвало и Колумб. И той трябвало да бъде благодарен на съдбата, че излязъл жив от ръцете на трибунала. Този трибунал, който бил съставен от светилата на тогавашния университет в Саламанка, имал за цел да наказва всеки, който се осмелявал, макар и косвено, да твърди, че Земята има форма на кълбо.

И отново с удивление се убеждаваме, че същите астрономически истини, към които научната мисъл си е пробивала път с толкова мъки и жертви, са били записани в свещените текстове на Индия, Египет и Америка в самата зора на историята на човечеството. По мнението на редица изследователи египтяните например знаели, че Земята е кълбо, което се върти в пространството. Богинята казва на Слънцето: "Гледай земята... на бога е пред мен като кръгла топка" (Лайденски демотичен папирус").

Египтяните са смятали, че движението на Земята се подчинява на същите закони, които важат и за другите планети - Юпитер, Сатурн» Марс, Меркурий и Венера. А за Слънцето, което по-късната европейска наука считаше за неподвижно, в древните египетски текстове пише, че се движи в пространството (рис. 18) и го наричат "кълбо, плаващо в недрата на богиня Ну" (в небето), макар че те нямали нито астрономически уреди, нито познания, на които да се опрат, за да стигнат до такъв извод.

Тези следи на реални астрономически представи намираме и в най-ранните християнски текстове, където се казва, по-специално за Земята, че виси в пустотата "на нищо" (книга на Йов, 26 7).

А ето какво казва "Кабала" (Книга на Зохар): "Цялата обитаема Земя се върти подобно на кръг. Едни от жителите се намират отдолу - другите отгоре. Докато в едни райони на Земята е нощ, в други е ден, а когато хората на едни места виждат зазоряването, над други се спуска вечерният здрач". "Кабала " при това се позовава на някакви древни книги.

Дали от тези източници не е почерпил сведенията си и Платон, когато говори, че Земята е кръгло тяло, въртенето на което е причина за смяната на деня и нощта?

Ацтеките очевидно също са знаели за движението на планетите и тяхната кълбовидност. Те изобразявали планетите във формата на кръгли предмети или топки, с които боговете играели. Не е чудно тогава, че редица по-късни открития на европейската астрономия били
направени не при наблюдение на небето, а... при прочитане на древни манускрипти. Например Коперник, който се смята за автор на идеята за въртенето на Земята около Слънцето, пише в предисловието към трудовете си, адресирано до Римския папа, че е взел идеята от древните
автори.

Може би това са били същите недостигнали до нас съчинения, които е чел известният арменски учен А. Ширакаци, живял през VII в. Той писал за кълбовидността на Земята, като я сравнявал с яйце, където жълтъкът е Земята, която има форма на кълбо, а белтъкът е заоби-
калящата я атмосфера.

Истината за кълбовидната форма на Земята и на небесните тела, която древните народи получили в наследство от някакво далечно минало, е била, както се знае, изгубена, а след това и забравена. Разбира се, подобни загуби били неизбежни: тези големи познания твърде много
надвишавали общото равнище на тогавашните човешки представи.

Това може да се илюстрира със следния пример. Едва в наше време науката дойде до извода, че материята е вечна и неунищожима. Нужни са били безброй експерименти, теоретически и философски обобщения на много поколения изследователи, преди да може съвременната наука да стигне до тази мисъл - до мисъл, която се оказва, че е била известна много преди началото на нашата ера.

"Халдейците твърдят - четем у Диодор Сицилийски, - че световната материя е вечна и че тя, както никога не е възниквала, така и никога не може да бъде унищожена."

Също тъй необясними, внезапни, и всеобщи са и някои други космологични представи на древните народи. Такава е например представата за най-ранното състояние на нашата планета - преди зараждането на живота на нея. Славяните - езичници смятали, че някога е съществувало само море, от което след това се е появила Земята. Същата представа за първичните води, които някога са изпълвали света,
намираме и у народите на Сибир,

В "Ригведа" (Индия) също се казва, че светът е произлязъл от водата, "от великата вода, която е изпълвала вселената".

Китайски ръкописи твърдят, че в началото на началата цялата Земя е била покрита с вода. Във всички египетски текстове също се говори за Първичния океан, който покривал целия свят, и от който впоследствие произлязъл животът.

А Библията? И там се твърди, че преди възникването на живота цялата Земя е била покрита с вода. "И каза Бог: да бъде суша сред водата."

Същата представа съществувала и у индианците от Северна и Южна Америка. В свещената книга "Попол-Вух" се чете: "Нямало нито човек, нито животно, нито птици, риби, раци, дървета, камъни, пещери, долове, треви, нямало гори; съществувало само небе. Земната повърхност
тогава още не се била появила. Имало само студено море и голямо небесно пространство."

Подобна представа за първичното състояние на нашата планета съществувала и у шумерите, асирийците, майте, полинезийците, хетите и в древно Перу. Много малко е вероятно

такава единна космологична концепция да е могла да възникне в различните краища на Земята от само себе си. По-вероятно е да се предположи, както и по отношение на други знания, че е съществувал единен източник на тези представи.

В полза на това предположение освен изброените по-горе факти говорят и толкова многозначителните и не по-малко странни съвпадения, свързани с календара.

В Близкия Изток, в древния Египет и в Индия годината се разделяла на 12 месеца. Но защо подобно деление на годината е съществувало и от другата страна на Атлантика, дори и в Южна Америка? Аналогията се оказва още по-пълна, ако я разгледаме подробно.

У майте годината се състояла от 360 дни, към които се прибавяли още 5 нещастни или безименни дни. През тези пет дни законите не се спазвали, можело да не се връщат дълговете, да се лъже и т.н. Точно такъв обичай съществувал в древния Египет, във Вавилон и по-далеч на
изток - в Индия.

Нещо повече, и в Европа, и в древно Перу новата година започвала по едно и също време - през септември.

Свещените предания и митовете от двете страни на Атлантика твърдели, че времето от появата на човека се дели на четири епохи, при които сега светът е навлязъл в последната, четвъртата епоха. При това всяка епоха или период си има своя цвят. Ето как си представяли това
различните народи:

Народи Епохи
I II III IV

Гърци жълта бяла червена черна

Келти бяла червена жълта черна

Индуси бяла жълта червена черна

Май бяла жълта червена черна


По този начин можем да констатираме, че се изразява прискърбно единодушие по отношение на последната епоха, в която се намира сега човечеството. Вижда се, че списъкът на големите познания и списъкът на аналогиите постоянно се сгъстяват. И това е твърде многозначително.

Ето как например библейският текст разказва за, възникването на различните езици: "На цялата Земя имало само един език и един вид говор. Идвайки от изток, хората намерили в земята Сенаар равнина и се заселили там... И казали те: да си построим град и кула, висока до небесата... И казал Господ: ето един народ и всички говорят на един и същ език; и ето какво започнали те да правят и няма да се откажат от това, което са намислили да направят. Да слезем и да смесим езика им така, че единият да не разбира речта на другия. Затова му е дадено (на този град) името Вавилон; защото там Господ смесил езиците и оттук ги разпръснал Господ
по цялата земя."

По-ранен източник (писанията на вавилонския жрец и историк Бероз) предава това събитие така: "Разказват, че първите хора се възгордели от силата и величието си, започнали да презират боговете и да смятат себе си по-горе от тях. Те построили висока кула на мястото, където сега се намира Вавилон. Кулата почти докосвала небесата, когато изведнъж ветровете дошли на помощ на боговете и съборили съоръжението върху строителите му. Развалините получили името "Бабел". Дотогава хората говорели на един език, но боговете ги принудили да говорят на различни наречия."

А ето как разказва същото предание една толтекска легенда (Мексико): "Когато след потопа оцелели малко хора и след като успели да се размножат, те построили висока кула... Но езиците им изведнъж се смесили, те не могли повече да се разбират един друг и се разпръснали да живеят в различни части на Земята."

Подобни митове имат и много други народи на Америка. Характерно е и сходството в наименованието на кулата. Юдеите я наричали Баб-или (оттук Вавилон), което преведено означава "Портата на Бога". В някои предания, срещащи-се в Америка, кулата се нарича точно
така: "Портата на Бога".

Твърдението, че някога всички хора са говорили на един и същ език, се среща не само в свещените текстове на Америка и Близкия Изток. Тази мисъл намираме и в ранноиндийски, и в будистки текстове, и в древния Египет. В случая е важно не доколко е вярно това сведение, което не може да се провери при равнището на сегашните знания (макар че в известната си теория академик Н. Я. Мар приема именно такова единство в праезика на човечеството). В този случай се има предвид само едно - да се подчертае общото в тези сведения.
Очевидно толкова поразителни аналогии не могат да бъдат обяснени само като обикновено
съвпадение.

"За мене е ясно - пише в тази връзка известният немски изследовател А. Хумболт, - че паметниците, методите за изчисляване на времето, системите на космогонията и много други митове в Америка, които представляват поразителни аналогии с идеи, съществуващи в Източна
Азия, са указания за древни връзки, а не са просто резултат на еднакви условия, в които се намират всички нации в зората на цивилизацията."

Действително все по-очевидно става наличието на някакви връзки между много отдалечени райони на света и през най-древните периоди. Тези връзки се простират от Югоизточна Азия през Тихия океан към американското крайбрежие, от бреговете на Европа - към Юкатан, от Индия - към Северна и Южна Америка. Именно с тези ранни връзки се обясняват и удивителните аналогии на онези висши познания и представи, които намираме у народи, отдалечени един от друг на много хиляди километри. Но тези контакти, които свидетелствуват само за миграция на представите и движение на идеите, не посочват самия първоизточник на тези идеи и представи.

Колкото повече сведения и факти за миналото натрупва науката, толкова по-нови и нови потвърждения придобива мисълта за съществуването на подобна цивилизация.

"Археологията и етнографията от последната половина на века - констатира един съвременен изследовател - изясниха, че древните цивилизации на Стария свят Египет, Месопотамия, Крит и Гърция, Индия и Китай водят началото си от една единствена основа и че
това единство на произхода им обяснява и единството във формите на митологическата и ритуалната им структура."

География.

Отбелязвайки голямата точност на някои средновековни мореплавателни карти и сходствата помежду им, редица изследователи изказват мисълта, че всички те са копия на някакъв древен оригинал, който не е достигнал до нас. На някои от тези карти се виждат доста точни очертания на земи и континенти, които е предстояло да бъдат открити и които са били открити едва едва няколко века по-късно. Авторите на тези карти сами отбелязват, че ги начертали, копирайки някакви древни карти, намиращи се в Александрийската библиотека или
произхождащи от времето на Александър Македонски.

Така турската карта на Хаджи Ахмед от 1559 г. дава очертанията и бреговата линия на Северна и Южна Америка, като изпреварва с цели два века пътешествениците и картографите, които са били по тези места.

Според съветските изтоковеди Л. Гумилиев и Б. Кузнецов сведения за Америка може да се намерят в тибетски текстове, отнасящи се към 1500 г. пр. н. е.

Съществува карта на Антарктида на Оронций Финей, изработена през 1532 година. Във всеки случай две обстоятелства в нея не се вместват в каноните на общоприетите обяснения.

Първо, контурите на континента на картата на Оронций Финий възпроизвеждат доста точно онова, което се вижда на днешните карти. За този факт няма никакви обяснения, тъй като е известно, че едва в XIX в. бяха предприети плавания към бреговете на Антарктида.

И второ. Като се сравнява тази карта с днешната, се вижда, че на нея са изобразени реки, които се вливат в дълбоки фиорди. В съвременна Антарктида няма нито реки, нито фиорди. Но на местата, където са означени .реките, днес има ледници, които бавно се свличат към океана.
Този факт кара да се предполага, че картата била съставена в далечното минало, когато на мястото на ледниците е могло да има реки. Кога ще да е било това? Във всеки случай, не по- късно от 4000 г. Пр. н. е. Години, когато леденият щит е покрил изцяло Антарктида.

Друго обстоятелство. Известна е картата на Птолемей, на която Северна Европа е изобразена покрита с някакви бели зони. Според съвременната реконструкция на хода на последното заледяване контурите на тези зони съвпадат с области, в които има останки от
ледници. Ако това е така, то картината, изобразена на картата на Птолемей, се отнася към периода не по-късно от VIII хилядолетие пр. н. е.

Математика.

/Бел.ред. Варненското златно съкровище показва, че числото "пи" и "фи" е било познато на българите много преди шумерите. Относно писмеността също вече има неопровержими доказателства, че най-ранната писменост се е развила на територията на България/

Сведенията, които трябва да отнесат към доста далечно минало, са очевидно и необяснимо големите познания на древните в областта на математиката, които също не могат да бъдат резултат на практическа дейност, иначе тя би била известна. Понятието "милион" е било
прието в европейската математика едва през XIX в. Но то е било известно на древните египтяни, които са имали дори специален знак за означаването му.

Числото "пи" е известно в историята на математиката като "числото на Лудолф" - холандски учен от XVII в., открил съотношението на дължината на окръжността към диаметъра й. Но в Москва в музея за изобразителни изкуства "Пушкин" се пази египетски папирус, от който
става ясно, че на египтяните отдавна е било известно числото "пи":

Но оказва се, че за това число са знаели в Шумер още преди египтяните. В Шумер знаели и теоремата, която Питагор открил след повече от хиляда години. Учени, жреци и пазител на знанията в древния Шумер са решавали сложни алгебрични задачи, квадратни уравнения с
няколко неизвестни, сложни задачи при сложни проценти и дори задачи извън пределите на алгебрата. Те се отдавали на тези занимания всред окръжаващата ги дивост и варварството на своята епоха.

Пишели с дървени пръчици върху влажна глина и това, което те вършели,
изпреварвало твърде много както практическите нужди на живота около тях, така и общото равнище на знанията на тяхната епоха. Отново се виждат висши познания, появяващи се като че ли изневиделица и на равнище, което човечеството достига едва след няколко хилядолетия.
Достатъчно е да се каже, че сред клинописните текстове, намерени в Шумер, има математически ред, крайният сбор на който се изразява с числото 195 955 200 000 000. Това е било число, с което по мнение на специалистите европейската наука не е умеела да оперира дори по времето на Декарт и Лайбниц.


Металургия.

/Бел.ред. Най-новите археологически разкрития показват, че най-ранните познания по металургия, обработка на метали, злато и скъпоценни камъни са се развили в България. Виж статиите в ydara.com на тази тема/


Спомена се вече за някои просветители, които са носели знания в най-отдалечени райони на света. Как да си се обясни някои странности на бронзовия век в Европа?

Както е известно, бронзът представлява сплав от мед и калай. От само себе си се разбира, че отделната употреба на медта и калая би трябвало да предшествува появяването на тяхната сплав. Хората би трябвало да употребяват изделия от мед хилядолетия преди да открият, че могат да получат сплав с удивителна якост, ако добавят към медта 1/10 калай.

Но фактически в Европа не е имало меден век, изделията от мед са извънредно редки., А изделията от бронз се появяват внезапно и се разпространяват повсеместно.

Необяснимо е и това, че даже първите изделия от бронз според редица изследователи свидетелствуват за високо майсторство на създателите им, т.е. не се вижда, че хората са овладявали постепенно това изкуство. То се появява изведнъж на високо ниво, без каквито и да ' било предварителни етапи.

Както съобщава Пол Риве, най-големият изследовател на културата на народите в Америка, нещо подобно се наблюдава и на територията на Мексико. Там производството на бронз се е появило изведнъж в много развита форма с множество сложни технически способи. Етапи на
предхождащо го развитие също не са установени. Подобен поразителен пример е леенето на желязото. От първите случаи на употреба на желязото до умението да бъде отливано във форми минава цяла епоха, период от 2 - 2,5 хиляди години. А в Югоизточна Азия изкуството на леенето му се появява изведнъж, внезапно като че внесено отвън.

Не говори ли това, че хората не винаги са се учили на изкуството да топят и обработват металите, а понякога са го получавали в готов вид? Има и други факти, които потвърждават това предположение. Един от тях е поразителното сходство на различните бронзови предмети и оръжия, намерени от археолозите на територията на цяла Европа. Изделията до такава степен са копие едно на друго, та според някои изследователи може да се помисли, че те са излезли от една работилница.

Доказателство, че изкуството за добиването на бронз може би е внесено отвън, а не е възникнало в резултат на ежедневната практика и на случайни открития е и обстоятелството, че най-развитите цивилизации - египетската и месопотамската, които са били пионери в употребата
на бронза, не притежавали необходимата суровина. Оттук се предприемали експедиции в най-далечни земи: за калай са пътешествували до Кавказ или до Пиренейския полуостров. Това били най-близките находища на калай. А още по-далече? на север, се намирали богатите с калай Британски острови, които финикийците наричали "Калаените острови".

Възможно е сведенията за обработване на бронза да са част от оцелелите знания, които дълго време са били монопол на затворени групи от посветени. Не случайно производството и обработката на метали в Европа и в други територии дълго време са се смятали за тайнствени
знания, свързани с магия. В старославянските представи например ковачът обикновено е магьосник - човек, който притежава някакви тайнствени знания. Известният археолог Дж. А.Мейсон, позовавайки се на точния анализ на находките, съобщава, че във високото плато на Перу е открил древни украшения, излети от платина. Обаче платината се топи при температура 1780, за обработката й е нужна технология, близка до съвременната.

Доскоро бе прието 1786 г. да се счита за начало на епохата на електричеството, когато Луиджи Галвани е извършил знаменитите си опити. Някои археологически открития обаче ни карат да се съмняваме в това. При разкопки край бреговете на Тигър археолозите открили в развалините на античния град Селевкия малки гледжосани глинени съдове, високи около 10 см. В тях имало железни пръчки и запоени медни цилиндри, разядени от киселина, съдейки по външния им вид. Това не била първата подобна находка и било изказано предположение, че тези
непонятни съдове са своего рода галванични елементи.

Когато след внимателно изследване се опитали да възстановят тези елементи в първоначалния им вид, те дали ток!
Дали в това откритие не се крие обяснението за изкуството на шумерските бижутери, които умеели да покриват сребърните изделия с извънредно тънък пласт злато? В такъв случай трябва да се приеме, че още тогава, в самата зора на човешката култура е била известна галванизацията. Във всеки случай няма друго обяснение за голямото изкуство на древните бижутери в Шумер. Това предположение, колкото и невероятно да изглеждаше до вчера, днес, както се вижда, получи потвърждение от археологията.

Но тогава може да се спомене и за друг факт, който, доскоро също нямаше обяснение. В Китай има гробница на известния пълководец Чжоу-Чжу (265 - 316 г. от н. е.). Когато бил направен спектрален анализ на някои елементи на орнамента на гробницата, резултатът се оказал
толкова неочакван, че анализът трябвало да бъде повторен няколко пъти. Но грешка нямало. Орнаментът бил от сплав, съставена от 10% мед, 5% магнезий и 85% - алуминий. Последното било най-невероятното.

Първият алуминий, както се знае, бил получен едва през 1808 г., когато за това била приложена електролиза. И досега електролизата остава главният начин за получаване на алуминий. Значи трябва да допуснем едно от двете: или че преди 1600 години е бил известен друг начин за получаване на алуминий, за който нищо не се знае, и над който съвременната наука безуспешно си блъска главата, или пък че още тогава някаква ограничена група хора е познавала явлението електролиза. За вероятността на последното предположение говорят най-
новите открития, които са установили, че още в Шумер са били известни "галваничните
елементи".

Медицина.

Ваксинацията против едрата шарка е била открита от европейската наука в края на XVIII - началото на XIX век. Но на древните тя е била добре известна. Ето как се описва ваксинирането против едра шарка в една от най-древните санскритски книги "Сактайа
Грантхам": "Вземете с върха на ножа от съдържание от гнойната пъпка и го вкарайте в ръката на човека, като го смесите с кръвта му. Ще се появи треска, но болестта ще премине много леко и
без никакви опасни последици..."

И досега още медицинската наука не е могла да разкрие много медицински познания от миналото, запазени в алхимически текстове, магии и у т. нар. изостанали племена.

Във в. "Вечерная Москва" от 17. юли 1963 г. в една кратка бележка под заглавие "Великият инстинкт" се разказва следният случай. В една къща имало куче и котка, които много се били сприятелили. Котката си родила котенце, но след няколко дни тя случайно загинала. Тогава
кучето поело грижата за сляпото котенце. То старателно се грижело за него, а след няколко дни у кучето се появило мляко, с което котенцето било откърмено! Този случай е съвършено изключителен от гледна точка на физиологията. Неговият механизъм засега е неизвестен на съвременната наука. Обаче това, изглежда, е било известно в древността. Етнографите съобщават нещо странно.

У ирокезите, ескимосите и маорите в Нова Зеландия е разпространен следният обичай. Когато се роди дете, майките, млади и работоспособни жени, не го кърмят сами, а обикновено го предават веднага в ръцете на бабите. Магьосникът, който играе ролята на племенен лекар, приготовлява някакво лекарство, след изпиването на което у тези възрастни и дори стари жени внезапно се
появява майчино мляко.

Друг пример можем да дадем с "питието на забравата". Известно е, че след силно нервно сътресение или болест човек може напълно да загуби паметта си. Този човек не знае вече нито името си, нито миналото си, не познава своите близки. Съвременната наука изучава това
явление. Но има съобщения, че за него са знаели в миналото. Става дума за известното на алхимиците "питие на забравата", което водело до пълна загуба на паметта. Рецептата му била загубена през средните векове.

Строителство.
/Бел.ре.  Най-ранният каменен градеж е открит в България/

Могат да се изброят редица сложни съоръжения на древността, строежът на които е изисквал дълбоки инженерни познания и които остават неповторими. Спомена се вече за Тиахуанаку - града в Андите. Той е построен от огромни каменни блокове. Тежестта на някои от тях достига до 200 тона. При това най-близките находища на подобни камъни се намират най-малко на 5 км разстояние.
Как хората, които не са познавали колелото, са придвижвали такива блокове на големи разстояния?

Тиахуанаку не е единственото място на земното кълбо, където има подобни съоръжения. Сред развалините на град Баалбек (в днешна Сирия) има постройка, отделните монолитни части на която достигат до 1200 тона. В Индия и до днес съществува храмът "Черната пагода". Този
храм, висок 75 м, е увенчан с покрив от грижливо обработена каменна плоча, тежка повече от 2000 тона! Както твърдят специалистите, съвременната строителна техника не може да премества подобни тежест, не само във вертикално, но и в хоризонтално положение. Тежестта на
този покрив надминава 10 пъти възможностите на най-мощните съвременни подемни кранове.

Едно от седемте чудеса, за които са писали древните, бил Александрийският фар. Той бил построен по заповед на Птолемей Филаделф (III в. пр. н. е.). Това било огромна сграда от бял мрамор, която се извисявала на 150-200 м над сините морски води. Огромно подвижно огледало
отразявало огъня и светлината на фара можела да се види от десетки километри разстояние. Много легенди имало за този фар. Арабите, които завладели Египет през VII в., разказвали, че сферичното огледало можело да бъде поставено под такъв ъгъл, че събирало слънчевите лъчи
на сноп и можело да запали кораби, намиращи се в морето. Названието на остров Фарос, на който се намирал Александрийският фар, влязло във всички европейски езици. От него произлиза думата "фар".

Ние никога не бихме узнали името на архитекта на това удивително съоръжение, ако той не е бил тъй остроумен и дързък., Когато наближавало да бъде завършен, фараонът заповядал да издълбаят на една от каменните плочи надписа:

ЦАР ПТОЛЕМЕЙ - НА БОГОВЕТЕ-СПАСИТЕЛИ ЗА БЛАГОПОЛУЧИЕТО НА МОРЕПЛАВАТЕЛИТЕ

Заповедта била изпълнена. Фараонът разгледал фара, надписа и останал доволен. Сега за него, за Птолемей, хората ще помнят и говорят много столетия.
Но минали години, надписът се напукал и изронил. Оказало се, че архитектът го направил не върху мрамора, а върху втвърдена вар, покрита с мраморен прах. И тогава изпод олющения надпис излезли на бял свят гордите и дръзки думи, издълбани дълбоко в мрамора:

СОСТРАТУС ОТ ГРАД КНИДОС СИН НА ДЕКСИПЛИАН - НА БОГОВЕТЕ-СПАСИТЕЛИ ЗА БЛАГОПОЛУЧИЕТО НА МОРЕПЛАВАТЕЛИТЕ

Струва си също да се разкаже как престанало да съществува това огромно съоръжение. Александрийското пристанище било най-големият и силен съперник на Константинопол. Особеното предимство на Александрия бил фарът. Като изпробвал всички средства за борба, християнският император в Константинопол се решил на чисто византийска хитрост. Спомена се вече, че по онова време арабите завладели Египет и Арександрия. Императорът изпратил свой посланик при двора на халифа. Преди отпътуването си посланикът получил устни и строго
секретни инструкции от самия император.

Скоро след пристигането си в халифския двор посланикът започнал да разпространява чрез подставени лица слухове, че уж фараоните били заровили в основата на фара несметни съкровища. Този слух стигал ту до един, ту до Друг високопоставен чиновник и всеки бързал да пришепне това на халифа. Дълго се сдържал халифът, но в края на краищата заповядал да разрушат фара.

Започнала работа. Фарът бил разрушен почти наполовина, преди халифът да заподозре измамата. Разбирайки грешката си, той заповядал да възстановят кулата, но това се оказало невъзможно. Не се намерили хора, достатъчно запознати с изчисленията. Като завършек на
всичко това изтървали огромното огледало и то се разбило на парченца. Сега вече нищо не посочвало на корабите пътя към пристанището.

Така полуразрушен, фарът просъществувал до XIV в., когато бил разрушен окончателно от земетресение. Никой не могъл да го възстанови, защото хората не притежавали такива знания, каквито имали в миналото. Според дошлите до нас сведения фарът бил висок колкото 60-етажна
сграда! Едва в наше време човечеството натрупа достатъчно инженерни познания, за да издига - такива постройки. При това за строежа на подобни небостъргачи се използува стоманена конструкция - скелет на цялото здание, какъвто не са използували строителите на Александрийския фар.
* * *
Бихме могли да продължим изброяването на необяснимо големите познания, които са притежавали древните хора.
Повечето са се появили внезапно и това кара да се предполага, че произхождат от неизвестна на нас ранна цивилизация, загинала вследствие на катастрофа, която египетската традиция наричала "унищожението на човечеството".

Но къде да се търси люлката на тази предполагаема працивилизация? Времето и стихията са направили всичко, за да не може сега да се отговори на този въпрос. Но трябва ли да се учудваме на това, щом много по-близки до нас събития от историческата действителност по-
някога биват забравяни или сведенията за тях са загубени. Понякога от цели народи и царства не остава нищо освен едно име, споменато случайно в някой от старинните текстове.

Онова, което е останало от другата страна на чертата, прокарана от катастрофата, остава скрито от нашите очи. Само косвени сведения, наистина достатъчно многозначителни, ни дават право да се предполага че там е съществувало нещо от много по-висок порядък, отколкото
облеченият в кожи ловец на мамонти.

Търсенето на люлката на предполагаемата цивилизация се усложнява и от факта, че през хилядолетията, отделящи ни от възможното й съществуване, много участъци от сушата са потънали в океаните и моретата. Изчезнали са територии, заемали очевидно обширни пространства, например в Атлантическия океан. За някаква суша, разположена в Атлантическия океан, пише и Платон. Според думите му "огромен остров потънал при земетресение и останала само непроходима тиня". При това Платон се позовава на гръцкия философ Солон, който бил в
Египет и получил тези сведения от жреците.

Гръцкият философ Крантор от град Соли (310 г. пр. н. е.) при посещение в Египет видял колона, на която била записана историята на огромен остров, потънал в Атлантическия океан. Редица съвременни изследователи свързват потъването на суша в Атлантика с някакъв катаклизъм, може би свързан с катастрофалните събития, за които се говори в тази книга.  Очевидно дори в исторически времена в района на Атлантика са ставали последователни потъвания на някакви останки от суша. Това се потвърждава и от обстоятелството, че мнозина древни историци и географи споменават не за един остров, а за "големите острови Кронос, Посейдон и други на изток от Херкулесовите стълбове", които също постепенно потънали в оке- ана.

Сведения за някакви земи, потънали на морското дъно, се намират и у народите на Тихия океан. Така според преданията на жителите на островите, разположени на югозапад от Нова Зеландия, в древността океанът погълнал земите Ка-хоупо-о-Кан (Тяло на бога Кане). В
полинезийските митове често се споменава някаква "Велика земя". Жителите на Великденските острови говорят за земите Моту-Марио-Хива, потънали на дъното на океана.

Тези сведения се потвърждават и от археологическите находки. До остров Понапе (Каролинските острови) са намерени останки от просторен град, наполовина потънал в морето. Както и в Атлантика, потъването на суша в Тихия океан, изглежда, е ставало в продължение на
дълго време. Има съобщение за някаква суша, изчезнала в Индийския океан. Така у антични автори може да се прочете за някаква сухопътна връзка, съединяваща някога Индия и Африка. Плиний писал за някакъв голям остров в Индийския океан, разположен южно от екватора. За останки от суша в Индийския океан споменават и средновековни арабски историци.

Тези сведения намират потвърждение и в находките от последните години. Така редица лингвисти са намерили сходство между дравидските езици на Южна Индия и тези на Източна Африка. Флората и фауната на тези места също свидетелствува, че някога тук са съществували
обширни райони суша.

В Мадагаскар има десет вида лемури (вид полумаймуна), които освен в Африка, живеят само в Индия. Но, както е известно, лемурите не могат да плуват и не са могли да преминат океана. В Мадагаскар могат да се намерят 26 вида растения, които растат само на още едно място в света - в Южна Азия, - но не и в най-близката до Мадагаскар Африка. А девет други растения на Мадагаскар растат само в Полинезия, отдалечена на хиляди километри.

Смътни възпоминания за суша сред Индийския океан, за легендарния материк Лемурия може да се намерят и в историческите традиции на народите в Южна Индия. Един индийски историк съобщава: "Тамилахам или родината на тамлите в далечното минало се е намирала в южната част на големия остров Навалам, който бил една от първите появили се около екватора
земи. Тук се е намирала и Лемурия, потъналият континент, който е бил люлката на човешката цивилизация."

Няма достатъчно данни да се твърди, че именно в този район се е намирала працивилизацията, а не в Атлантическия или в Тихия океан с неговата потънала суша, неразчетена писменост, странни статуи и не по-малко странни митове. Високите знания, попаднали в ръцете на древните, са били връчени в пликове без»адрес на подателя. А може би всичко това е премного отдалечено и затова не могат да се прочетат
редовете, размити от времето.

Има още едно обстоятелство, което заслужава да бъде споменато. Ако описваните в тази книга събития действително са станали и човечеството е успяло буквално от развалините да изгради отново своя цивилизация, то мъчно може да се намери по-убедително доказателство за непреодолимостта на историческия процес.

ИЗГОРЕНИТЕ КНИГИ

Впрочем не само времето е виновно за безвъзвратно изчезналите сведения относно миналото и високите познания на древните.

Има още две причини за това. Едната от тях е, че кастата на посветените пазители на тези високи познания не винаги била заинтересувана те да станат всеобщо достояние. Нали знанията дават на човека огромно предимство над околните и прилагането им далеч не винаги е било от полза на хората. Трагичен пример за това, как, практическите познания изпреварват духовното и моралното развитие на човечеството, е използуването на атомната енергия за унищожителни цели.

Другата причина за загубването на знанията е, че хората понякога сами се лишавали от това наследство. Пример за това е участта, постигнала ръкописите и древните текстове на майте. През 1549 г. младият испански монах Диего де Ланда пристигнал в току-що завоюваното Мексико. Преизпълнен от усърдие да обърне сърцата на езичниците към истинския бог, той решил да из- корени духа на езическата вяра.

В един от храмовете на майте била намерена огромна библиотека с древни ръкописи. По негова заповед цял ден войници изнасяли книги и свитъци с непонятни рисунки и знаци на площада пред храма. Когато работата била завършена, Диего де Ланда доближил горящ факел до ръкописите. "Тези книги - пише той после - не съдържаха нищо друго освен суеверия и измислици на дявола. Ние ги изгорихме всичките." От всички библиотеки и летописи на майте до наши дни са достигнали само три ръкописа.

Също тъй трагична била и участта на писмеността на инките. По времето на един от управниците избухнала епидемия. Попитали оракула какво да правят. Той отговорил: "Трябва да се забрани писмеността." Тогава по заповед на върховния глава на инките всички писмени паметници били унищожени, а използуването на писмото - забранено. Само в Храма на Слънцето останали няколко платнени свитъка, на които била записана историята на инките. Достъпът в помещението, където те се намирали, бил разрешен само на царствуващите инки и на няколко жреци - пазачи.

Много години след като били унищожени всички ръкописи и писмеността забранена със смъртно наказание, един жрец все пак се решил да изнамери азбука. Заради това той бил жив изгорен.

През 1572 г. четири платнени свитъка с ръкописи, заловени от испанците, били изпратени на крал Филип II в Мадрид. Но корабът, който ги пренасял, по всяка вероятност потънал и ценният за историците товар така и не достигнал до Испания. Загиналите ръкописи били
единствените писмени паметници на инките, за които знаем.

Според историците библиотеките на Картаген наброявали не по-малко от 500 000 тома. От всички тях е оцеляло само едно единствено съчинение, което било преведено на латински език.
Римляните изгорили всичко, стараейки се да унищожат културата и историята на народа.

Също тъй постъпвали и мюсюлманските завоеватели. Те не само насила изземвали всички стари книги и ръкописи, но определили и големи награди за онези, които доброволно ги предадат. Всички събрани по този начин писмени паметници се изгаряли.

Унищожаването на ръкописи и писмени паметници има, както изглежда, също толкова древна история, както и самата писменост. Изгорени са всички съчинения на гръцкия философ Протагор (V в. пр. н. е.). Две и половина хилядолетия проблесна със злокобна светлина пламъкът на този огън, един от първите, в които са горели книги.


През III в. пр. н. е. запламтели кладите в Китай. Първият император от династията Цин изгорил съчиненията на Конфуций. Заедно с тези клади били живи изгорени и онези, които имали нещастието да бъдат почитатели на великия философ.

Сирийският цар Антиох Епифан изгорил книгите на евреите. А през 272 г. пр. н. е. запламтели клади в Рим. По-късно римският император Август заповядал да изгорят всички книги по астрономия и астрология.

Ето защо от най-подробните документи за миналото - трудовете по история, литература, наука - до сега са стигнали само жалки фрагменти. Доколко, например, могат да бъдат пълни и правилни представите за Софокъл, щом той е написал около сто драми, а са запазени само седем!

От стоте драми на Еврипид съществуват само деветнадесет. От всички съчинения на Аристотел е запазено само едно, останалото са записки на негови съвременници и ученици. Известно е, че Тит Ливий (58 г. пр. н. е. - 17 г. пр. н. е.), един от най-големите историци на древността, е оставил обширен труд "История на Рим". Той е съдържал 142 книги. Съхранени са само 35.

Времето не се оказало по-снизходително и към други съчинения на древни автори. От 40-те книги на Полибий само 5 са спасени от загиване, а от 30-те книги на Тацит - 4. Плиний Стари е написал 20 книги по история; всички са загубени.

Знае се, че библиотеката на град Пергам (Мала Азия) имала 200 000 тома съчинения и свитъци - уникални ръкописи. Тя била взета от римския пълководец Антоний и подарена на Клеопатра. Пепел не останала дори от тази огромна библиотека. Също тъй безвъзвратно загинала
библиотеката на храма на Пта в Мемфис и книгохранилището на ерусалимския храм.

А какви съкровища от знания са пазели унищожените знаменити библиотеки на фараона Хуфу (Хеопс) или на Птолемеите? Една от библиотеките на Птолемеите съдържала 40 000 свитъка, друга - 500 000, а според някои сведения - дори 700 000 свитъка. Повечето от тях били
уникални.

Когато през 47 г. пр. н. е. Юлий Цезар запалил египетската флота в Пристанището на Александрия и огънят се прехвърлил в града, загинала първата, по-малката библиотека. От втората библиотека император Диоклетиан изгорил и унищожил всички текстове, които съдържали сведения за магии. Невежи тълпи през неговото управление и през следващите години неведнъж са нападали библиотеката, изгаряйки най-ценни ръкописи. Мюсюлманите-араби, които завладели Александрия, довършили унищожението на библиотеката.

Императори и други управници, подобно на Диоклетиан, неведнъж съзнателно унищожавали древни книги. Колкото и дивашки и фанатични да ни се струват тези действия, те не били само някаква прищявка. Тези постъпки били продиктувани от главната задача, която стояла пред всеки управник: запазване и затвърдяване на властта. Винаги е опасна появата на човек
или хора, чиито знания ги правят твърде силни. Затова не бива да учудва и следният епизод.

Веднъж съобщили на Иван Грозни, че някой си чуждестранен търговец донесъл в Москва много книги. "Царят - пише в спомените си един съвременник, - като узнал това, заповядал да му донесат част от книгите. Те се сторили твърде чудновати на русите; сам царят не разбирал нито дума от тях. Ето защо, като се страхувал народът да не научи такава премъдрост, той заповядал да отнесат в двореца всички календари (книги - А. Г.), да заплатят на търговеца, колкото поиска, а книгите да изгорят.

СКРИТИТЕ ЗНАНИЯ

"Скриване заради правдата тайните на познанията..."

Ръкописи на Мъртво море И така, у древните се намират някаква част от оцелели знания. Това са астрономически, космогонически, географски и други познания, за внезапната поява на които няма обяснение. Другата част от знанията е безвъзвратно изчезнала. Тя е загинала заедно с текстовете, ръкописите и книгите, които били загубени или унищожени.

И най-после, имало е още една част, която била преднамерено скрита от пазителите на знанията. Това са познания, чието притежание правело човека опасен за околните. Обръщало се е особено внимание тези познания да не станат достояние на военачалници и управници.

Ето какво е написал един китайски алхимик преди 1000 години: "Най-голям грях било да откриеш на военни тайната на твоето изкуство! Пази се! Нека и мравка дори не се промъкне там, където работиш." "Кабала" съобщава за някаква книга с висши знания, която била скрита в
дълбока пещера, за да не попадне в ръцете на недостойни. На времето си и Нютон вярвал в съществуването на някаква каста - носителка на тайни знания. "Съществуват и други велики тайни - пише той - освен преобразуването на металите, за които великите посветени не се хвалят...

Ако е истина това, което пише Хермес, те не могат да се постигнат, без светът да се окаже в много голяма опасност." Плутарх съобщава, че не друг, а Александър Македонски като ученик на Аристотел се приобщил към някакви знания, които философите наричали "устни" и "скрити" и не им давали широка гласност. Когато Александър узнал, че Аристотел е написал книга за това, упрекнал го, че разгласява тайното учение: "Постъпил си неправилно, като обнародваш учение, предназначено само за устно преподаване."

Посветените, стремейки се да преградят достъпа към някакви важни и опасни знания, строго пазели тяхната тайна. "Който постигне вълшебните тайни на словото, нека ги пази от всички..." се чете в "Ригведа". А един от магическите египетски папируси започва и завършва с призива "Заключи устата си! Сложи преграда на устата си!"

През времето на Рамзес III двама придворни библиотекари били осъдени, защото недостатъчно бдително са пазили някакъв магически папирус. Достъпът до този извор на знания бил разрешен само на най-доверените хора от жреческото съсловие.

Спомена се вече за Тот (Хермес), който в навечерието на катастрофата бил начертал текстове, съдържащи знания, за да ги спаси, а след катастрофата превел надпис и от тайния свещен език. Книгите на Хермес (а възможно е частично тяхно подправяне) са оставили видима следа в различните религиозно-философски учения] Климент Александрийски (II-III в. от н , е.) пише за 4 свещени книги на Хермес. Учението на Хермес, посветено на различни въпроси от философията и магията, било тайно. Така възникнало понятието "херметически", т.е. "тайни", "затворени" знания. Сега, когато говорим например за херметически затворен съд, вече ни е трудно да се досетим за първоначалното (основното) значение на тази дума.

По-късно световни религии освен своята явна част са имали и кодекс от тайни знания. Знанията се пазели по най-грижлив начин. Някои философи и богослови смятат, че Христос (или лицето, което в кумранските ръкописи се споменава като "Учител") съобщил на апостолите някакво тайно учение, което разрешил да се открива само на избрани. В юдеизма съществува традицията тайното учение "Кабала" да се излага само устно,. Забранено е това да се прави писмено поради опасността тайните знания да попаднат в случайни ръце. Поради същите
съображения жреците-друиди не записвали нищо, цялото си учение пазели изключително в устна традиция то изчезнало заедно с тях.

И така, единият път за скриване на знанията се заключавал в това, някои най-важни сведения да не се записват. Другият бил "шифроване на знанията". Различни символи, условни фрази, обозначения и недомлъвки преграждали пътя към истинския смисъл на написаното.

Такива са например многобройните ръкописи по алхимия. Понастоящем техният брой надминава 100 000. Това значи, че около 100 000 души са се старали да изложат на хартия или пергамент някакви знания, които, смятали те, не бивало да изчезнат заедно с тях. Каква е практическата стойност на тези знания? Неизвестно. Човек прониква в света на строежа на материята. Той изпраща експедиции в най-труднодостъпните области на Земята, но едва ли не най-трудна е ек- спедицията в областта на забравените или загубени човешки знания. Участниците й трябва да разгадаят и да разберат маса условни обозначения.

Известният учен от XVI в. Блас Вижинор бил не само алхимик, той станал изобретател на най-съвършените кодове и системи за шифроване. Някои от неговите методи се употребяват и досега при работата с шифър. Интереса у него към тази работа събудило запознаването му със съчиненията на алхимиците. Те били написани, както изтъквал той, с условни знаци и правели впечатление на добре съставени криптограми".

В други случаи шифроването се оказва по-сложно. В Шумер знаели, че звездният свод извършва пълен кръговрат за 25 920 години. Често това число се дава в забулен вид, тъй че трябва да се свали покривалото, за да се открие. Така в храмовите библиотеки на Нипур и Сипар всички таблици, посветени на делението и умножението, се основават на числото 12 960. Не е нужна особена досетливост, за да се разбере, че това число не е нищо друго освен 25 920 .

Съществува и по-сложна система за шифроване на това число. В Шумер наред десетичната система съществувала и шестдесетична система за смятане. Разделяйки пространството на 360 градуса, а времето на 60 секунди, до днес се продължава традицията, стигнала до нас от древния
Шумер. А може би от някаква друга цивилизация, която е съществувала в още по-далечните хилядолетия, за която нищо не знаем. В основата на тази система лежи концепцията за единството на време и пространство, която едва сега съвременното човечество започва да
осъзнава. Изходно число на шестдесетичната система за смятане бил "сосс" =60. Ако пълният кръговрат на звездната сфера 25 000 Г дини се раздели на "сосс", ще се получи 432.Да запомним това число. И да видим къде още го срещаме.

Преди всичко в "Махабхарата" - най-старият индийски епос. Там се говори за космически цикъл, който има 4 320 000 години. Намираме го и у вавилонския жрец Бероз (царете преди потопа са царували 432 000 години). В исландския епос, в разказа за космическата битка на
боговете и антибоговете се говори за 540 порти. От всяка излизат по 800 воини. Зададе ли се въпроса, колко са били всичките воини, ще се получи същото число 432 000.

С други думи, само този, който владеел "ключа", който знаел какво нещо е "сосс", откривал истинското значение на тази цифра.

Този способ - да се скрива някакъв таен смисъл зад символи - е свойствен на много т.нар. "свещени книги" или "книги по магия". Така традицията на "Кабала" рисува космогонията или пълното знание за създаването и развитието на света във вид на някакъв символичен дворец.

Този дворец има 50 врати и всички врати се отварят с един единствен ключ. Знанието на този ключ дава достъп до тайните на космогонията. Към всяка от четирите страни на хоризонта водят по 10 врати, другите 9 врати водят към небето. Освен това има и една врата, за която още нищо не се знае. Само който я отвори, може да узнае къде води тя - нагоре или надолу, в бездната. .

Знае се само, че никой, който е излязъл през нея, не се е връщал обратно. Традицията за "поставяне под секрет" на опасни знания отвежда в далечното минало. Един от първите факти за появата на тази тенденция е свързан с името на индийския император Ашока (293-273 г. пр. н. е.). Внук на Чандрагупта, обединителя на Индия, той искал да бъде достоен за великия си дядо. Смятайки, че за управника войната е най-сигурния способ да запечата името си във вековете, той възглавил поход срещу съседното царство Калинга.

Жителите на Калинга се съпротивлявали отчаяно. В една от битките войниците на Ашока избили повече от 7000 противникови воини. Вечерта на полето на току-що завършилата битка пристигнал императорът. Ашок; бил потресен от вида на убитите, от течащата кръв на бойците.

Всички останали години от живота си Ашока посветил на науките, на разпространението на будизма и н съзидателна дейност. Има предание, че ужасите на войната му направили толкова силно впечатление, че ток решил да направи всичко, че да не могат никога човешкият ум и
познания да бъдат насочени към унищожение на хората. Ашока основал едно от най-тайните общества, съществували някога на Земята - обществото на Деветте неизвестни. Целта на тази
организация била да не допусне в ръцете на хората да попаднат сведения за някакви важни средства за унищожение. Някои смятат, че тази организация продължава да съществува и до днес. Такова мнение е изказвал по-специално Жаколио, консул в Калкута по време на Втората френска империя, автор на добре известни изследвания за Индия. На същото мнение били и някои английски
високопоставени чиновници в колониална Индия. Няма преки доказателства, които биха позволили да се твърди, че и досега, след две
хилядолетия, съществува тайна организация, но и самото известие, че някога е била създадена организация с подобни цели, говори много.
Ашока не е бил единственият, който се е опитвал да ограничи и запази в тайна знанията с разрушителна сила. Въпреки широко' разпространеното мнение така са постъпвали и някои от най-далновидните управници и обществени дейци. Става дума за един вид забрана на
това, което на съвременен език може да се нарече "оръжие за масово унищожение".

През 1775 г. френският изобретател Дю Перон започнал да настоява за лична аудиенция при краля. Според думите му от тази среща зависело бъдещето на държавата. Това, което Дю Перон трябвало да съобщи, той искал да открие само лично на краля. Людовик XVI се съгласил
да го приеме. В дворцовата градина, където станала срещата, помощници на Дю Перон внесли няколко големи грижливо опаковани сандъка и се отдалечили.

Оказало се, че Дю Перон е измислил оръжие, което може да застави без усилие да капитулира всеки противник. Отсега нататък Франция можела да разширява границите си тъй далече, както е угодно на Негово Величество. Сложното съоръжение, което Дю Перон демонстрирал, било предтеча на днешната картечница. То можело да изстрелва едновременно 24 куршума.

Но Дю Перон не чул похвали. Кралят студено го прекъснал и му заповядал да си върви. Людовик XVI и министрите му отхвърлили с негодувание откритието като "зверско оръжие за изтребление". Дю Перон бил обявен за изверг и враг на човечеството. Има всички основания да се предположи, че кралят се е сетил да вземе" мерки Дю Перон и изобретението му да не попаднат в ръцете на някой друг, монарх.

А преди още когато лъкът и стрелата се смятали за най-унищожителното оръжие, специална папска була се опитвала да внесе ограничения и в тази област. Булата забранявала да се използува тринога или поставка за поточно прицелване на арбалетите. "Това приспособление -
казвало се в булата, - добавено към личните качества на стрелеца, прави сражението безчовечно." Забраната била в сила и се спазвала цели две столетия. От същите хуманни съображения се ръководил и Шамба Болонгонго, един от кралете на Бечуаналенд (в Африка), който забранил да се използуват метални копия при сражения. Знаменитият "гръцки огън", чиято рецепта се пазела в най-строга тайна, бил завинаги загубен. Възможно е желанието да се скриват такива знания от хората да е причина за някои странни явления, свързани с историята на барута.

В Германия, в град Фрайбург, има паметник на човек в монашеско расо. Името на този човек е Бертолд Шварц. Францисканският монах Бертолд Шварц бил обвинен в магьосничество и бил хвърлен в затвора. Там той продължил опитите си и веднъж, като смесвал сяра, селитра и въглища, получил състав със страшна разрушителна сила - барута. Това се случило през 1330 година. Скоро рецептата става известна навсякъде и от началото на XIV в. барутът се разпространява в Европа. Над бойните полета, където по-рано се чували само ударите на мечовете и звуците на тръбите, се понесла тежката миризма на първите топове. Четиринадесети век станал векът на раждането на барута. Но ако се порови в миналото. ще се открият малко известни факти и съобщения, които разкриват удивителни неща до тази дата барутът внезапно се
появява ту на друго място, ту внезапно изчезва за векове,,

Известно е, че много преди официалното раждане на барута, още през 1257 г. арабите са го използували при обсадата на един град в Испания. Преди този случай пак арабите са употребили барут през 690 година. Прекъсване - пет века и половина! През VII в. от н. е... !
Необяснимо е защо такова важно средство за водене; на война не е получило разпространение. Натрапва се мисълта, че е имало хора, които са се стремели тайната на гибелното оръжие да не стане достояние на всички.

Сведенията за барута се пазели в най-строга тайна. Кой ги е пазел? Във всеки случай не военните и не политиците, които не биха се въздържали да използуват това могъщо средство. Като пример за откритие, направено някога, а след това нарочно унищожено, може да послужи
това, което пише Леонардо да Винчи. "Как и защо не пиша за своя способ да се стои под водата толкова време, колкото може да. се издържи без ядене. Аз не обнародвам това и не го съобщавам заради злите хора, които биха използували този способ за избиване в морето, като продупчват дъното на корабите и ги потопяват заедно с хората, които се намират в тях."

Разбира се, сега е мъчно да се каже, какви са били познанията, които древните така грижливо са пазели. Може би някакъв отговор може да ни даде казаното по-долу.

ОРЪЖИЕ НА БОЖИЯ ГНЯВ

В "Махабхарата", древния индийски епос, чийто текст бил съставен преди 3000 години, има съобщение за някакво страшно оръжие. Описанието на взрива му няма ни се стори преувеличено за съжаление на нас, хората от атомния век.

"Пуснатият снаряд притежаваше ослепително сияние на огън, но без дим. Гъста мъгла внезапно покри войската. Всички страни на хоризонта потънаха в мрак. Извиха се зловещи вихри. Облаците с рев се устремиха към висините... Сякаш слънцето се завъртя. Светът, подпа-
лен от това оръжие, изглеждаше така сякаш е в треска. Обгорените от пламъците на оръжието слонове бягаха, обзети от ужас." По-нататък се говори за хиляди колесници, за хора и слонове, които били изгорени, превърнати в пепел на мястото на страшния взрив. "Никога не сме чули и не сме видели нещо, равно на това оръжие."

Външно оръжието "приличало на огромна желязна стрела, която изглеждала като гигантски пратеник на смъртта." За да обезвреди една такава "желязна стрела", която не била употребена, героят заповядал да я разрушат и стрият на прах. Но дори и това се оказало недостатъчно
безопасно за хората. Смлените останки той заповядал да потопят в морето.

Трудно е да се обясни защо са постъпили така, щом, предполага се, става дума за гигантска барутна ракета. Също така не може да се обясни и поведението на войниците, оцелели след взрива на това оръжие. Още преди да свърши битката, всички, които са се намирали в зоната на
взрива, тичали към най-близката река, за да измият дрехите и оръжието си.

В Индия това оръжие се наричало "Оръжие на Брама" или "Пламъкът на Индра", в Южна Америка -"Машмак", в келтската митология - "Изкуството на Гръма". Мощността на "Изкуството на Гръма" се измервала, както на съвременното оръжие, в единици "Сто", "Петстотин" или
"Хиляда", което означавало приблизително броя на хората, които унищожавало при взривяването си. В същите предания се споменава за някакво оръжие, което се наричало "Окото на Бахор". Този апарат бил толкова сложен, че четирима души го привеждали в действие.

Ето как разказва "Махабхарата" за действието на това оръжие. "Кукра започнал да хвърля над града мълнии от всички страни. Но това се оказало недостатъчно и тогава "бил пуснат снаряд, който вмествал в себе си силата на цялата вселена", и градът започнал да гори...
"Избухването му било ярко като 10 000 слънца в зенита." Нашите съвременници , които са видели избухването на атомен взрив, също го сравняват със сиянието на слънцето. Книгата на Юнг така се и нарича - "По-ярко от хиляди слънца".

В други съобщения това оръжие се нарича "мълнии" или се сравнява с мълнии. Възможно е това да не е само образ, предаващ зрително възприятие. Последните изследвания говорят, че съществува реална възможност да се създаде подобно оръжие.

Английското списание "Discovery" ("Откритие") съобщава, че понастоящем в много военни лаборатории се работи трескаво именно в това направление. Възнамерява се да се използуват като оръжие за нападение и отбрана, както и за унищожаване на ракети в полет синтетични
кълбовидни мълнии, които мигновено ще поразяват целта. Може да се изкаже предположението, че зад всички тези свидетелствувания на древните се крие някакъв реален спомен. Някои находки на археолозите могат да бъдат изтълкувани като потвърждение на това.

Стените на крепостите Дундалк и Екос (Ирландия) пазят следи от въздействието на огромна температура, толкова висока, че са били разтопени гранитни каменни блокове. Температурата на топенето на гранита е над 1000! Може да се допусне, че именно тук е било употребено
страшното оръжие от келтските предания.

Друга следа от възможната употреба на това оръжие е била открита в Мала Азия при разкопките на загиналата столица на древните хети Хатушаш. Някога градът е бил унищожен от много висока температура, получена по неизвестен начин. Според думите на археолога Бител
обикновени пожари никога не биха могли да вдигнат такава температура, колкото и горивни материали да е имало в града. Кирпичената зидария на къщите е разтопена в червена обща маса. Камъните са се спекли и напукали. Нито една къща, стена, нито един храм не са пощадени от страшния огън.

Позовавайки се на данни от археологическите разкопки, К. Керам пише: "За да стигне до това състояние, градът трябва да е горял много дни, а може би и седмици."

В друг район на Близкия Изток, на територията на древния Вавилон са запазени развалини от кула, които дори сега се издигат на 46 метра височина. Това е кулата на цар Нимврод, същия, когото Йосиф Флавий нарича строител на Вавилонската кула. Въз основа на това някои
изследователи смятат развалините за останки от легендарното вавилонско съоръжение.

Преданието гласи, че именно тук, "слизайки долу", бог поразил строителите на кулата, като ги разпръснал после по цялата земя. Но археолозите били заинтригувани не толкова от възможната връзка с библейското предание. Те намерили тук същите следи от изкуствено
създадена висока температура, както в Дундалк и Хатушаш. Един от изследователите пише: "Не може да се намери обяснение откъде се е взела такава висока температура, която не само нажежила, но"и разтопила стотици изгорени тухли, обгорила целия скелет на кулата и всичките й глинени стени."

Липсата на каквото и да било приемливо обяснение на такива находки принуждава изследователите да се ограничат само с констатиране и описване на откритите факти. Сведение за още едно място, където може би е било употребено предполагаемото оръжие, се намират у Страбон. Той пише в своята "География", че край Мъртво море има скали, стопени от неизвестен огън.

Известни са и други факти, които може би се намират във връзка с изложените и които също така вкарват изследователя в задънена улица. В тази връзка може да се спомене за намерения в Индия човешки скелет, радиоактивността на който е 50 пъти по-висока от нормалната. За да имат отлаганията, открити в костите, толкова висока радиоактивност, умрелият преди 4000 години човек трябва дълго време да е приемал храна със стотици пъти но-
висока радиоактивност от нормалната.

УМЕЕЛИ ЛИ СА ХОРАТА ДА ЛЕТЯТ?

Не трябва да бъдем лековерни. Но не трябва да бъдем и скептици, които предварително отхвърлят всичко необикновено, неочаквано, всичко, което не съвпада с установените, добити от детството представи. В науката трябва смело да се поема риск, да се правят едни или други
предположения, да се строят хипотези, да се търси тяхното потвърждение или опровержение. Без това няма издирвания и няма открития.
Говори се за случаи, когато у древните внезапно се появяват знания, които в никакъв случай не могат да бъдат резултат на практическата дейност през съответния период. Има основания да се предполага, че тези познания са били по-обширни, отколкото може да си предс-
тавим.

У различните народи има многобройни предания за богове и герои, живели в най-отдалечени времена, които са можели да се движат във въздуха на крилати колесници. Трябва, разбира се, да се има предвид, че подобни легенди може да са въплъщение на поетичната мечта на човека да лети като птиците. Спират вниманието ни някои древноиндийски легенди, предания на древните келти и библейски текстове. Те дават твърде подробно и реалистично описание не само на външния вид, но и на устройството на летателните апарати.

Полетът се придружавал със силен звук. "Когато настанало утрото - четем в древноиндийския епос "Рамаяна", - Рама се качил на небесната колесница, която Пушпака му изпратил с Вивпишанда, и се приготвил за отлитане. Колесницата се движела сама. Тя била голяма и красиво изпъстрена. Имала два етажа с много стаи и прозорци... Когато колесницата пътувала по въздуха, тя издавала монотонен звук." В момента на отлитането обаче звукът бил друг.

"По командата на Рама тази прекрасна колесница се вдигнала във въздуха с гръмък шум." На друго място се чете, че когато летящата колесница се вдигала, "грохотът изпълвал четирите страни на хоризонта". В една древна санскритска книга се казва, че в моментална отлитането си колесницата "реве като лъв". В Библията има сведение, което също може да се приеме като известие за летателен апарат. В момента на приземяването си той издавал оглушителен шум, "тръбен звук"...

По време на полета, се виждал огън. В епоса на древна Индия се казва, че небесната колесница светела "като огън в лятна нощ", била "като комета в небето", "пламтяла като червен огън" ("Рамаяна"), "привеждала я в движение крилата мълния" и "цялото небе било осветено,
когато тя прелитала по него"
(Махабхарата").

Летателните апарати, за които, както ни се струва, споменава Библията, също изхвърляли огън. Но още по-учудващи в индийските и келтските предания са описанията на вътрешното устройство на летателните апарати. В санскритския поетичен източник "Самарангана Сут-
радхара" цели 230 строфи са посветени на летателните апарати и тяхното приложение. Но има и следната важна уговорка: "не съобщаваме как се изготвят частите на летящата колесница не защото не знаем, а защото искаме да остане тайна. Не съобщаваме подробности и за конструкцията, защото ако тези сведения станат достояние на всички, апаратът би бил използван и за зло."

А ето какво се говори по-нататък за общото устройство на летателния апарат: "Тялото му трябва да бъде здраво и издръжливо, направено от лек материал, подобно на голяма летяща птица. Вътре трябва да се постави механизъм с живак и с желязно загряващо приспособление
под него. Посредством силата, която се крие в живака и която привежда в движение носещия вихър, човекът, който се намира в тази колесница, може да прелети големи разстояния по небето по най-удивителен начин. Четирите устойчиви съда за живака трябва да бъдат монтирани вътре. Когато те бъдат загрети от управляемия огън из железните приспособления, колесницата развива силата на гърма благодарение на живака. И тя веднага се превръща в "бисер в небето".

Тибетските свещени текстове разказват за летателни апарати, които също се сравняват с "бисери в небето".

А ето как описва летателен апарат друг санскритски извор "Гхатотрачабадма": "Това беше огромна и ужасна въздушна колесница, направена от черно желязо... Тя беше снабдена с приспособления, разположени на надлежни места. Не я возеха нито коне, нито слонове. Тя се
придвижваше от механизми, които имаха размерите на слон."

В друг източник се говори, че за съоръжаването на такъв апарат се използува мед, желязо, олово ("Самарангана Сутрадхара").
Във Ведите съществува дори специален термин, с който се обозначават тези апарати: "вимана" или "агникотра". "Агнихотра, това е кораб, който се вдига в небето." ("Сатапатха Брахмана")

Древните келтски предания също говорят за летателни апарати, които имали^някакви вътрешни механизми. Те се привеждали в движение от "магически коне", които обаче външно никак не приличали на коне. Те били "покрити с желязна кожа", не се нуждаели от храна, нямали
нито кости, нито скелет.

Друго сведение за устройството на тези летателни апарати се споменава и в описанието на въздушния двубой на героя на келтските предания Кучулаин с враговете му. По време на една схватка Кучулаин успява да изхвърли от колесницата на противника два бели предмета,
"огромни като воденични камъни". Лишена от тези предмети, въздушната колесница на врага "се съборила на земята с грохота на падащи доспехи".

И в келтските, и в дверноиндийските предания се разказва за летателни апарати, снабдени с някакви уреди, които ги вдигали във въздуха.
Древните гърци разказват за хиперборейците, някакъв народ, който живеел на север. Слънцето над тях изгрявало само веднъж в годината. Те също умеели да летят във въздуха.

Тук е мястото да се припомни, че именно у арийци-те, които донесли в Индия сведенията за летателни апарати, се е запазил споменът за онова далечно време, когато слънцето изгрявало над тях само веднъж в годината.

На едно плато в Андите преди години бяха открити т.нар. "пътища на инките". Въздушните снимки показали, че това не са толкова пътища, колкото система от огромни, правилно образувани геометрични и други фигури, видими само от определена височина. Страни на триъгълници, успоредни линии с безупречна точност се простират на 10-15 километра. Някои фигури се повтарят в точна последователност. Някои учени смятат, че в Андите се намира най-големият астрономически календар на света, където посоката и дължината на линиите изразяват
различните астрономически закономерности и пътя на движението на звездите.

Има ли право да се предположи, че тези гигантски, видими само отвисоко, изображения са могли да имат някакво отношение към летателните апарати? Оказва се, че и в Америка може да се намерят съобщения, които карат да се замислим.

В свещената книга на индианците киче "Попол-Вух" се разказва за четиримата прадеди на този народ, които, виждайки на небето "нещо", започнали припряно да се сбогуват с близките и жените си и се изкачили на върха на планината. Тези хора, гласи текстът, "веднага след това изчезнали там, на върха на планината Хакавиц. Те не били погребани от жените и децата им, защото не се разбрало кога изчезнали."

В Централна Америка се е запазило предание за някаква могъща владетелка, наречена "Летящата тигрица". Тя донесла на хората знания. А след известно време наредила да я отнесат на върха на планината, където "изчезнала всред гръм и мълнии". Между т.нар. "тъмни места" в библейските текстове се споменава за някакви, може би летателни апарати, които също уж се приземявали на върховете на планините: "На третия ден при настъпването на утрото имало гръмотевици и мълнии и гъст облак над планината Синайска и се чувал много силен тръбен звук... Цялата Синайска планина димяла, понеже Господ слязъл в огън на нея. И излизал от нея дим, като дим от пещ... И тръбният звук ставал все по-силен и по- силен." Едва след като съществото, наричано "бог", пристигнало на върха и облакът (димът) се разнесъл, Мойсей и придружаващите го няколко души се изкачили на планината.

Възможно е по-късно посветените, висшето жречество, извличайки "непозволени" сведения от "общото достояние" да са правили сами опити да строят летателни и други апарати. Във всеки случай само така може да се обяснят няколко странни съобщения, дошли до нас.

В един превод на египетски ръкопис, написан 15 века преди нашата ера и съдържащ официална хроника на царуването на Тутмос III, се казва, че за ужас на всички "на двадесет и втората година, в третия месец на зимата, в шестия час на деня на небето се появил огромен предмет с правилна форма, който бавно се движел на юг".

Приблизително по същото време се датира и едно иранско съобщение за някой си човек, който бил направил сложен летателен апарат и се движел с него във въздуха.

Другият случай се отнася вече за XIII в., по-точно за 1290 година. В латинския ръкопис на един английски манастир се говори, че веднъж над главите на изплашените монаси, които подкарвали по пътя манастирското стадо, "се появило огромно, овално сребристо тяло.
приличащо на диск, което бавно прелетяло над тях, всявайки голям ужас!

Не пише ли за подобни апарати Роджър Бейкън (1214-1294 г.), учен и философ, затворен в тъмница заради приобщеност към "тайни знания"? "Науката дава възможност да се създават апарати без мачти и изискващи за управление не повече от един човек, които могат да развиват
огромни скорости." Бейкън подчертавал, че такива устройства се движат без помощта на животни. "Може да бъде създаден и апарат - пише той,- който ще може да се движи във въздуха с човек, намиращ се вътре в него."

В някои древноиндийски текстове, които споменават за летателни апарати; се говори и за височината на полета. За да покаже колко високо се е издигнал героят с въздушната си колесница, неизвестният автор съобщава, че той литнал "по-високо от царството на ветровете".

Можем ли да се допусне мисълта, че представители на някаква друга, съществувала преди нас, земна цивилизация са притежавали необходимите знания, за. да се опитват да достигнат други планети? Разбира се, трудно е да се повярва това. Обаче ето какво говорят източниците.

"Посредством тези апарати (приспособления, устройства) - се чете в санскритски ръкопис - жителите на Земята могат да се вдигат във въздуха, а небесните жители - да се спускат на Земята". В друг откъс на същия ръкопис се говори, че въздушните колесници могат да летят
както в "слънчевите области", така и по-далеч - в "звездните области".

Според преданията въздушните колесници на древните келти също можели да се вдигат Ъ небето, там, където се намирали чудните селения - "дворци на боговете".

Запазени са редица съобщения за посещенията на отделни хора в тези "дворци на боговете", разположени извън пределите на Земята.

Таоистите споменават за някои си "съвършен човек" Чен Джан, който посетил други планети и почерпил там мъдрост и знания. "Между раннохристиянските апокрифни книги е прословутата "Книга за Енох" или "Книга на тайните Енохови". В нея се разказва как Енох бил отведен за известно време на някакви земи, които се намирали на небето. Там му били преподадени основите на астрономическите знания: порядъкът в движението на Слънцето, причините за намаляването на деня и удължаването на нощта, лунният календар, фазите и движе- нието на Луната. "Книга за Енох" така уверява. "Вревоил - пише в нея Енох - ми разкриваше всичко това 30 дни и 30 нощи и не замлъкнаха да говорят устата му... и седях още 30 дни и 30 нощи и записвах точно всичко." Тези знания били преподадени на Енох с цел да ги съобщи
на'хората, като се върне на Земята.

На мисълта за вероятността от подобни контакти навежда и следният епизод, който ни разказва една френска хроника. Споменавайки за появата на някакви "летящи кораби", хрониката съобщава, че веднъж в Лион "се спуснали на Земята от някакъв летящ кораб трима мъже и една
жена. Около тях се събрал целият град, крещейки, че това са магьосници, изпратени от Грималди, херцог Бенвантю, враг на Карл Велики, за да унищожат реколтата във Франция. Нап- разно четиримата невинни се опитвали да се оправдаят, като казвали, че са местни хора, че са
били отнесени малко преди това от едни чудни хора, които им показали небивали чудеса и ги спуснали обратно, за да разкажат това, което са видели. Очаквало ги изгаряне на клада, ако в последния момент Лионският епископ не им дошъл на помощ. Единствената възможност да ги спаси била да заяви, че не е вярно твърдението, че те уж били слезли от въздушен кораб. Така епископът заявил пред тълпата и събраните с готовност му повярвали. Четиримата обвинени били освободени.

Едно споменаване на подобни летателни апарати, по-близко до нас по време, намираме у известния руски художник Н. Рьорих. В книгата си "Сърцето на Азия", посветена на едно пътешествие в предпланините на Хималайте, той пише: "И ето един от бурятските лами вдига
ръка към синьото небе.

- Какво е това там? Онова бяло въздушно кълбо?

-Аероплан?

И ние забелязваме, че нещо блестящо се движи на голяма височина с посока от север към юг. От палатките донесоха три силни бинокъла. Ние наблюдавахме едно обемисто сферично тяло, светещо на слънцето, което се виждаше ясно сред синьото небе. То се движеше много
бързо. След това наблюдавахме как то промени посоката по към югозапад и се скри зад снежната верига на Хумболд." Към същия род документи може да се отнесе, изглежда, и съобщението на Херодот за странната лодка, която с голяма скорост навлязла в Гибралтарския пролив и
отплавала към Средиземно море. Херодот твърди, като се позовава на очевидци, че тя не е имала
нито платна, нито весла.

НЕ БИВА ДА БЪРЗАМЕ ДА ЗАЯВИМ "НЕВЪЗМОЖНО"!

Аз зная повече от онова, което говоря.

Много векове това съобщение на Херодот се е смятало за измислица. Изхождайки от ограничените знания на своята епоха, хората смятали за невъзможно да се движи лодка, която да използува нещо друго освен силата на вятъра или мускулната сила на гребците. Дори и най-
смелите и любознателни за своето време умове не са си представяли, че може да съществува някакъв друг неизвестен вид енергия.
А нима на времето не са смятали за кощунствена мисълта, че може да има "камъни, които падат от небето" - метеорити? Френската академия на науките обявила подобни съобщения за измислици, а великият учен Лавоазие ги заклеймил като "антинаучни".

Този термин не се е появил случайно. .През всички времена общественото съзнание е имало някакво мерило на нещата, което се е провъзгласявало за неоспоримо и единствено правилно. Някога за такъв еталон служел религиозния мироглед. Всичко, което е влизало в рамките на този мироглед се е признавало за правилно, всичко, което е излизало извън неговите рамки, се е обя-
вявало за лъжливо.

С течение на времето религиозното мислене в общественото съзнание било изместено от сбора на представите, който се обозначава с термина "научно". Сега за правилно се приема това, което е в унисон с дадената, господствуващата мирогледна система. И лъжливо - всичко, което й
противоречи.

Ето защо, желаейки да опровергае съществуването на метеорити, Лавоазие обявил за антинаучни съобщенията за тях, т.е. противоречащи на канонизираната система на схващанията.

Но нека се опитаме да погледнем без предубеждение на света, който сега ни заобикаля. Ще видим, че целият е буквално наситен от факти, които на времето са били така или иначе отхвърлени или обявени за лъжливи.

В нашето съвремие летят самолети. Въпреки че известният астроном професор С. Нюком е доказал математически невъзможността да се създадат летателни апарати, по-тежки от въздуха. Имаме въртолети. Макар че на времето си отговорни авиационни експерти в редица страни
категорично са отхвърляли възможността да бъдат създадени.

Използуваме радио. Въпреки авторитетното мнение на известния учен Х. Херц, който твърдял, че това е невъзможно. (За далечна радиовръзка, пише той, "ще са необходими отразители с размерите на континент".)

Днес всички знаем чудовищната мощ на ядреното оръжие. Но някога висшите военни експерти на САЩ твърдяха, че принципно е невъзможно създаването на атомна бомба.

Сега влизат в строя атомни електроцентрали. Макар че някои най-големи учени, включително и Н. Бор, смятаха за малко вероятно използуването на атомната енергия за такива цели.

Ние изучаваме химичния състав на небесните тела. Въпреки че известният френски философ О. Конт категорично твърдеше, че никога човек няма да може да направи това.

Сега е признато, че 99% от материята на Вселената се намира в състояние на плазма. Обаче 30 години след откриването й ученият свят упорито й отказваше правото на съществуване.

Откритието на Пастьор било отхвърлено от Медицинската академия. Откриването на рентгеновите лъчи е посрещнато с насмешка. Откриването на хипнозата от Месмер е категорично опровергано от светилата на тогавашната наука. Френската академия на науките дълго време не признаваше съществуването на изкопаем човек, а намерените каменни оръдия обясняваше като "игра на природата".

Този списък може да бъде доста дълъг. Списъкът на анатеми и забрани, провъзгласени някога от името на науката.

В най-добрия случай причина за това е била инертността на мисленето, когато, по думите на Шопенхауер, "всеки приема края на своя кръгозор за край на света".

Сега със закъснение от векове и десетилетия се издигат паметници на онези, които някога са били обект на тези анатеми и отлъчвания. Ние се опитваме да увековечим делата и имената на

тези хора, като предаваме на забрава обидите, страданията и кръвта, пролети за тях. "Ако аз - пише един от тях - работех с плуга, пасях стадо, обработвах градина, правех дрехи, никой нямаше да ми обръща внимание, малцина биха се вглеждали в мен и аз щях да угодя на всички. Но аз измервам полето на природата, стремя се да паса душите, мечтая да обработвам ума и да поправям навиците на интелекта – ето защо онзи, който ме гледа, ме заплашва, който ме следи, ме напада, който ме догонва, ме ухапва. А който ме хване, изяжда ме, и това вършат не един или двама, а мнозина и почти всички."
(Джордано Бруно, "За безкрайността, вселената и световете".)

Защо е така?

Защо например Наполеон, човек с гъвкава мисъл и силно въображение бил уверен, че е невъзможно да се създаде параход. Толкова уверен, че изгонил Р. Фултън, изобретателя на парахода, смятайки го за мечтател и фантазьор.

Впрочем, да се осъждат грешките и заблужденията на миналото от позициите на мъдрото настояще е твърде леко занимание, за да си струва да му се отдаваме.

Възможно е читателите да не са съгласни с всичко, написано в тази книга. Това е естествено. Авторът ни най-малко не си е поставил за цел да направи някакъв сборник от окончателни и неоспорими истини. Иначе това не би било книга на хипотези. Ето защо становището на автора не само не изключва, но предполага и други възможни мнения и друг подход.

Сега, когато пиша последната страница, аз мисля за човека, който ще държи в ръце тази книга. За вас, които четете сега тези редове. Искам да вярвам, че онова, което сте прочели, ще ви даде повод за размишление. Толкова повече, колкото се окажете по-готов да излезете вън от границите на установените представи и първични истини.

Защото бъдещето ще донесе нови факти и нови знания за миналото. Много неща ще имат пряко отношение към онова, което сте прочели, което се казва в тази книга. И нашето съзнание трябва да бъде готово да приеме тези знания. Тъй както големите океански кораби вървят само към големи пристанища и отминават малките. Нека се готвим за неочакваното и новото, което трябва да дойде.

Книгата е публикувана за първи път през 1966 година.