21 септември 1998 г. Тиха есенна вечер. Разноцветен неон

пълзи по архаично древни сгради. Каменни статуи замислено и насмешливо изотгоре ни наблюдават. Пробляскват светкавици на фотоапарати, ред журналисти се надпреварват даImage00001 вземат интервютата на живота си, папараци дебнат. По червената пътечка вървят едни от най-богатите в света на модната индустрия. Махвайки скромно с ръка, гостите показват поканата си и безмълвно потъват в древния замък.

 

- Дами и господа, приветствам ви с добре дошли на първата европейска модна конференция. Надявам се на сътрудничество и ползотворни контакти - Жан Тибери, кметът на Париж, вдига тост с искрящо френско шампанско веднага след Жак Ширак.

 

Ние с Катя току-що сме пристигнали с... метрото. Тя няма кола, значи с такси. С такси?! В това задръстване?! Забрави, вика Катя - приятелка на моя приятелка журналистка от Варна. Ей го къде е! Или пеша, или с метрото. Полицаите леко са ошашавени от изникването пред тях от никъде-то на две хубави (ех, така казва Тошето) жени, но не проявяват ни най-малко учудване (знаят си те, че дизайнерите са малко щура работа).

 

 

Ефирен аромат на скъпи парфюми, приглушена музика и сака за най-малко 6000 евро, заобиколени от разкошни ренесансови картини в позлатени орнаментови рамки и безценни стенописи. Маса, извиваща се покрай високи старинни прозорци, отрупана с хайвер и ордьоври, в тиха смрачена светлина, безмълвни сервитьори с папийонки, поднасящи на изящни сребърни подноси вино, подканящи да си смениш чашата с недоизпито шампанско, защото било вече топло (ех, какво френско разточително изящество, като си знаем какви скъперници са). Из лабиринта от коридори - картини от разписали се във времето художници. Мъже с леден поглед и слушалки ледено са преплели десници. Ух, само как снобарски звучи!

 

Най-богатите на планетата разговарят тихо и непринудено, приятелски опитват от запасите шампанско на френското кметство Hotel de Ville (и аз си помислих, че е хотел, но не е, всъщност бил е някъде назад в миналото). И ако не е обкръжението на старинният замък и лимузините, от които само допреди минути са стъпили на червения килим, обграден от позлатените топки на синджирите и черно костюмираната охрана, за да влязат в Парижкото кметство, и ако си невежа относно марката на костюмите, може да решиш, че си попаднал на обикновена следработна почерпка. Тези обаче не са от работническата класа. Хей там замезва собственикът на „Дюпон“, до него усмихнато небрежен (подвеждащо) - Доналд Потард, финансиста на Пол Готие, Жоел Морне от веригата магазини „Галери Лафайет“ отпива от тънкостенна чаша пенливата течност. Ах, шампаското щедро се лее. Шампанско, много шампанско и пак шампанско... все пак това е Франция, имат си го в изобилие (спомняте ли си нашето - Image00006някъде за около 2-3 лева... Не? Е, то беше отдавна). Онзи там господин е Жан Луи Дюма от „Хермес“, зад него Валерия Мендес от „Виктория и Албърт“ на сладка приказка с Вивиън Уестууд, по-нататък си дърдоркат господата от „Ланком“ с тези от „Макс Мара“. В четворка са се разприказвали „Хуго Бос“, „Ескада“, „Марк и Спенсър“ и „Ла Редут“. Онзи леко възрастничък господин е Пиер Берже от „Ив Сен Лоран“, дамата в черно е скандалната Шантал Томас, онази съвсем скромно изглеждаща персона е нашумялата Изабел Марни.

 

Изобщо не знам как така моята особа се оказа сред тези хора, кой беше решил да ме покани, как знаеха името ми и изобщо какво беше мястото ми в този непознат свят на лукс, но сега просто бях там и отпивах от изящната си чаша шампанско на цена, предполагам, месечния ми приход, щипех от време на време ръката си, за да се уверя, че не сънувам и разговарях с хора, които допреди ден само бях гледала по телевизията – бляскави, известни, богати. Никога, ама никога даже и не бях си мечтала, не мислех, че е възможно не да бъда в Париж, не да наблюдавам отблизо идолите в световната мода, но и да разговарям с тях - ей така, като с приятелката ми от горния етаж.

 

- Вие сте изграден професионалист. Даже не знам защо бихте се съгласили да работите за мен, но щом желаете, можете веднага да започнете. Как е с визите? Можете ли да получите работна? - Оливие Лапидюс, враг на всякакъв снобизъм, е ужасно сърдечен и земен.

 

Image00005Той е малко известен в България, защото само 2000 планетяни могат да си позволят да пазаруват от 360-те му бутика, което го нарежда на десета позиция по доход сред предприемачите в тази област. Говорим си за условията за производство в България, споменава, че е от руски произход. Оливие Лапидюс знае каталога ми, който организаторите на конференцията са разпространили. „Отдавна планирам да посетя България. Имам идеята да отворя магазини и завод за производство“. (Сега виждате ли на снимката онова касетофонче? Като реших, че в България абсурд да ми повярва някой (беше си 1998-а), а и да се насърчавам аз самата, защото да ви се оплача до последно баща ми в оркестър с мъжа ми викаше: „ти няма ли най-накрая сериозна работа да си намериш“ и аз взех, та си записах всичко.) С Доналд Потард, финасиста на Жан Пол Готие, си уговаряме среща за понеделник в ателието, а с Пиер Берже, мениджъра на Ив Сен Лоран, във вторник.

 

До тук всичко беше добре. Обаче момента в стил получаване на виза – не. Това с визите се оказа непосилна задача, особено след като видиш вкамененото лице на служителката в българското посолство в Париж. Не, не може и не може, и не... обяснява жената, полутръшнала стъкленото прозорче. Това, че е можело разбрахме след доста време. Така че полета ми е в събота и няма никакъв шанс да го пропусна, освен ако не остана като емигрант, обаче аз и емигрански несгоди - абсурд! И с 20 евро в джоба - съвсем абсурд! А и Катя обяснява, че „в този случай никога няма да те приемат в тези среди, в които беше до вчера. Ще бъдеш от друга класа. Никой няма да иска да назначи нелегален работник в такива известни фирми. Наказанията са големи и удара по имиджа ще е жесток.“.


с Доналд Потард, мениджърът на Пол Готие, имах среща в понеделик, но... самолетът ми излиташе в събота...

 

Е, така за втори път животът (или каквото и да е името на съдбата) ми даде шанс и за втори път се чудех каква орис е това да си роден в България.

 

Така че сбогом Париж, я се видим отново, я не... сън ли беше или... Ах, Париж! Той е като сън. Сън, който още се чудя дали е бил реалност или... Тоше, я пусни пак касетофончето...

 

Милена Марева

за вестник ''Народно дело''

28/29 ноември 2009