ГлаголицатаБдителният мой читател без съмнение е забелязал, че езикът на Паисий е твърде различен

от днешния наш език - има падежни форми, липсва определителен член, звучи малко ала сръбски, малко ала руски - и за да бъде добре разбран от днешния българин, трябва да бъде превеждан (което правех тук и аз).

В следващата глава, където ще стане дума за Неофит Бозвели и Георги Раковски, които живеят век по-късно от Паисий, ще се срещнем с техни текстове, които вече нямат нужда от превод, но звучат твърде архаично.

 

Глаголицата



С Раковски случаят е малко по-друг. Понеже той бил ревнител на древната наша държава, мечтаел е да възкреси и древния неин език и когато пише висока литература, сиреч поезия - той архаизира изкуствено езика си (така за съжаление е написал „Горски пътник", което го убива като поет):

Там! Там скоро тряба да ида!
Съдба отечества мене зове,
лесища, планини ща д' обида.
Наша свобода там ще с' основе!

Както се вижда веднага - има остатъци от падежи и липсват определителните членове (би трябвало да бъде „ съдбата на отечеството " и „Нашата свобода "); когато пише делнична проза, сиреч публицистика - той употребява съвременен език: „Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини. Нашата свобода от нас зависи!"

Живеещият едновременно с тях Петко Славейков пише на съвсем съвременен наш език и само тук-там се срещат отделни архаични езикови форми:

Нас неволи надделяха,
вази те да не смутят...
Уморените заспаха,
живите - те нека бдят.

Не е трудно да се открие, че колкото писателят е по-далече от църквата, колкото е „по-необразован" - толкова езикът му е по-съвременен.

Някъде в предишните книги на тези хроники1 бях споменал, че в края на XIX век ще осъмнем като един хомогенен народ, съчетал в себе си всичко добро и всичко лошо от траки, славяни, прабългари, кумани, печенеги, авари, гърци, всякакви кръстоносци и прочие етноси, и че вероятно това се е отразило и на езика ни - сред славянските езици българският език е с неславянска граматика.

За какви различия по-точно става дума?

За разлика от всички славянски езици в българския език няма падежи, окончанията на думите не се променят. Ако трябва, отношенията между думите се изразяват с предлози: Син на отечеството вместо син отечества.

Остатъци от падежи има само в местоименията: книгата ми, подай му, кажи им, вярваме ви и т.н.

В славянските езици няма определителен член (в английския the, във френския le, la), но във всички езици, в които има определителен член, доколкото ми е известно, той се поставя пред думата отделно (la rae, the city), в българския език-чудо нечувано! - е след думата, и то слято: градът, улицата, детето, мъжете...

Иде явно от: тази улица, това дете, тези мъже, но кога, как и защо част от местоименията са се прехвърлили зад думите, не знам (ът част от какво е, също не знам, сигурно има учени мъже, които знаят всичко), но ако имаш, читателю, някоя по-стара книга, от началото и средата на XIX век, разгърни и ще откриеш, че определителният член се е пишел пак отзад, но отделен с чертичка. Ето как е написано върху корицата на „Рибния буквар" на Петър Берон (1824 г.):

БУКВАРЬ
За болгарски-те училища
Напечата са сас помощь-та...

Среща се това и в по-късни книги, среща се смесено (ту слято, ту с чертичка) дори и в писмата на Каравелов: „Сега ти обаждаме, че обстоятелства-та извыкуват без друго кораж и подиганiе на револющя; причините, които и ти може да познаваш... " и т.н. (с това фатално писмо до Левски ще се запознаем по-нататък).

Определителният член не е случайно и досадно украшение, той конкретизира понятията.

В руския език например е Человек бежал по улице: случаен човек ли е бягал, или човекът, за когото сме говорили; по някаква улица ли е бягал, или по улицата, за която става дума? - в руския това става ясно само от контекста.

Горният пример ни изправя и пред друга неяснота: човекът бягаше по улицата (аз го виждах, че бягаше), или: човекът бягал по улицата (чух, казаха ми, че бягал)!

В българския език е пределно ясно: ако съм свидетел, казвам бягаше, ако не съм свидетел, казвам бягал - т.е. ми­налото време в българския език има две форми: минало свидетелско и минало несвидетелско време - нещо, което не се среща в европейските езици.

В руския език (и в почти всички езици) глаголната форма е една и съща: человек бежал по улице - дали съм го видял, че е бежал, или са ми разказали, че е бежал - е все едно.

Това особено обърква нещата в историческите четива - дали летописецът е свидетел на събитията, или не е? В своите „Български хроники" често преминавам от едно време в друго: като ми трябва описаните събития да внушават по-голяма достоверност - употребявам минало свидетелско време (което у нас употребяват белетристите в разказите и романите).

Като стигнахме до глаголните форми на времената - хвана ме паниката, въпреки че съм българин, а за чужденците това е истински кошмар, защото те имат в езиците си по 4-5-6 глаголни времена, а в българския...

Понеже съм много слаб в дефинициите - кое време и коя форма как се нарича, а и за да не плаша читателя си, пред удивените му очи ще спрегна на екс любимия ни (надявам се) глагол пия (вода, скъпи деца) по следните 10-20 начина:

да пия, да се напия;
пия, напивам се;
пиех, напивах се;
пих, напих се;
ще пия, ще се напия;
щях да пия, щях да се напия;
щях да съм пил, щях да съм се напил;
щял да съм пил, щял съм да съм се напил;
щял съм да пия, щял съм да се напия;
щял съм бил да пия, щял съм бил да се напия;
да съм пил, да съм се напил;
да бях пил, да бях се напил;
пил съм, напил съм се;
бях пил, бях се напил;
ще съм пил, ще съм се напил;
бих пил, бих се напил;
да съм бил пил, да съм се бил напил;
бил съм бил пил, бил съм се бил напил!

Де го този разкош в другите езици? А последният шедьовър „бил съм се бил напил" направо довежда всеки преводач до самоубийство - ще му трябват, горкия, две страници да обяснява за какво става дума... А, наздраве!

За какво всъщност ставаше дума? Ах, да - на какво се дължи това странно развитие на езика ни, защо граматиката му няма нищо общо с граматиките на другите славянски езици?

След като избил прабългарските 52 рода до девето коляно, след като ослепил сина си Расате и възкачил на трона другия си син Симеон, през есента на 893 година княз Борис тържествено обявил, че от този ден нататък официален език и официална писменост в държавата, в църквите и училищата стават славянският език и новата славянска писменост.

Писмеността консервира езика и средновековните писмени паметници са донесли до нас официалния и задължителен славянски език.

А къде е отишъл езикът на древните наши българи?

Ако приемем, че прабългарите са били много по-малочислени от славяните, естествено е при смесването на населението да надделее славянският език, но никак не е задължително прабългарският език да изчезне безследно.

И както в държавата, макар че населението е било, да речем, 90 % славянско, но 10-те процента българи, понеже били по-енергични и организирани, са наложили своята държавна структура - така и в езика ни: 90 % от думите може да са били славянски, но прабългарите са наложили в него структурата (граматиката) на своя по-енергичен език.

Консервираният книжовен език не се е променял или се е променял незначително и бавно и там се е запазила славянската граматика; промените в говоримия език, наопаки - са били спонтанни и по-бързи.

Сигурно още тогава говоримият и книжовният език са се раздалечавали, но за нас това е неизвестно, понеже нямаме писмени свидетелства за говоримия наш език; но когато падаме под турско робство, писмеността почти изчезва, употребява се тя само в манастирите от полуграмотните монаси и те наистина са запазили оня официален славянски език и книжовната славянска граматика, макар и доста променени през вековете, това е тъй нареченият черковнославянски език, който се пее още из нашите черкви (той е еднакъв с езика, който се пее и в руските църкви, защото е пренесен от България в Русия заедно с църковните книги), това е до известна степен и езикът на Паисий.

Но простолюдието, народът, който бил освободен от оковите на писмеността, дал свобода на езика си - той се е развивал свободно (да живее невежеството!), граматическата генетика на прабългарския език все по-категорично налагала други отношения между славянските думи, друга структура на езика ни - структурата на прабългарския език.

Това е предположение, разбира се, но е много по-вероятно от твърденията, че измененията в езика ни са настъпили ей така, от само себе си, или поради влияния на други съседни езици.

И ако някога бъдат открити запазени текстове на прабългарски език, няма да е никаква изненада, ако в него няма падежи, ако има определителен член, и то след думите, ако има минало свидетелско и минало несвидетелско време и много-много повече глаголни времена от тези, които споменах...

История на нашия народ от 1453 до 1878 г.
"Български хроники"
том 2
Стефан Цанев

 

Спас Мавров:

"Българският език е единственият в света,който има 800 думи-майки от които могат да се образуват невъобразимо количество производни. За сравенние: английския има около 150, а латниският около 180 (най-богатият след българския)."

 bg ezik sm

 

 

 

2013-03-22 19:21:24