DSC 4027Болниците! Каква дума само, а?! Брррр. Единственият приятен спомен е като че

ли боледуването ми от хепатит на тригодишна възраст. Една лелка беше умряла от черна жълтеница, та махнаха дюшека и ето ме мен там. Интересно беше. Все питах когаDSC 4019 ще се върне лелката, та да си отида у дома. С едно въженце дърпахме печени пилета от мама и тати през прозореца, щото можехме да ядем само кашички и голяма криеница падаше из коридорите. Единствено се плашех от клозетите, едни такива с резе, дето все не се зарезваше. Иначе след това доста обръгнах на болници. Де-що има околовръст Варна, без моя оглед там не се мина. Градски, курортни, окръжни, петлешевски, спешни, родилни, следродилни, та и благоевградските, петричките и „Пирогов“ успях да обходя, и то на по няколко тура.

Та си мисля, колкото и праведно да живееш, един ден все на болница ще случиш. Най-интересна беше Градска във Варна. Тати ми беше припаднал, както си вървял из коридора посреднощ и ние на бегом до градския хоспитал. Една огромна, прорязана от белези стена, сякаш издрана в предсмъртните стенания на неизвестни воини и надупчена, като че ли току-що бяха разстреляли една дузина врази, всяваше известен смут. Но явно все още имаше останали живи, щото стаите бяха окупирани до дупка. И единствено моите могъщи крясъци настаниха тейко ми на легло в коридора до останалите смирено лежащи покрай стените народни труженици. После го преместихме в Окръжна (с връзки, ама не за обуща).

После големият шекер на 10 месеца взе, че повърна и хайде ние пак на болница. Амаmarb2 там, моля, без майките, дето не кърмят, пък бащите въобще. Два дни слушах аз пронизителните крясъци на големия шекер и след като никакви напъни да се добера до сладкото ми не смилиха ничия душа, на третия викам: „Дайте си ми отрочето. Прибирам си го!“ И пак не се мина без крясъци - вземането възможно само срещу подпис на родителя, че снема отговорност от болницата. Диагнозата - няма повръщания, ама дошло разстройство. И ето ни отново на болница, този път изпробваме Окръжна. И пак с връзки, и пак не за обуща, лежим си ние - бебчето на легълцето, аз под него на пода - на надуваем плувен дюшек. Кадърът от първата нощ е на три табуретки (многоооо кът в тези обители), хлебарките щъкат наляво, ама и надясно. В късна потайна доба, към 10, пристига една наманикюрена кака, оставя табличката с лекарствата, поглежда загадъчно в мъничко листче и... замахва. И както си спи съседското по кошара дете, хаква една инжекция. Щрак. Като кадър в „Семейство Адамс“, само пребоядисан в бяло.

Носят водица и мляко на всеки три часа... ако има кой да се сети да им ги даде на DSC 4041врякащите. Обаче освен ние да свършим тази работа, наоколо не виждам друг. Каките пият кафенце с цигарка. Смяната на напиканите и насрани таткови и мамини наследници става единствено вечер и рано сутрин - преди визитация. На годинка и половина наследникът пък на един известен тогава хаймана се разхождаше бос и напневмонен по цял ден, щото, първо, кой да го обуе и, второ, кой да го метне през кошарката, и, трето - дори и да успея, то как да го държа цял ден в кошарата. Та от едностранна пневмонията се развихри на двустранна и направо се зададе белодробен плеврит. Виждам аз един ден хайманата и му викам: „Прибирай си отрочето, че на визитацията орисниците зла съдба му предрекоха“. И тоя път пак не минахме без крясъци, ама мъжагата и вратата разцепи, и стъклото натресе, и кат един Крали Марко влетя при рожбата си отиде, нежно с ръце я обгърна и на коня (май беше москвич) я отнесе. След екшъна имахме известна свобода да общуваме с татковците, дето иначе не можеха да припарят до творенията си.

Моят сладур продължаваше стоически на всеки час да става, поглежда дали съм подmarb1 леглото или в най-лошия случай около него и заспиваше отново. Така си живяхме, докато не ни върнаха свободата. Не ме пускаше и до входа да информирам Тошито за развоя на сражението ни с болестта. Ако ме изпуснеше от взора си, се чуваха такъв страховит вой и удари в решетката, че... оттогава ще е напаснал точният си голов резултат. За малкия медунчо и перипетиите из пневмониите да не ви разказвам. Там валутни аптеки, лекарства апокрифни... Какво знайте вий! Аз тези хоръри съм ги гледала още преди американските ужасии да напълнят българския телевизор. За „Пирогов“... там за мен са светци. За тези доктори, които аз срещнах и които бдяха над мен и по-късно над сина ми – поклон!

marb5Е, сега няма само опашати и ангели да летят в небето. Иначе мама ми след Окръжната и след жлъчката е още с гнояща следоперационна рана... една година, щото взели, та забравили тампон и айде пак на масата, ама операционната. Домочадието като се върна от посещение вика „Мани, мани, ужас, кървища по чаршафите, носим храна на Анито всеки ден.“ Тъкмо бях се затъжила за татковината... викам аз, в България искам да си остарея... сега обаче не знам, размислям...
В испанските болници е било същото. Даже по-лошо. Нямало е даже болници. Но това, дето  видях онзи ден, направо ме потресе. Още трия очи да ми се махне таз небивалица. То бива, бива... ама чак пък толкоз. Абе, викам си, те тез испанци да не са го построили тоз декор само заради мен? Да разказвам после аз какво как било.

(Следва)

 

Милена Марева
за вестник “Народно дело“
18 ноември 2008г.

 

 

 

 

Постройка в двора на Окръжна болница Варна, България

DSC 4027

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Болница "Ханат'' до Беналмадена, Малага, Испания

marb4

 

 

ydara.com използва "бисквитки", за да улесни Вашето сърфиране и да Ви покаже съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия. Виж повече! To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.

EU Cookie Directive Module Information