ход по работната си дъга, хладният зимен аромат пълзи на тръпки по кожата ми и ми носи усещане за съдбовност, носталгия и тъга. Вдъхвам аромат, който още ми е чужд. Аромат, който по нищо не напомня за онзи мой свиден детски спомен с така познатото ми усещане за замръзнали улици, за студени плажове, свирещ вятър в клоните на голи дървета, въздух, примесен с аромата на дим от пукащи големи черни печки, и неописуемо кротко сипещ се сняг...
Кафето изпуска гъста сладка пара, запалвам цигара. Много са вредни, знам. Още не съм ги зарязала тез отрови, но трябва и то не само заради тормоза над дробовете ми, ами и заради тези три евро, дето си заминават буквално като дим от портмонето ми.
...Майка ми е хванала за ръката и ме води към книжарницата на ъгъла. Срещу книжарницата, оттатък улицата е сладкарницата, с боза и саварини (ммм). Между сладкарницата и бакалията е магазинът за платове, а до бакалията - магазинът за дрехи, оттатък улицата на отсрещния ъгъл е зарзаватчийницата. Спомням си снега, призрачно тихо засипващ заспалите къщички, снежинките, танцуващи под уличната лампа, и въздуха, напоен с уюта на огнище и с усещането за празник и светлина. Идва една тиха, една свята нощ. Идва Бъдни вечер, след нея Коледа, а след нея - Нова година. Във витринката наред със снимките на съветски киноактриси са наредени изрисувани стъклени малки коледни играчки. Продавачката нежно завива четири малки блестящи топки, за повече няма пари... Та ето това беше търговският и моден център на улица „Погреби“ 40 години преди.

...Седя си аз и пафкам... насреща ми Синята планина - Ла Кинта, назъбено гола, загърнала зиморничаво рамене с пухкави облачни шалове. Седи си тя там и високомерно ме стрелка. - И сега какво? Ще ми се оплакваш ли? - Е, ти пък - намигам й аз. - Това си е парченце носталгия, ще те питам аз, ако реша да те бутна малко по-натам, към Балканите.
Отсреща ни звук, ни стон. Е, какво да чакаш от един къс скала?! - Йехууу - чува се иззад дърветата. Няколко коли профучават и оставят след себе си диря от фламенко звуци и музика.
Градът се събужда, твърдо решен да превземе и опразни де що магазин се мерне по пътя. 40 години след! Четирите малки блестящи топки са се превърнали в големи целулитени торби For you, baby. Идва една тиха и свята нощ. Идва Бъдни вечер, след нея Коледа, а след нея - Нова година. Тиха нощ, свята нощ. Бавно си отива още една година и тихо пристъпва новата, пълна с обещания, пълна с надежди. „Здравей, дядо Коледа! Обещавам да спра цигарите, да завърша книгата, която съм започнала, да бъда добра и справедлива, да си боядисвам косата редовно, да не пия, да не бия съседите, да не хвърлям боклуци от балкона, да не карам над 140 километра в час, да... Моля те, Дядо Коледа, донеси ми голяма вила, джип, 6-ица от тотото, ако може частен самолет и...“ Дали не забравих нещо? Аааа, да. И любов, Дядо Коледа. Тъжни дни на равносметка и щастливо ново начало.
Вили, моята българска приятелка, отсича: - Много е тъжно това. Нали каза, че ще бъде весело? Добре бе, Вили, и аз така си мислих, обаче все тъжно нещо се получава. Не знам, сигурно „Има и щастливи цигани“, обаче всичко тук е тъжно и чуждо. Чужд е градът с чуждо небе и хората, говорещи неразбираеми думи. И чужда е тази красота без вятъра, носещ аромат на замръзнали голи клони и дим от пукащи големи черни печки и кротко сипещ се сняг. И не вярвам на нито един, който твърди, че има щастие далеч от децата си и родината си.
След няколко дни ще седнем на трапезата по стар български обичай с нечетен брой ястия и ще завъртим баница с късмети. Аз ли? Аз ще си пожелая един ден да се завърна в бащината къща. Весела Коледа и Честита Нова година!
Милена Марева 18 декември 2007 за вестник “Народно дело“
|