най-накрая. Ще ги разменя с българите. Да видят испанците какво значи свобода. Да им покажа аз какво е това български модел.“ И фокус-мокус! Всички българи преселени в Испания, а всички испанци - в България. И ето ме, вече в испанско апартаментче на първия етаж (щото такава ми е мечтата, ама не за първия етаж, ами за градинката), готова да освобождава испанците. Направо от хола излязох на тревичката, слънцето едва се показало, птичките пеят... Уж са в криза, плачат за освобождаване, ама заплатата 2000 евро, а шосетата се проточили надлъж и на шир и се разблестели като побъркани. Погледнах насам - тишина, погледнах натам – чистота. Ехее, рекох си, сега ще видите вий какво значи освобождаване и сводата да си правиш каквото си искаш. Тенкю, благодаря, мерси, грасиас!
И се почна. По обяд съседа като не можа да намери мазите (къде ти мази при испанците), дълго се чеса по небръснатите си още от българско бузи и турна овехтелия „Мраз“ на балкончето. После обу пласмасовите чехли, надяна наполеонките, реши, че му е рано още да се бръсне (свобода, братко) и отиде в кръчмата да обсъди има ли демокрация из тукашните земи. Ако няма, да вземе да организира бойните си другари по чашка в една партийка - „Да се борим за правото да складирваме на балкона и по етажите“. Пенка, жена му, пък и тя дълго се чуди на акъла на испанците да изхабят саксийките за цветенца, та ги освободи и наслага разсад домати. След обяд избухна недоволство на местно ниво. Социализъм ли е по-добре или демокрация. Стига им социализъмът на испанците, време е за промени. Всички българи възторжено запяха „Времето е наше“. Веднага сформираха три партии. До вечерта след бурни дебати се отлюспиха още четири. Докато се биеха в гърдите кой е най-честният, продадоха всички заводи на чужди инвеститори. Хлябът взе да не достига. Заплатата стана 400 евро. Пенка насади и лук на балкона. Около кофите за боклук настана суматоха - кой коя да пребърква. По фасади и огради налепиха луксозни плакати: „Съотечественици, стига толкова мизерия! Испания над всичко!“ Някой отдясно с яден възглас „мама му и канадски боклук“ метна оглозгано пиле (де да беше цяло) през балкона. Партиите станаха 400. Заплатата 200 евро. Боклука под балконите тихо и кротко растеше. Имаше много възторжено недоволни освободители. В падналата вечерна тъмнина се раздадоха мощни освободителни звуци, по турски ритми, ама с цигански произход. Или на български – чалга. Съседите празнуваха новосформилата се домашна партия „К'во ми пука“. Звъннах на полицията, ама и тя се оказа нашенска и каза „и на нас не ни пука“, а „кат ни пука, хитаносите ни бият“. Всички бяха загрижени как да освободят държавата. Толкова бяха загрижени, че на никой не му беше до образование, за изкуство пък да не говорим. Викаха, икономиката ни започна да запада, специалисти ни трябват. Недоволството нарастваше с всеки изминал час (то недоволството ни е залепено за нас като дъвка на паве). Немедленно се взе решение да се свалят социалистите заради остри социални недостатъци - кока-колата не достигала. В кръчмата още не можеха да решат социализмът ли е по-добър или демокрацията. Позициите не бележеха никакво сближаване и затова решиха да доведат царя. Оформиха още една партия – жълтата, с монарх, шеф на демократична партия - невиждан до този момент български модел. Станаха сини, червени и жълти, а нас решиха да ни пратят за зелен хайвер.
За оттатъшните земи покрай черноморието започна да се носи слухът, че край Черно море вече не било толкова черно. Тамошните все чакали някой друг да им оправи страната и на - Господ им пратил там някакви испанци и те много хубава страна направили. Наоколо ми започнаха да мислят да се изселват нататък, към България. Чуха се пак недоволни викове: абе стига ни толкова свобода, не щем вече никой да ни освобождава. Тогава Станислав Стратиев каза: „Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност. Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света. И всичките ни генетични увреждания идват оттам. Мине - не мине и току някой те освободи. И трябва да му вдигаш паметник. Или ти измисли азбука. Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука. Абе кой те бие през пръстите - лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски. Сега като говорим български какво? И конете не ни разбират. Или ти напише история. Е за какво ти е тази история? За какво ти е това Възраждане? Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг. И да взимаме по осем хиляди марки на месец. А не да сме свободни.“
И аз така си казах - абе за какво ни е таз свобода, таз азбука и това първо Възраждане в Европата, като сме с робска психика? Ний и един велик Моисей да ни пратиш да ни преведе през пустинята, та да се пречистим и преродим, пак недоволни ще сме и пак едно освобождаване (от председателското място) ще му спретнем. И тогава, слава богу, сънят свърши. Никаква Испания не бяхме освободили. Пак си бях в България. Отдавна бяхме свободни и освободени. Свободни да продаваме всичко - и заводи, и електропроизводство. И освободени да продаваме дори и свободата си.
Милена Марева за вестник “Народно дело“ 26/27 юни 2010г.
|