занимава моята особа. Всички ние сме чели или поне на опашката за зарзават съседът ни е информирал за Хартата за правата на човека. Ахааам, онази прокламираната на 10 декември 1948-а от общото събрание на ООН. Чудесна харта. Великолепна. Велика. Как всички ние сме равни пред закона, оле. Имаме равните права, оле, олееее и т.н... Гледах я таз харта. Четох, четох. От главната буква започнах, та до последната точка и радостните възгласи до накрая...
Ама едно нещо така и не ми стана ясно. Аджеба, равни ли сме ние и по ходенето по малка и голяма нужда? Тоест ако на някого му се дочишка, тук се подразбира и доаква, има ли равни права с останалите да изрази тез телесни нужди и да се облекчи немедленно, или няма права и е длъжен да се стиска.

И тук веднага изскача абсурдо нумеро сейс (абсурд номер шест). 7 ч. Ранна марбейска утрин. Красива, стихнала и кротка почти като в рая. Или по-точно пред портите на рая, защото нали казват, че в рая опашки нямало. Пък ние наредени на опашка. Около петдесетина души. Чакаме райския пазител да раздаде номерца. Розовки за европейците и зеленки за ония там... неевропейците. На райските порти една табелчица само на испански (веднага се захващайте с испанския, явно това ще да е райският език): „Номера за удостоверения се раздават от 8,30 до 9“. Оттам нататък ще „духате супата“! Кога започва и кога свършва работното време на рая, не се знае. Ама то затова е рай. Никакво работно време от – до. Такива ограничителни табели за работно време тук са забранени... пък ако видите, веднага щрак. Снимчица. Голяма рядкост са, да знайте. Като тоалетната хартия през 1979-а при нас. Аааа, таз тоалетна хартия веднага ме подсети за какво идеше реч.

Та, значи, равни ли сме ние по нужниковите ни нужди, или не? Какви са правата ни по този отделителен проблем и има ли ограничения по темата? И какви? Ето защо възникнаха тези глобални въпроси в моята иначе мнооого кротка особа. Уж утринта беше тиха и красива, ама на. На таз мойта персона взе, че й се дочишка. Ами дочишка й се. Пустата да й се не види. Гледа – по средата на опашката е, номерът й е 504, скоро няма да й дойде редът. Огледа се проклетницата за нужник, ама не и не, в комисариата такъв се не мяркаше и хоп. В отсрещното кафене. Има-няма 5 минутки. Връща се тя доволна и най-важното – облекчена, и оле. Обаче после... малеее. Раят започнал да работи. Първите четирима влезли. И аз съм била всред първите. Йех, най-после и аз всред първите.

Обаче пак изтървах медала. Гледам аз кой е следващият номер... 547. Брех, викам си, то тоз рай кат германска бичкия работи. За пет минути 40 души обработил. Ама както и да е. Заставам  аз кротко начело на опашката и чакам си реда. Щото моят номер най-малък. Излиза един ми ти полицай, крааасииив. Като по-красивия брат на Леонардо ди Каприо. Истината си е истина, полицаите в Испания (поне които аз съм виждала) са добре възпитани, спретнати и невероятно, но усмихнати. И да не ви чувам да ми викате подмазвач. За толерантността на испанската полицията ще ви пиша следващия път. Та значи да си продължим по темата: идва по-красивият брат на Леонардо ди Каприо до нас, опашатите, и вика:
- Номер 547, 578, 549, 550 - да влязат. (Само по четворки пускат в рая.)
- Амаааа, аз съм 507. По-напред съм. Моля ви. Бях до сервисио (тоалетната) за 5 минутки.

Леонардо ди Каприо ме изгледа ошашавено. Двоумеше се явно човекът. И той не беше наясно какви са ми правата по тази точка. Сигурна съм, че и той е чел хартата... ама като не казват нищо там по тоз пиклив въпрос? И какво да прави човекът, като няма инструкции... Ми наказа ме: „Марш на края на опашката!“

Така абсурдо нумеро сейс е, че на испанска опашка, ако си пропуснеш реда поради каквито ще причини, „ще духаш супата“ (брех, много гениален този израз!). Тоест губиш си реда. И така е навсякъде, по всички испански опашки. И така заради таз мойта пуста пиклива особа аз мирно и кротко престоях от 7 до 13,30 ч. на опашката за удостоверение, че съм европейски гражданин и пребивавам в момента в Испания. Не че бях пет и половина часа на крака. Аз като един достоен българин веднага хванах цаката, нали се сещате какво направих? Да. Да. Седнах в отсрещното кафенце, та и лаф моабет завързах със семейство англичани. Така и така редът ми до 13,30 беше в кърпа вързан. Обаче останалите нации прилежно, мирно и кротко си стояха на опашката. Бременна с детенце, току-що родено. Майки с невръстни дечица на ръце или насядали по земята. (Между другото в Испания няма да видите някой да отстъпва място на бременна или с новородено дете жена където и да било - в автобус или на опашка.)

Нямаше ни пейка, ни навес, ни дръвче морен имигрант чело да заслони. Слънцето напеклоооо. Ама на, тук съм си късметлийка. Щото сега идват 40-градусовите температури. Пък и дъжд нямаше. Обаче за следващия път като ще трябва да се интегрирам в европейската общност съм си избрала едно банско костюмче, с десенче на европейския флаг, шезлонгче и едно плажно масълце съм намерила, дето хващаш тен за нула време. Така де, ако ще стоя 5 часа на европейската опашка, барем да го оползотворя туй време. Тъй и тъй за плаж няма много време.

Да ви разказвам за процентен вътрешен продукт на икономиката на Испания, съставен повечето от имигрантите, ми се вижда скучна работа. По-важното е сега аз да разбера туй с Хартата за правата на човека! И вопиющият глобален проблем за онези ми ти нужди. Щото следващия път е належащо да се знае. Какви ми са  правата по онези ми ти необходимости или освен паспорта и удостоверението за пребиваване... да взема и памперси да си приготвя. Или за най-сигурно като пред операция. От предния ден ни храница, ни водица. Ха, да те видя ще ми ходиш ли по тоалетните да се размотаваш. Затова съм замислила една молбица да изпратя до общия съвет на ООН. Умолявам съответните органи в ООН да вземат под внимание този случай и да включат съответната добавка в таз ми ти харта.

Мили ми и драги ми сънародници, това беше за днес. Разгледахме абсурдо нумеро сейс. Следващите абсурдос - следващия път.

Милена Марева
27 май 2008г.
За вестник “Народно дело“