изпечен-недоизпечен или начеващ да се изпича пътешественик извършва, току-що изплют от кое да е транспортно средство, послужило за трансдържавно преместване? Е не е тоалетната, де! Не е и да си стисне портмонето! И паспортното документче да опипа не е! Ха, де! Ще ви кажа! Първото нещо, което всеки потно притеснен и ошашавено изплезил език световен скитник, току-що стъпил на първия чуждоимотен парцел, е да изтършува из безбрежно натъпкания си ръчен багаж... джиесема си! Ако, разбира се, не го е стискал тайно през цялото времетраене на граничното си преместване.
На всички аерогари, гари и автогари може и да не видите хора... но джиесеми със сигурност! И крачещи, прилепени към тях!
- Мамоооо, пристигнах!
- Тати, тук съм! Страхотно е! Там... за всеки случай бъди готов за паричен превод!
- Любов, в Испанияяя съм!
- ... И да знаеш! Повече не ме търси!Не съм в България!
- Изрод, за три дни съм в чужбина, ама кат се върна да си видя паричките, че...
- Мечо, и да се грижиш за децата! Само да ми се оплачат като се върна! Да не забравиш прането в пералнята!
- Муци ма, да видиш кви готини пичове има тук! Аууу!
- Миличко, много ми липсваш, да знаеш! Не се тревожи, няма да погледна чужд мъж! И да внимаваш със съседката, щотооо... Ще ядеш пердах!
Седях и мислих онзи ден какво нещо е туй телефонът! И нотбукът в прибавка, тъй де -  компютърът!

Ta първото нещо, докацали на чужда земя, е да се обадите на мама, тати и приятели! Браво на Джонката Атанасов, Александърчо Бел и всички, допринесли за кънекшъна между крачещите! Хвала и чест на тез велики гении, дето са ни спестил оседлаването на конете и дето са съкратили доставката на гласовите ми данни и писъмцата до координатите. Сядам, кликвам и цялото домочадие и приятелска гилдия се изблещва насреща ми. Баща ми чука с един пръст на компютъра: „Миленче, мама ти все вика, че я държа гладна и все
не мога да я избутам от хладилника. Не знам как е, ама само яде, спи и се кара.“ Мамето плаче: „Миленче, чадо, върни се бе... Миленче, къде съм зяпала кат съм се женила?“ Брат ми нещо „ауу кууув тууу“ - нещо неразбираемо поставил до ника си, нещо сърдит май?!
Големият сладурест син: „Не говори, че слушам музика!“ Малкото шекерче: „Гледам футбол!“ Линчето: „Ще види той, свиня такава!“ Вилито: „Върнах сеее! Мирко ми пратил есемесче за 8-ми март!“ Павката: „Пък малкият вече проходи!“
Изобщо тез информационни средства са яка работа! Домилее ти и хоп! Завърташ
шайбата или кликваш на компютъра... и те там! Един плаче, друг се смее, третият ядосан, един иска да бие шефа, другият жената... Абе понякога е и лошо, щото току-що са те обидили на „българин“ и искаш малко усамотение... пък на, цялата роднинска и другарска галерия наредена и те чака да осъществите незабавна интер-държавена свръзка! И отърване няма!
Ама мисля си, то туй най-малкото зло! Абе как ли ще е било по онез години кат е нямало
таквиз чудеса, а? Кат конете са разнасяли пощичката! Ми то докат решиш да се оплачеш от шефа си и докат доставят оплакването ти до роднинския съвет и то... ами то вече са те уволнили! Или докат пратиш на любимият колко много го обичаш и ще му бъдеш вярна до краят на живота си... ми той чакал, чакал, па се оженил! Малееее, ще да е било жестоко прецакване!
Затова сега не знам без какво не тръгва нито един скиторник на път, обаче без информационната среда в тесен смисъл, без джиесемчето и компютърчето никой не мърда и на сантиметър от родния праг. Та пак седя и пак си мисля какво велико чудо ще да са те, щото най-трудната част от скиталческите междудържавни премествания са неприсъствието на тез мили, обичани и свидни родни лица и гласове. Най-трудните дни са тези, когато няма кой да те прегърне и утеши... ама така искренно и обичливо! Или айде ако не прегръдка, то поне малко пари назаем да ти даде! Щото и това се случва! И не е като да си под родната стряха.
Приятели мнооого и на първа линия мама и тати немедленно да изтичкат, да примъкнат малко домашно бурканиран зарзават, заедно със звонкови цифрички, дето са с нули отзад...
След като бариерата на родината хлопне зад гърба ти, имаш само едно документче кой си и откъде идваш. Всичко друго остава в родината... славните ти минали години, наградите, роднините, приятелите. Незнайно как обаче ставаш един човек без минало! И да разправяш колко си бил велик и колко много приятели си имал... все тая! Ще трябва да доказваш невинността си до доказване на противното!
Единственото ти утешение е да звънеш едно телефонче на Жорката, братчето ти, или на Вилката, най-добрата ти приятелка... ей тъй, за уверение, че наистина и ти си имаш някакво
велико или каквото и да е... ама минало! Да ви кажа, туй е нещо много импортно в другояче наименованите държави. И го разбираш само и единствено на другоплямпаща територия.
Миналото е нещо като паспорт, ама от написан от времето и хората, които те познават. Те затова и световниците като се мръднат от родината си и все гледат накуп да се разположат, та да имат нещо като родино-връзка помежду си. Само ние, българите прецакваме миналото си.
И затова който не е решил, не ни е чернил по вестниците си.
Аз употребих две години в събиране на приятели и в опровержение на световната конспирация „Българите са черните овци на световното семейство“. И със сигурност ме чака още много работа по темата, щото наскоро един местен приятел ми звъни: „Пък ти чу ли? На Лидия къщата била ограбена, докато спели! Ама на другия ден полицията намерила маркировка на къщата. То се знаело, че това било работа на източната мафия! Източните нации били с престъпна психика.“ И кат се освести, че съм от България, ми вика: „Ама сръбската мафия била много опасна, бе!“ Малеее, как се разгневих! И му викам на тоз невинен скандинавец: ''Бе, аджеба, ти ко си мислиш бе, че тя източната мафия е толкова глупава, че ще вземе да обира къща, пълна с хора! Като тук празни къщи има колкото си искаш! С по няколко коли!“ (Ей, внимавайте! Ей, пазете името на България добро! Че тук като чуят България и веднага си поглеждат колите!) И му викам: „Като имаш предвид, че шосетата се наблюдават деноношно с камери... как мислиш, ще ли е трудно да върнеш лентата в дълбоко нощните часове и да проследиш кои номера на коли са отбили в пресечката на Лидия!?“ Като имаш предвид, че в дълбоконощните часове марбейските улици са празни! Викам му: „Да бе, то източните глупаци ще оставят едни големи тлъсти букви на оградата: „Ний от източната мафия бяхме тук“ С подпис и паспортни данни отодлу! Туй не е никаква мафия, туй ще да са били дребни кокошкари или пък отмъщение заради работата на Лидиния мъж!“, тръшкам му аз слушалката.

Та ви казвам, яка работа е туй информационната среда! Неделя! Марбея! Седя си на масата, мезето наредено, децата отсреща на компютърния екран и те са се наредили на масата, Тошето, мъжът ми вика: „Наздраве! Искам ти прошка, задето забравих прането! Кога ще си идваш?“ Аз пък: „Квоооо? Нещо връзката прекъсна! Ааа прането! Следващия месец идвам!“ Малкият сладкиш вика: „Липсваш ни!“ Големият сладур: „Аааа много ша на командориш, ама заради манджите ша та изтърпим!“ :):):)
На скайпа, MSN,Yahoo-то са се подредили и всички останали обичани лица, телеграфически подредени по държави. Зррр!Уффф сега пък и телефонът! Няма отърване! Пак сме заедно, макар те нейде из света, а аз - в Испания!

Милена Марева
за вестник “Народно дело“
11 март 2008г.