Казва се още Виктория, Марлен, Ивон, Анна, Сузана, Цезония, Клеант, Лучета, Клодина, Мики... А всъщност истинското й име е Даниела Викторова. Приятелите й пък я наричат Дънда. Всички останали названия са на нейните героини от спектаклите на варненския Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Актрисата е част и от най-новата постановка на трупата от морската столица - „Гимнастика за бременни“.
Тя е толкова емоционална, че много от нещата, които са я развълнували, се появяват в стихове. Вече има две издадени книжки - „Писма без подател“ и „Среднощен блус“. Обича еднакво силно и театъра, и поезията.

- Как се чувстваш в новия спектакъл „Гимнастика за бременни“?
- Чувствам се изключително на мястото си. Репетиционният период беше много приятен. Калин Ангелов, когото не познавах професионално, се оказа човек от моята кръвна група. Смея да твърдя, че същото мислят и моите колеги, с които работим. Текстът на Здрава Каменова е изключителен, толкова фин, с такова тънко и прекрасно чувство за хумор, житейски реалистичен и едновременно с това шантав, по своему много очарователен. Много съм щастлива, че попаднах в този екип. До момента сме изиграли три представления, но усещането ми е, че публиката също го харесва.

- Харесване от пръв поглед ли беше с Мария 2? Каква беше първата среща с героинята ти?
- Темата за самотата на никого не е чужда. Мисля, че при моята героиня е най-силно застъпена. Не че при другите я няма, но при моята Мария тази тема е доста подчертана. В този ред на мисли да, харесах я, защото нейните проблеми са ми близки. Беше ми много забавно, защото образите са леко шаржирани. За мен беше провокация да се намери този баланс, тази златна среда в малко по-преекспонираните образи, едновременно с това да са много реалистични, верни, леки...

- Има ли някой персонаж от тези, които си изиграла, който е най-близо до теб самата като характер?
- Замисли ме, в интерес на истината. Не мога да се сетя, трудно ми е да ти отговоря. Но мога да ти кажа друго: в процеса на репетициите и след това, когато започне да живее едно представление, всяка една роля, без изключение, ти става много близка. Започвам да се намирам много често в своите героини, да се отъждествявам до някаква степен с тях. В здравословната степен, защото ако започна да се отъждествявам на 100 процента, раздвоението на личността е леко патологичен случай. Ако няма нещо от мен във всяка героиня, тя няма да бъде плътна и истинска.

- Режисьорът, с който толкова добре се разбирате, че понякога е необходим само един поглед?
- Двама са - Стоян Радев и Пламен Марков.

- А с кои от актьорите се чувстваш най-добре на сцената?
- С всичките си голеги се чувствам добре, без изключение. Всички са изключителни професионалисти. Разбира се, с някои от тях съм в много по-близки приятелски взаимоотношения. Харесвам всеки един от тях, защото всички са много различни, провокират ме по различен начин. С някои от колегите съм израснала, така да се каже, от малка съм ги гледала стотици пъти на сцената. И до ден-днешен, макар, че сме си партнирали много пъти с тях, в мен е останало едно чувство на респект. Имам предвид Мишо Мутафов, Христо Христов, Дафинка Данаилова, Свилен Стоянов, Петя Петкова, Пламен Георгиев... да не ги изреждам всички.

- Персонажът, който мечтаеш да изиграеш?
- Със Стоян Радев в последно време се шегуваме много. Ние се познаваме от повече от 20 години и наскоро се присетихме за моята студентска мечта да изиграя Вела от „Вампир“. И се шегувахме, че очевидно вече ми е минало времето да изиграя Вела, но можем да помислим за някакъв шаржиран вариант, ако Антон Старшимиров много не ни се обиди. Това в кръга на шегата, разбира се. Но винаги съм искала да изиграя Вела. Никога няма да ми се случи вече, защото съм на средна възраст, но няма лошо човек да си мечтае.

- Каква беше първата ти среща с театъра?
- Бях около 10-годишна, беше на едно куклено представление за възрастни. Кукленият театър тогава все още се намираше на сегашния булевард „Владислав“. Дали спектакълът не беше „До трети петли“?... Не знам, но това беше първата ми среща с театъра. Не помня как попаднах там, мисля, че бях със сестра си. Абсолютно ме завладя тази магия. Няколко месеца след това ми се случи нещо, което и до ден-днешен мисля, че е от най-важните неща, които са ми се случвали. То обърна целия ми живот, макар и да съм била 10-11-годишна. То какво ли и означава, че е обърнало живота ми, тогава съм имала хиляди посоки, но някакси се очерта пътя. Това е срещата ми с братя Райкови и 10-годишното ми участие в театралната трупа на „Щурче“.

- Защо не продължи с куклите, а избра драматичния театър?
- И до ден-днешен нямам отговор. В НАТФИЗ завърших куклено актьорско майсторство. Но там се поувлякох малко повече по драматичния театър, макар че не се прехвърлих в друг клас. Завършвайки театралната академия, ме поканиха в русенския Драматичен театър, приех и така се случиха нещата. Братя Райкови ги уважавам безкрайно много и съм им благодарна за всичко. Работата с куклите дава едно по-друго въображение, по-различно сценично присъствие и мислене.

- Ако не беше театърът, щеше ли да е поезията?
- Поезията се появи осезаемо доста по-късно. И аз като повечето тийнейджъри, когато ме докоснаха първите любовни трели, започна да пиша, но тогава не беше сериозно. Сега обаче като се замисля, явно театърът и поезията са си вървяли още от едно време ръка за ръка. Защото като средношколка – някъде в осми клас, се записах на кръжок по поезия в Младежкия дом. Водеше го Валери Станков, който е редактор и на двете ми книжки. Не знам дали щеше да е поезията, но явно и двете неща са ме избрали.

- Какво те вдъхновява за стиховете?
- Хиляди неща са. Мои лични преживявания, разбира се, нещо дочуто, нещо видяно, нещо прочетено, нещо несбъднато, нещо грозно, нещо лошо, нещо красиво, нещо възвишено... Много са нещата.

- Твои колеги са казвали, че се е случвало да пишеш и зад кулисите.
- То като дойде, не пита. Някой път като се случи вдъхновението, бързам да запиша всяка една фраза, която ми се завърти в главата. Голяма каша е в главата ми като цяло от много задачи, текстове, роли...

- При тия много роли лесно ли става превключването от образ в образ? И не е ли малко шизофренично?
- Може би отстрани изглежда така. Разбираемо е да изглежда така. Но това е и занаят. Човешкият мозък, човешката емоция са безкрайни полета. Мисля, че с опита, с времето това с превключването става абсолютно механично и безболезнено.

- А каква е Даниела Викторова? За героините знаем.
- Абсурд е да ти кажа, не знам. Аз ако знаех... Наистина не знам. Много емоционална, чак понякога ме е яд на мен самата. Имам едно стихотворение, то ме описва доста добре - „Автопортрет по Брехт“. Правя си портрет, ама по брехтовски – в трето лице, единствено число. Което показва, че не съм много на ти със себе си.

Автопортрет по Брехт

Тя дресира диви къдрици с цвят на зрял портокал
и заплита ги с утринен лъч в прегръдка небрежна,
от тази прегръдка лумва спомен за устни коралови,
по раменете разлива се лава от пареща нежност.

 
Тя е опaк характер – обожава да диша свободно,
само на своята тайна любов тихо и вярно робува.
Тя е стих, пълен с грешни думи и точки неволни.
Плаче, когато е весела, и се смее, когато тъгува.

Тя не носи рокли и токчета, пие бърбън без лед,
в чантата има само силни цигари, ругае по мъжки.
Нереална сянка пристъпва след нея – от два силуета,
единият благ – по сценарий, а другият буен и дързък.

Тя харесва се с кожено яке, кубинки и дънки протрити,
своята женственост по хлапашки през рамо премята.
Да обича – умее! – и й стига дори пробито и старо корито,
щом в дома й огън гори и усмивка й сгрява душата.

Тя често ме мрази – и нескрито се мъчи от мен да избяга,
в очите ме лъже, аз наивно й вярвам, волю, неволю…
И, май, я харесвам, когато е луда, защото чепикът я стяга.
Тя – чудовищно близка и чужда, нерепетирана роля.

- Как минава един идеален за теб почивен ден?
- Едно нещо правя тогава – пиша. Това е, няма друго. Само така си почивам, така презареждам. Макар и писането да е умствен и емоционален процес, така си почивам. Няма друго. Това е идеалният почивен ден за мен.

- Обичаш „Бон Джоуви“. Групата ще идва в София. Там ли ще бъдеш?
- За съжаление няма да бъда тази година на концерта на „Бон Джоуви“. Но пък преди две години имах огромното щастие да ги гледам в Букурещ. Просто имаме други семейни планове, които са по същото време и не се връзват с „Бон Джоуви“. Но пък със съпруга ми се ослушваме евентуално за август за „Стената“ на Роджър Уотърс.

- Каква музика може да бъде намерена във фонотеката ти?
- Рок. Много обичам „Сървайвър“, „Тото“, „Ейша“, „Чикаго“... стари рок банди.

- Какво може да предизвика усмивката ти?
- Страхувам се да не прозвучи шаблонно, но много неща могат да ме накарат да се усмихна. Обичта най-вече, сина ми, хората около мен, приятелите ми, семейството ми, близките. Дръвчето, птичката... Много са нещата. И все простички едни такива. Уж са около нас, но не винаги ги забелязваме.

- Не е ли точно това най-важното – да се радваме на малките неща?
- Да. Преди да тръгна за срещата с теб, прочетох едно стихотворение на Валери Станков. То свършваше горе-долу така, перефразирам по памет: Не стига, че ми е кратък животът, ами и тече. Та в този ред на мисли трябва да бъдем по-широко скроени. А не да виждаме само до носа си. Животът е много кратък и се изнизва ей така. В търсене на голямото се пропускат детайлите, а те винаги са важни.
снимки: Емил Пенчев, Симеон Лютаков, Тони Перец, dramavarna.com, архив
Виолета Тодорова