водни поясчета се разхождаме между локвите, но хайде сега, и раят се нуждае от позачистване от време на време. Както е тръгнало, северният полюс на плаж ще тръгне, а ние на ескимоси ще станем. Щом и в Австралия сняг заваля... Сега да ви се отчета от предната събота - равносметката от двубоя Анна срещу фитнес QI. Седмица след подаване на денунсията съдът отреди собственика на фитнеса да й изплаща 500 евро пет месеца. Общо 2 500 евро. Това обаче не е края на приказката, след Анна отиват да се оплакват и други двама треньори от фитнеса, а при тях случаят ще е още по-разтърсващ. Единият има да получава 10 000 евро, другият и той приблизително толкова. Ето такива готини неща се случват тук на работниците. Знам го и от личен опит, но откъм другата страна на барикадата.
Навремето, току-що пристигала в Марбея и още докато отварях вратите на таксито, бар на малки вълнички развълнува гледката ми. Бар на ъгълче, че и в център, 70 седящи места и силно интригуваща табела - „Под наем“. Това „Под наем“ обърна живота ми. Реших че се нуждая от промяна, от свеж въздух и нови бизнес идеи. Бизнесът е хубаво нещо, виках си, сам си господар, нямаш работно време и накрая на месеца не можеш да си преброиш паричките. Батеее, само работа за мен. Време беше за нови приключения! Хубаво, сторено. Прочу се като българския бар и с най-хубавото кафе в Марбея .Аз по това време на испански знаех само „кафе кон лече“ и „адиос“. Не че беше голям недостатък, и английският вършеше работа, но накрая разбрах, че си е друго и на испански да го раздаваш кафето. Откъде накъде се пълни бирата и как се забърква ирландско кафе, че и със сметана, идея си нямах, ама за какво са барманите, мислех си. Та се завихри една... Бармани ли? Я болен, я жената, я децата... Да видите как за нула време се усвоява наливане на бира с пяна и без. По-трудно време съм нямала в живота си! По-голям бач не бях виждала. Сутрин от 8 с отварянето, вечер - докато има работа, през лятото до 2 - 3 часа през нощта. Без почивен ден. Не знам какво правех, ама пари така и не потекоха. Течаха само данъци, такси, адвокатски хонорари, заплати, социални осигуровки, надбавки. Работниците на края на месеца вали, гърми, си искат своите 800 евро, за мен - я остане, я не. Чак започнах да им завиждам. Абе, виках си, да вземем да се разменим! Не можеш да ги уволниш, добавка ден и половина на месец си имат (нещо като платена почивка), плюс годишна отпуска, плюс социална осигуровка, платени болнични, твърдо работно време. Не ги е страх, че ако не си платят таксите, и в затвора могат да влязат, дали бара има печалба или не все им е тая, заплатата им е задължителна. Социализъм, бате. Работниците можеш да наемеш на изпитателен срок за месец. Ако си доволен, правиш договор за три. След този контракт - едногодишен и после постоянен. Докато не изтече договорът, с пръст не можеш да ги пипнеш. Е, да, ама през този месец всички са вода чиста и свята и отгоре на това и ненапита... докато грабнат постоянния. Обаче успях да изловя всичките. От този период са ми Шерлокхолмовските дарби. То такива истории бяха, то такива нововъведения в гепателната техника научих... И да ви кажа, ако става въпрос за добавяне на чужди пари към личната сметка, пол, националност и възраст няма, поне тук. Пък аз си мислих, че баровският бизнес е като в България. Идва вечерта собственикът, отваря касата, взема пачките и адиос. Адиос-ът го знаех наизуст, другите подробности научих по-късно.
Та идва националност, гледа ме такава дребна и руса и сигурно се радва: „А, ето къде ще зимуват раците“. Ние българите че сме доверчиви и наивни, горе-долу така е, но не сме съвсем глупави (макар, че все се усещаме със закъснение). А блондът го слагаме за камуфлаж само. Та в момента, в който изтичквам за доставките, оборотът и той изчезва. Тогава прилагам номера на българката (или китайката, както решите). Отброявам 50 кръгли хартиени салфетки (дето ги слагаме под чашките за кафе), прибирам останалите и излизам. Връщам се и броя. Намалели наполовина. Чекмеджето празно. Моичката се тюхка, нямало оборот. Добре, викам, ще се разделяме (няма да правим скандали, по мирно, по тихо). Няма оборот - няма работа. Да, обаче сервитьорката изтичва до доктора и понеже била бременна, веднага седмица болнични (само и само да не мога да я уволня). Свят й се виело, краката й се подували... иначе пафкаше по кутия на ден. Контрактът й беше за месец (слава богу) и идва накрая и чака за заплата. Обаче не иска да разпише, че й прекратявам договора. Търча до офиса на адвокатката ми на отсрещния тротоар и питам какво се прави в тези случаи. В същото време Боги звъни: „Идвай бързо, мам! Има полиция в бара“. Обаче полицаите страшно вежливи, стегнати в красиви униформи, с тъмни очила тип „Аз съм Бонд. Джеймс Бонд“. Казват ми: „Имате денунсия, доня Марева. От ваша работничка. Не й давате заплатата“. Еее, отговарям, давам, всичко давам, само да не я взема отново на работа, но законът казва, че първо е задължително сервитьорката да си положи автографа на уволнението и чак след това да си получи хонорарите. Извади полицая някакъв голям телефон и започна да се консултира с някой си... и да!!! Права бях. Само срещу подпис под договора за уволнение можеше да си получи работничката заплатата. После обаче провериха всичките ми документи, начело с тези на бара.
Та уволнената натура така и не спря да обикаля около бара, после се скара и с готвача и пак викаха полиция, ама този път, слава богу, аз бях в публиката. Тези и други случки затвърдиха непоколебимото ми желание да си остана прост работник, ама в Испания. Като се нагледах на такива неща, грабнах си шапката и тичешком към първия изпречил ми се бутик. „Хелоу! Случайно да търсите работници?“
Милена Марева за вестник “Народно дело“ 20/21 февруари 2010г.
|