и там подобни скучни случки и световни новинарски събития. Отиваме на пътешествие. Грабваме си партакешите и хващаме пътя за Малага и право напред по посока Алмерия. Казаха ми, че след Велез имало чудно местенце - Нерха. Било фрашкано с история, пещери, сталактити, сталакмити, плажове, скутери, стари къщи и така нататък красоти. Готови?
Избирам шосето покрай крайбрежната ивица на Коста дел Сол (Брега на слънцето). Да ви предупредя - то е най-дългото, но и най-красивото. По това време на годината и особено в ранните или късни часове на деня пътищата са безбрежно пусти и спокойни. Ако искаме, може да летим със 140 и нагоре, ако ни е кеф, можем да си пъплим едва-едва, наслаждавайки се на приказно красивия андалуски бряг (през останалото време набралата колона след нас със сигурност ще ни обсипе с напористи, неприлични звуци, знаци или думички). След Торемолинос и Беналмадена обаче идва Малагааа! Но тя е скучна, бетонна, промишлена и гъсто населена и няма никакъв начин да я прескочим, така че можем да позяпаме новостите в автомобилоконструирането в триредовия поток от коли, докато се измъкнем от пределите й. И йеху, в момента, в който последната къща на Малага остане зад гърба ни, въздишаме и: „Здравей, свобода!“


Докъдето достига 180-градусовият обхват на човешките ти очи, се разстилат поля, поля и пак поля... Обрасли с пожълтели треволяци малки хълмчета, тъй като тук понятието високи и гъсти гори не съществува. Сега за първи път в историята на Андалусия заради поройните февруарски дъждове треволяците са се превърнали в тъмнозелени къдрави храсти и тревички, а в дъното на експозицията - синьо море и широки, тъмни и нови, ярко маркирани шосета и мостове и всичко това полято с безбрежна пуста и обезлюдена тишина. Има, разбира се, и леко неудобство.

В Испания, който и път да хванеш, рано или късно на ремонт ще случиш. Ремонтират, реконструират и конструират нови пътища, мостове и тунели из тукашните земи местните, та прахоляк се вдига. Добре използват испанците всички европейски пари и заради тях безработицата, макар и най-високата на Стария континент и след като сума ти емигрантски народ си замина, почти не се усеща (между другото на всички безработни испанското социалистическо правителство на Сапатеро отпуска малко над 400 евро месечно). Обаче заради дискриминацията върху другите европейски преселници от страна на тукашните закони съвсем скоро може да им затворят паричното кранче от ЕС. Във вестник Surinenglish отдавна се коментира, че имало много оплаквания заради неравнопоставеното положение на местните и останалите. Например в случай на смърт на европейски собственик на имот тук наследникът е задължен да плати на испанската държава от 25 до 40 процента от цената на притежаваното. Обаче ние не сме от тази класа, така че газ и спокойно напред.

А там продължава да се разстила онази дивна и спокойно необременена сградово гледка, набръчкана от възвисоките хълмчета. Тук-там на някой от тях, точно на върха на сладоледа, има хора, които са решили, че това е идеалното място за живеене и са си построили къщици – красиви, нови и изглеждащи доста самотно. На този фон на спокойно щастие е време да щракнем копчето на касетофона, да надуем музиката до дупка и да запеем колкото ни глас държи. Никой няма да ни набие.

Вече се отърсихте от суетата на луксозната Марбея, нали? Изхвърлете тогава (в багажника) и  всички хай фешън украси, намъкнете нещо леко, удобно и семпло и ходом марш в отбивката за Нерха, с най-красивите плажове на Андалусия и Фригиланиа, малко курортно селце, в което е забранено да се строят нови сгради. И за да попълня гледката, спомнете си милия детски испански сериал „Синьо лято“. Бели накацали една връз друга къщици, тесни арабски улици и червено мушкато в изрисувани саксии по стените на къщите.

Нерха обаче леко ме шокира. Не очаквах това от нея. Нещооо. Не ми хареса. Даже ужасно ме разочарова. Плаж като плаж – палми, скутери, детски пързалки. Малко недооправен, леко недоизмазан... крайморски барчета тип „временно съм тук“. Нищо особено. И обслужването е на принципа „ставаш, отиваш до бара и си поръчваш, плащаш, вземаш пепелник и прочие баровски необходимости“. Обаче туристическите сайтове са пълни с „Ох“ и „Ах“ и колко са прекрасни и топли хората, колко внимателни, колко сърдечни и как „пак ще се върнем следващото лято“. Аз обаче мисля, че тук туристите просто се чувстват много спокойно и защитено.

И такааа... Дойде време за пещерата. Тя е на 5 евро такси разстояние от Нерха. Мълвата гласи, че две овчарчета, както си играли на прескочи кобила, скокнали в някаква дупка. И воала! Открили най-голямата сталактитова пещера в света в комплект със сталактита - и той най-високият и най-широкият в света. И като я емнали испанците, направили я най-посещаваната туристическа атракция в страната. Като имате предвид, че входът е 8,60 евро, калкулирайте дохода за общината.

Голяма работа, а? Голяма работа е и пещерата. Нещо като филм на Спилбърг. Нещо като друг, извънземен свят. Един от най-историческите паметници от палеолита на света. От барака и през малка дъсчена врата след слънцето и плажа изведнъж всичко загубва цвят, вкаменява се и застива, гласовете стихват. От набръчканите, каменно нагънати тавани се процеждат капки вода... кап... кап... Пет милиона години, бавно и акустично се стелят и извайват по пътя си причудливи неземно красиви дантели. Тази перфектна акустика е създала естествения театър в залата с призраците. Голяма сталактитово декорирана зала, със стенни рисунки на 25 000 години, с автографа на древен обитател от бронзовата ера и стотина пластмасови седалки като на футболен стадион, за които обаче се плащат луди пари, ако гостуващите са Болшой театър, Лондонската филхармония, Монсерат Кабайе или Пако де Лусия. Вие имате още пет километра пещерни пътища да обходите, затова аз ви оставям засега. Чао и приятен уикенд!

Милена Mарева
з вестник “Народно дело“
6/7 март 2010г.