света, и се оженил за нея, макар че била от скромен произход. Нейната грация, младост, прелест, хубост го направили неизказано блажен.
Наполеон и жена му имали всичко, което прави живота романтичен: здраве, богатство, сила, слава, хубост, любов, почит. Никога по-рано свещеният пламък на брака не бил пламтял по-ярко.
Но уви, свещеният пламък скоро започнал да трепти и огънат да загасва и да пуши. Наполеон направил Евгения императрица; нищо обаче - нито любовта му, нито величието на трона му - не могли да я накарат да не го тормози.
Измъчвана от ревност, жертва на подозрения, тя влизала внезапно в кабинета му, когато бил зает с държавни работи, прекъсвала най-важните му разисквания и го обиждала, не го оставяла самичък, страхувайки се постоянно, че може да е с друга жена.
Често отивала плачешком при сестра с, оплаквала се от своя съпруг, плачела и го заплашвала. Наполеон, господар на повече от десет великолепни дворци, император ма Франция, не можел да има нито едно местенце, където да намери душата му мир и покой.
И какво постигнала Евгения с това?
Ето отговорът: Стигнала до там, че Наполеон, като се измъквал нощем от една странична вратичка, с мека шапка, нахлупена над очите, и придружен от един от своите приближени, действително отивал при една жена, която го очаквала, или скитал по улиците на големия град.
Това постигнала Евгения с тормоза си. Вярно е, че седяла на френския трон. Вярно е, че била най-хубавата жена на света. Но нито царствеността, нито хубостта не можели да поддържат жива любовта сред отровните пари на тормоза. Евгения е могла да извика като библейския Йов:”Сполетя ме това, от което се страхувах най-много”. Сполетяло ли я е? Тя сама, бедната, си го била навлякла със своята ревност и със своя тормоз.
От всички адски огньове, изобретени за разрушаване на любовта, тормозът е най-пагубен. Никому не прощава. Винаги унищожава, винаги убива.
Жената на граф Лев Толстой разбрала това след като било вече късно. Преди смъртта си тя казала на дъщерите си: “Аз съм причината за смъртта на баща ви”. Дъщерите й не отвърнали нищо. И двете ридаели. Знаели, че майка им казва истината. Знаели, че тя го е убила с непрестанното си оплакване, с вечното критикуване и вечния тормоз.
А Толстой и жена му са могли да бъдат щастливи.
Толстой е бил толкова прочут, че обожателите му го следвали ден и нощ и стенографирали всяка произнесена от него дума. Дори, когато казвал:”Мисля, че е време да си лягам”. И такива дребни неща били записвани.
Освен слава, Толстой и жена му имали богатство, обществено положение, деца. Едва ли друга брачна двойка на земята била по-щастлива. В началото щастието им било толкова голямо, та се страхували, че не ще трае дълго време. И двамата коленичили и молили Всемогъщия Бог да поддържа това нечувано блаженство.
Животът на Лев Толстой е една трагедия и причината за тази трагедия е женитбата му. Жена му обичала разкоша, който той мразел. Тя копнеела за слава и ръкопляскания, но точно тия неща нямали за него никакво значение.
Когато й се противопоставял, тя получавала истерични припадъци, търкаляла се по пода. понасяла към устните си шише с опий и заплашвала, че ще се отрови или ще скочи в кладенеца.
Те са били безкрайно щастливи, когато са се оженили, но четиридесет и осем години след това, той едва можел да я гледа.
Най-после, когато бил на осемдесет и две години, Толстой не можел повече да търпи трагедията на своя дом и една нощ, през октомври 1910 година, го напуснал - побягнал в тъмната и студена нощ, без да знае къде отива.
След единадесет дни умрял от пневмония на една гаричка. И предсмъртната му молба била да не пускат жена му на погребението.
С такава цена заплатила графиня Толстой за постоянното си недоволство, за истеричните си припадъци и тормоз над своя съпруг.
“Действително мисля, че съм била луда”. Ето така е гледала на себе си графиня Толстой, след като било вече много късно.
Голямата трагедия в живота на А. Линколн се дължала също на неговата женитба. Линколн жънел всеки ден в течение на двадесет и три години това, което неговият сътрудник нарича “горчивите плодове на женитбата”.
Тя постоянно се оплаквала, вечно критикувала своя мъж; не намирала нищо хубаво в него: бил прегърбен, ходел тромаво и движел краката си опънати, нямал никаква грациозност в движенията си. Често ходела като него, за да го подиграва.
Не й харесвали ушите му, защото стърчели под прав ъгъл на главата. Казвала му дори, че носът му не бил прав, че долната му бърна висяла, че изглеждал туберколозен, че стъпалата и ръцете му били огромни, а главата му твърде малка.
А. Линколн и жена му били напълно противоположни един на друг: по възпитание, по вкус, по култура.
Но дали това мъчене, хокане и беснеене е променило Линколн? Да в известно отношение. Променило държанието му към нея. Карала го да съжалява, че се е оженил и да я отбягва, колкото се може повече.
Домът му го ужасявал. В продължение на три месеца през пролетта и толкова през есента, отивал в околните села, уж по работа, и не се връщал вкъщи. Така карал той година след година. Хотелите по селата били лоши, колкото, обаче, да били безобразни, предпочитал ги пред собствения си дом и пред непрекъснатия тормоз от страна на жена му.
Такива са били последиците за госпожа Линколн, императрица Евгения и графиня Толстой от това, че мъчели мъжете си. Причинили си сами трагедия в живота. Разрушили това, над което треперели най-много.
|