и обреченост - точно това, което изпитват "великите сили" при контакт с нашата история. Затова сега, когато разкриваме картини от това велико минало, се чуват възгласи като: "Как ще говорим за това?" "Какво ще каже Европа?".

 Европа трябва да ни върне заграбените хиляди старобългарски летописи. След като притежава това наше богатство, дали сега вече може да отговори на няколко въпроса:

Откъде идва името на Англия? А - на Франция, на Испания, на Бавария, на Белгия, на Италия, на Елада...? Кой е героят от немския епос "Песен на нибелунгите"? Откъде са дошли 3-те милиона българи в Италия? И, ако Европа не знае, ще трябва да почете малко от скритата българска история. Там е всичко обяснено.

До днес се крие съществуването на милиони българи:

- наследници на Аспаруховия брат Кубер в югозападните ни съседки:

- на 3-те милиона в Италия - наследници на другия брат Алцек;

- и на няколко десетки милиона българи по Волга, наследници на големия брат Котраг. Той именно - волжкия българин - е Големият Брат - титла, която после си е присвоил узурпаторът Иван Грозни. Дори и когато Симеонова България била на 3 морета, тя е била по-малка от Волжка България не само по територия, но и по численост.


Такава е нашата история - рязана, фалшифицирана и нагаждана по чужди политически вкусове. Това прекрояване е по същество

Заговор срещу България. Много фигури от Запад и Изток са ангажирани в този Заговор. Между тези, завлекли значителни старобългарски ръкописи, изпъкват имената на лорд Кързон, изнесъл такива с 9 катъра през Цариград в Англия и граф Н. Игнатиев. Панславизмът е представил последния като благодетел на България.


Малко се знае, че като руски дипломат, той е наредил на хората си в балканските консулства да събират български ръкописи и да ги изнасят в Русия. Със същата противобългарска дейност може да се похвали и неговият предшественик - руският историк Василий Татищев. Затова най-много произведения на старобългарски автори се намират в Русия, където се тълкуват от тамошните "учени" според политическата конюнктура, без да имат достъп българи до тях. Така тъмнината около нашето минало става още по-плътна.


Всичко това е коварен удар срещу националното ни самосъзнание, срещу Българознанието като цяло.

От това страдат и управляващите или може би най-много те. Ако не бе тъй, нашият президент нямаше да се чуди при посещението си в Индия (1998 г.), защо кръстиха тяхното училище на името на Г. С. Раковски.

"Ами че той е борец за нашето освобождение!" - бе отговорът.


Срещу тази тенденция за изтриване на нашата история и приспиване на народното самосъзнание винаги са се изправяли народните будители.

Те са тези, които знаят истината за великото ни минало и които събуждат, освобождават и издигат съзнанието на народа от робския унес, в който го държат силните на деня. Затова последните крият тяхното присъствие, преследват ги като криминални и изопачават събитията, които не могат да премълчат. Съзнавайки всичко това, нашата задача е да изнасяме скритите и цензурирани страници от сакралната ни история.


Непознатите страници

В нея са скрити сакрални вселенски знания, дадени на древните българи още преди потопа от свръхчовешки - "небесен разум" - Тангра.

Големи мистерии са се разигравали в свещения АРКАИМ - града на Тангра; на "Небесната планина" - ТЯХ ШАН; до езерото БАЙКАЛ; на днешната пустиня ТАКЛАМАКАН; в ХИНДОКУШ; на АЛТАЙ, ПАМИР и УРАЛ; на РИЛА, Хемус и Родопи; на МАДАРА - "майката на арийците" и др.


Светилото на мъдростта на Китай е българин, а неговите ученици са световно известни духовни водачи като Конфуций, Буда, Бабаджи...
Няма да говоря тук за българските държави от преди 17 хилядолетия и техните многобройни креации. Искам да покажа, че дори и тази история, която мислим, че познаваме, е изопачена до неузнаваемост от нашите врагове.


Един век след Паисиевата история у нас излиза още една "История българска". Неин автор е видният обществен и политически деец Гавраил Кръстевич, получил отлично образование в Цариград и Париж. Даровит публицист, той е първият български историк, който ясно твърди, че българите са преки потомци на хунорската империя на Атила. Тези заключения далеч превъзхождат историческите разбирания от онова време до днес.


Малко се знае днес за Велика България на кан Кубрат и почти нищо-за империята Дулоба на брат му Шамбат Кий (основателя на Киев), обхващала половина Европа.


Мълчи се и за факта, че през IX век на световните карти съществуват 5 български държави: Дунавска, Черна /бъдеща Рус/, Волжка, Хазария и Унгария.
Днес хората повтарят прозвищата на българите, дадени им от КГБ, разделили българите на 7 части по римския принцип: казанските българи - "татари"; сербийските - "чуваши"; уралските - "башкири"...


Идентификация на Заговора

Силните на деня не желаят да научат нови факти за величието на древна България, защото те не се вместват в натрапвания ни модел на чуждо величие. Когато преди 15 г. Министерството на културата на Иран предлага на българските власти данни от своите архиви за древната Българска империя в преселенията на древните българи, то не получава отговор. Със същото предателско мълчание отговаря и БАН на Монголската Академия на Науките, която предлага стари архиви, отнасящи се до древната българска история. Монголците дори предлагат да преведат най-важните документи на руски, за да бъдат по-достъпни. БАН не реагира и всичко се забравя.

Държа да подчертая, че тук не става въпрос за бюрократични пречки, а за съзнателно скриване на важна за българите историческа информация в услуга на чужди доктрини. Затова аз говоря за организиран Заговор срещу България от нейни вековни врагове, правещи се на близки роднини.


Поради явните несъответствия между официалната и историческата истини, днес сме свидетели на изследователски бум, който се мъчи да сглоби пъзела на историята ни. Така тя става все по-древна и все по-българска. Между по-пълните трудове по нашата тема са "Авитохол и Ирник" на д-р Светлозар Попов и "Бойни изкуства и военно дело на древните българи" на д-р Дориян Александров.
Какво ще каже Европа?


Новата световна култура,която ще се изгради през третото хилядолетие, ще бъде коренно различна от досегашните. Вече е ясно, че националният нихилизъм води до обезличаване и израждане на нашата, а не - интернационализъм. Той ще бъде изоставен в архивите на миналото. Другата крайност - антихуманният шовинизъм - ще бъде осъден като патологичен атавизъм на низши съзнания с голямо его. Отхвърляйки тези две крайности, народите ще престанат да превиват гръбнак пред Изтока и Запада, пред Великите сили и пред всевъзможни Пан-доктрини и ще развият самобитността на националните си култури.


Спазването на Българските обичаи не е попщина, както ни внушаваше 50 години атеистичната власт; и идеите на българската идентичност не са "великобългарски шовинизъм", както ги формулираха идеолозите на класовата омраза. Отърсвайки се от тези тежки внушения на сразяващ нихилизъм и духовно опустошение, ще търсим корените на нашата идентичност там, откъдето идват дедите на кан Кубрат, нямащи нищо общи с натрапваните ни славяни. Последните са само късен епизод от славната ни история.


Виза за влизане на народите в Третото хилядолетие е развитото национално самосъзнание. Затова е необходимо да се отърсим от тенденциозно насаждания у нас национален нихилизъм; да спрем да превиваме гръб пред Изтока и Запада и да потърсим достойнството си там, където сме го загубили: в собствените ни исторически корени.


Историята е биографията на нацията; паметта, която създава и поддържа народния дух, "...история има, и става народ..." - обявява Паисий. Затова тези, които искат да посегнат на народа, посягат на неговата история.
Великите сили определят и оценяват генералните исторически събития не справедливо, а по тяхна изгода. Затова те не са истински велики, а само сили.

из "Големият заговор срещу българите"
от Христо Маджаров


Коментари
germantiger

Името на Англия идва от местността Ангелн между днешните Дания и Германия и племето англи - племе на германо-скандинавските народи.

Езика на англичаните е от германската езикова група, защото във формирането им дял най-голям имат германските племена сакси, англи, юти и германо-скандинавци също. В езика има много заемки от "френски" дошли с норманите на Уилям или Вил(х)елм Завоевателя и обезнаследеното "копеле". Основно това са думи латинизирани или за специфични дейности като лов примерно. Останалите думи от "патримониума" на англичанина са старогетрманки - най-важните - утвърдителното ДА, думите за Бог, баща, майка, дъщеря, син, вода, земя итн...

Основния герой в Песен за Нибелунгите е Криимхилда (не е Зигфрид - той участва до средата на епоса), тя е бургундка, а той ксантенски принц. Защо бургундците са германско племе мога да ти пиша пространно и аргументирано - на това ти няма да противопоставиш нищо категорично или "издържано". Предполагам бъркаш БЕОУУЛФ С ГАУТИТЕ МУ, но и той е германо-скандинавска митология разбира се в лоното на староанглийската литература, та и там гаутите не са траки от Скандза...

СЪЩОТО МОГА ДА НАПРАВЯ ЗА ГОТИ, БАВАРИ И ФРАНКИ, КОИТО НЕ СА ТРАКИ ЕЛЕ БЪЛГАРИ, ако желаеш - "ке се пробваме"?!

...

Колкото до рамката на написаното от теб и внушението, че българската история е манипулирана - СИ АБСОЛЮТНО ПРАВ, В ТОВА СПОР НЯМА И ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНИ!!!
ЗА ОБЕЗРОДЯВАНЕТО СИ ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ОТНОВО ПРАВ - ТОВА Е АНТИБЪЛГАРСКА ПОЛИТИКА ПОВЕЧЕ ОТ ВЕК В ИСТОРИЯТА или знам ли, може би още повече?

В детайла и конкретиката за Нибелунгите и англите обаче грешиш.

 Мение от форумите:

"Високата такса не ограничава достъпа до някои издания в Малтийската библиотека, а други фактори. С Мавров се запознах преди около 22 години(тогава бях млад ) и то него научих,че достъпа до тази билиотека е много по-труден отколкото във Ватиканската. От него научих,че в Малтийската билиотека (организирана по времето на Малтийския орден) имало опис на много стари книги пренесени от България,който съдържал заглавията на над 8500 тома (той самият ми каза,че не знае дали всички са български и на старобългарски език). После една част от тях са прехвърлени във Ватикана,от които вероятно Б.Д. и други съвременни български историчари черпят сведенията. Така,че книги от билиотеките в средновековна България са били пренасяни на няколко пъти не само в Киев и Ватикана, но и доста голяма част в Малта, това го писах преди 3-4 години в този форум. А от баща си знаех,че Н.Райнов(бащата на Б.Райнов) също е бил допуснат в книгохранителницата на билиотеката, но като какъв не зная. Имаше слухове,че приживе бил в Ордена на тамплиерите, но дали е така, не знам."

"Един мой приятел моряк ми каза това, че примерно да ползуваш дадена книга за 10мин., струва 100 евро.( не съм сигурен в таксите, но каза ,че са много високи ).
Но това също е голям проблем (вероянто не дават да се ксерокопира ), защото за да разчета само една дума ( в двете посоки ), ще ми трябва най-малко половин час. А цяла книга ?"

Операция „КОРОНА”. Първо главно управление на ДС в търсене на царския архив    

През 1983 г. резидентурата на Първо главно управление на ДС в Мадрид установява, че по-голямата част от царския архив съдържа личния архив на Фердинанд I, изнесен от България след абдикирането му през 1918 г. 

До резидентурата на ПГУ в Мадрид

След като през март 1983 г. строго секретният план за издирването, установяването и кражбата на царския архив е утвърден от първия зам.-министър на вътрешните работи ген. Григор Шопов с изпълнението му се захваща отдел 14 за културно-историческо разузнаване на ПГУ. Със секретна шифрограма началникът на отдела полк. Георги Авджиев изпраща указания до резидентурата на разузнаването в Мадрид относно”Архивни материали и културно-исторически ценности на царската фамилия”.

С нея той указва на разузнавачите под прикритие в Мадрид да проверят дали при (бившата по ПГУ, б. а.) царица Йоанна се съхраняват архивни материали и културно-исторически ценности.

Посочено е, че в Центъра (по модела на съветското разузнаване и при ПГУ се възприема това определение за централата на разузнаването  в София, б. а.) липсват пълни и точни данни за царската библиотека и архив. Обяснено е, че при изгонването на царската фамилия след 9 септември 1944 г. са останали непотвърдени сведения, че тя е взела най-ценните материали и културно-исторически ценности.

Тези материали по-късно Симеон II е предал на библиотеката във Вашингтон и след микрофилмирането им – оригиналите му са върнати обратно. Други източници сочат, че архивът на царската фамилия се съхранява в банка в САЩ или в ГФР. „За извършеното ни уведомете”, завършва шифрограмата, подписана от полк. Авджиев.


Архивът на царската легация в Испания

Корицата на разработката „КОРОНА”, с която през 80-те години на ХХ век ДС набелязва за кражба царския архив | Източник: comdos.
В изпълнение на указания резидентурата в Мадрид изпраща до Центъра в София строго секретна от особена важност шифрограма относно „Архивите на бившата легация в Мадрид и царската фамилия”. В нея е изложена по-подробна информация за местонахождението им и съдържанието им.

Резидентурата информира, че архивът на бившата българска легация се съхранява в сградата, намираща се на площад „Саламанка” в Мадрид. Тези помещения са наети от Димитър Берберов, син на бивш съветник от легацията с разрешение на Министерството на външните работи под предлог, че съхранява архива. Берберов ползва две стаи и кухня, когато идва в Мадрид, тъй като живее постоянно в Сарагоса. Останалите 11 стаи са празни. Мебелите са изнесени от другия брат на Береберов и откарани на остров Ибиса.

Разузнаването установява, че архивът е преместен в два големи сандъка, от които единият е пълен, а в другия малко по-малко от половината. В непълният сандък се съхраняват: 4-5 пакета изрезки от вестници с материали, свързани с България; паспортни преписки и паспорти; старо знаме.

В пълния сандък: папки с информационни материали на легацията и такива, получени от България, а също така и кореспонденция.

Според резидентурата в Мадрид „съществува възможност да се организира преглеждане и копиране на част от документацията с помощта на източника без да се изземва. Беров няма интерес да изпусне архива, тъй като ще загуби правото за наемане на апартамента, за който плаща символична цена от 2 долара месечно”.


Царският архив – в гр. Кобург

Резидентурата на ПГУ в Мадрид установява и още два важни елемента от предмета на разработката „КОРОНА”, а именно в какво се състои т. нар. царски архив и къде се намира той. В строго секретната от особена важност шифрограма е посочено, че „архивът на царската фамилия се намира в имението в гр. Кобург (ФРГ) и малка част в дома на Симеон, респективно в Женева и Мадрид”.

Важното уточнение, което се прави, е, че архивът е личен на цар Фердинанд I, изнесен от България след абдикирането му (1918). Той съдържа кореспонденция с държавни лица от други страни, лични дневници, бележки и материали.

 
Част от замъка на князете Сакс-Кобург-Гота в гр. Кобург в германската провинция Бавария. Там Фердинанд I пренася личния си архив от България. Близо 40 години след смъртта му там през 1948 г. въпросният архив става обект за „придобиването” му от Държавна сигурност | Снимка: aquariumbg.com.

 

„В по-късен период немското правителство също е предало на Фердинанд няколко архивни материали, свързани с България, обхващащи периода около Първата световна война. Част от тези материали Фердинанд е препратил на Борис III и те вероятно са останали в България”, се уточнява от резидентурата

Според разузнавачите в гр. Кобург е откарана цялата лична библиотека на Фердинанд. „При емигрирането на Симеон не са изнесени архивни материали от България”, твърди резидентурата.


Достъпът до архива на царската фамилия

Резидентурата в Мадрид дава и много важна информация за кръга от лица, които са имали достъп и са се запознали с архива на царската фамилия. Това са:
Проф. Шмид от историческия факултет на университета в Ню Йорк. Пише (по това време, б. а.) книга за България през периода на двете войни;
    Стефан Груев – шеф редактор на списание „Пари Мач” (погрешно са посочени САЩ, списанието е френско, б. а.) син на бившия шеф на царския протокол. Написал е книга за политическото положение в България;

 

Симеон Сакскобургготски и Стефан Груев в Мадрид през 50-те години на ХХ век. Първо главно управление на ДС посочва Стефан Груев като един от българските емигранти, който има благоразположение на царската фамилия и достъп до архива й. Той е автор на биографията на цар Борис III „Корона от тръни” | Източник: edinzavet.org.

 
Евгени Силянов (Париж). По-рано е работил в „Свободна Европа”, Мюнхен. Резидентурата уточнява за него, че „и сега два пъти седмично говори по същата радиостанция. По време на последния конгрес на Българската лига за правата на човека в Морж (град в Швейцария, б. а.)  Силянов е изнесъл доклад пред чужденците на тема: „Злополучната съдба на България между двете световни войни. Сега подготвя книга под заглавие „Македонският въпрос и България”. Той е на 75 години, но изглеждал на 50, бил много работоспособен и активен”;
Димитров (Лондон), роден в Плевен, има търговска фирма за филми, плочи и др.


Симеон и най-важните архивни документи в Швейцария

Резидентурата информира Центъра, че най-важните документи от архива са подбрани от Симеон и докарани от гр. Кобург в Швейцария и съвсем малко в Испания. „След това (преди една година) е дошъл американски специалист от университет в Калифорния, който ги е получил за микрофилмиране. Една част са се върнали, друга още се работила. Копия от микрофилмите са предадени на държавната библиотека във Вашингтон. За ориентация – в същия университетски център в Калифорния се микрофилмирал американския държавен архив”, информират от резидентурата.

Според източника на разузнавачите в Мадрид (източникът не е разкрит в шифрограмата, б. а.) „Симеон може да позволи запознаване с архива и копиране на част от документите на всеки български емигрант, който има научен интерес и пише трудове, свързани с историята на България. Той обаче би отказал такава услуга на официалните български власти”. Тази част от шифрограмата е подчертана.

 Симеон Сакскобургготски със съпругата си Маргарита при женитбата им през 1962 г. Двадесет години по-късно Държавна сигурност не само се интересува от царската фамилия, но чрез Първо главно управление на ДС следи Симеон за царския архив и пренасянето на най-важната част от него в Швейцария, както и събира информация за кръга от лица, на които им е даден достъп за проучването му | Източник: eva.bg.

 
Резидентурата в Мадрид дори посочва агент, който най-добре би се справил с тази задача. „Най-подходящият човек, който може да легендира интерес и изпълни горната задача е агент „ДЕЛОН” (самоличността му не е разкрита в документа, б. а.). Той би могъл да се свърже лично със Симеон в града на пребиваването си и проучи отначало архива, намиращ се там”, е посочено в шифрограмата.

Отдел 14 на ПГУ за културно-историческо разузнаване не се осланят само на получената информация от резидентурата в Мадрид. Набелязани са и редица други агентурно-оперативни мероприятия за царския архив.


Централна фигура в докладната записка от 1981 г., предхождаща операция „КОРОНА” на Първо главно управление за проникване до архива и ценните исторически даренията на царската фамилия в чужбина, е бившият секретар на цар Борис III Станислав Балан.


Кой е Станислав Балан

Станислав Балан е роден през 1897 г. Той е син на акад. Александър Теодоров-Балан, езиковед и литературен историк, първият ректор на Софийския университет.

Станислав Балан работи като секретар на цар Борис III и е смятан за един от хората, към които царят е имал най-голямо доверие. Той е единственият човек, придружаващ монарха при последната му среща с Хитлер на 14 и 15 август 1943 г. в главната квартира на Волфсшанце край Растенбург, на която фюрерът се опитва да убеди малко цар Борис III български военни части да окупират част от италианска окупационна зона в Гърция и Албания. Няколко дни по-късно, на 28 август царят изненадващо умира (виж таен полицейски доклад от 1943 г. за  неговото отравяне тук).


На последната среща между цар Борис III и Хитлер през август 1943 г. от българска страна присъства единствено личният секретар на българския монарх Станислав Балан. Близо 40 години по-късно Балан е посочен на Първо главно управление на ДС като ключовата фигура, чрез която разузнаването може да се доближи до Симеон II и тайните в царския архив | Източник: Интернет.

 
През 1945 г. т. нар. Народен съд осъжда Станислав Балан на „доживотен строг тъмничен затвор”. Баща му акад. Александър Балан е принуден да се обърне към Георги Димитров и след няколко години престой в затвора синът е освободен. Твърди се, че за освобождаването му помага и Трайчо Костов, с когото не само са съученици,  но и Станислав Балан се застъпва пред Борис III за комунистическия функционер, арестуван след провала на ЦК на БКП през 1942 г., но осъден не на смърт, а на доживотен затвор.

След като излежава част от присъдата ни на „народния съд” Станислав Балан е освободен и  до смъртта на баща си през 1959 г. е негов секретар и успява да подготви трудовете му за печат.

И по време на комунистическия режим Станислав Балан не спира да се интересува от царското семейство зад граница и от цар Симеон. От докладната записка до началника на отдел 14 КИР от 1981 г. става ясно, че Балан и съпругата му са слушали забранените от властта западни радиостанции, откъдето са се информирали за новите около Симеон.


Насочване на вниманието на ПГУ към даренията за Симеон

Бившият български премиер Симеон Сакскобургготски е един от едва 26-те коронавани глави и представители на монархии от цял свят, поканени на юбилейния обяд по повод Диамантения юбилей (60 години) от възкачването на Елизабет II на трона. През 1979 г. именно британската кралица e патрон на монархическия форум в Лондон, на който Симеон II е представен пред монархическите кръгове | Снимка: Reuters.
Едно от големите събития се случва през май 1979 г. в замъка „Сейвъри” край Лондон. Тогава Монархическата лига организира тридневен форум, посветена на цар Симеон II. Чуждестранните емисии, включително и тези на български език – Би Би Си, „Гласът на Америка” и „Свободна Европа” отразяват събитието.

„Семейство Петя и Станислав Балан редовно следяха предаванията и по техни отбелязвания”, се посочва в документа, приложен в делото „КОРОНА” на отдел 14 КИР.   По тяхното описание събитието протича така: Първият ден се изнасят доклади от учени – кой е българският народ и на кого е цар Симеон II. Вторият ден се поднасят поздравления от монарсите или техни представители. Третият ден се състои приема на домакина от юбиляра, като той самия изнася дълъг доклад (събитието е под патронажа на английската кралица Елизабет).

От доклада на Симеон се научава с какво се занимава той и какво е съхранено от него и семейството му. Вниманието е в докладната записка е насочено към даренията, които монархът получава.


Дарения от български източници

В документа се твърди, че царското семейство съхранява редица материали и други ценности от различни важни български фигури (цитирани са в реда, както са изброени в докладната, б. а.), сред които:

Изнесеното „съкровище” от България при бягството на ген. Никола Жеков, главнокомандващ българската армия по времето на Първата световна война и после почетен ръководител на Легиона.

Изнесеното от България при бягството му „съкровище” на Иван Дочев, действителният водач на Легиона, а с него заедно и на помощника му инж. Константин Овчаров.

Изнесеното и издирено след това в чужбина от прословутия проф. Всеволод Николаев (той бяга от България през 1956 г., отива най-напред във Ватикана, където става професор и епископ, а после в Мадрид – секретар на самия ц. Симеон; а още по-сетне – секретар на Нюйоркската българска митрополия).


Основателят на Българската епархия в Америка митрополит Андрей бракосъчетава Симеон Втори и доня Маргарита в православния храм „Св. Варвара“ във Вевей, Швейцария | Източник: desant.net.
Съхраненото в продължение на 35 години от задграничния духовен глава на Българската църква – митрополит Андрей Велички. Самият митрополит през 1962 г. венчава Симеон с Маргарита Наварска в Лозана при шаферството на небезизвестната Жана Мамарчева

Съхраненото в продължение на повече от 50 години от Жана Мамарчева, напуснала България през 1930 г., бидейки омъжена за италианския военен аташе в София граф Фоскини (Мамарчева е правнучката на известния от българската история капитан Георги Мамарчев, вуйчо на Георги Раковски, б. а.).

Изнесеното от проф. Александър Цанков, а и издиреното след това в чужбина от него. Говори се за някаква защитна ред пред историята.

Издиреното в чужбина от известния български учен проф. Любомир Владикин, за когото се говори, че е сформирал нарочна група от българи тъкмо за такива издирвания.

Изнесеното от България и допълнено по сетне в чужбина „хранилище” на Гемето (Георги М. Димитров, земеделски лидер, спасил се от комунистическия режим през 1945 г. с бягство в резиденцията представителя на Държавния департамент в американската военна мисия Мейнард Барнс, а след това изведен от страната, а в чужбина е лидер на емигрантската политическа организация Български национален комитет, б.а.) През 1965 г. в Мадрид става честване на Симеон по случай 10-годишнината от „възшествието” му. На него присъства епископ Партений. Той споделя след завръщането си, че още тогава Гемето е говорил за даренията си на Н.В. Симеон Втори”, като е приканил и други да направят същото.


Иван Михайлов | Източник: freemacedonia.net.
Архивите на македонския лидер Иван Михайлов. Твърди се, че след разкола в македонската емиграция е настъпил разкол, самият Михайлов прави „даренията” си тъкмо на Симеон – като на една „постоянна институция”, в която историята „вярва”.

Десетки и стотици завещания, изпратени на Симеон от българи, живеещи в чужбина: от Австралия, Канада, САЩ. Пак по сведения на епископ Партений Симеон имал толкова дарения, че те надминават съхраненото в Етнографския музей: носии, старинни оръжия, картини, съдове.
 

Чуждестранни източници на дарения

В документа са дадени и 10 примера за съхранявани от царското семейство архиви, свързани с историята на България от чуждестранни източници. Те са: Оригиналите от прочутата Карнегиева анкета, която през 1913-1914 г. установява, че населението в Македония е българско.


Йоан XXIII, папа на Римокатолическата църква (1958-1963) г. Между 1925 и 1935 г. той е нунций на Ватикана в България | Източник: bg.wikipedia.org.
Архивите от католическите мисионерства в България, съхранени от Папа Йоан XXIII (дългогодишен папски нуций в България – известния кардинал Джузепе Ронкалий. Сред тях е и „преписката” между цар Самуил и Император Отон II, от която се вижда искането на Самуил да бъде коронясан за цар. Към тази преписка напоследък Скопие проявява безмерен интерес.

Архивите и спомените на банкера Бехар и на съпругата му Регина Бехар за проникването на чудите капитали в България и оттам за чуждестранното влияние у нас.

Архивите на цар Фердинанд I и особено неговите мемоари и сбирки. По мнение на проф. Константин Гълъбов (учен филолог, следвал в Германия, декан на Историко-филологическия факултет на СУ 1933-1936 г., б.а.) , който ги бе виждал, те наистина са били уникални.

Съхраненото от фелдмаршал Лист (Зигмунд Вилхелм Лист, командващ 12-та армия през април 1941 г. в окупацията на Гърция и Югославия, б. а.) – немски военачалник, който първи влиза в Гърция и Югославия. Твърди се, че неговите сбирки за българското присъствие в Егейска Македония и във Вардарска Македония са от изключително значение.

 
Немският фелдмаршал Лист заедно с началника на Генералния щаб на Българската армия генерал Никола Хаджипетков по време на церемония пред паметните плочи на Първи и Шести пехотен софийски полк, 24 март 1941 г. На следващия месец 12-та армия на фелдмаршал Лист ще прегази Гърция и Югославия | Снимка: stara-sofia.blogspot.com.

 Съхраненото от немския военачалник ген.-полк. Александър Льор, който заедно с фелдмаршал Лист влизат на Балканския полуостров (по издадените в ГФР посмъртни бележки-мемоари на Льор се съди, че той е командвал немските войски – групата армии „Е” (Егея) и срещу него се бие българската войска през първата фаза на Отечествената война (цитатът е по документа. Става въпрос за опита на германските войски след излизането на България от Тристранния пакт и обявяването на война на Германия от България на 8 септември 1944 г., немските войски се опитват да разоръжат българските от Втори окупационен корпус на Халхидическия полуостров и да окупират тези територии. Това обаче не се получава, тъй като българите запазват бойния си дух и отблъскват немците при опита им да напреднат в Беломорието, б. а.).

Архивите на протестантските мисии из българските земи. Например на мис Елена Стоун, пленена американска мисионерка от Яне Сандански през 1901 г. също и на шефа на балканските протестантски мисии д-р Хаус.

Архивите и вещите на графиня Анна Греньо, дошла в България заедно с баща си, който е маршал на двора при княз Фердинанд. Тя става и съпруга на българския министър Димитър Станчов, който за известно време през Първата световна война е външен министър, а след това български посланик в Лондон и другаде.


Търсене на полицейските досиета на д-р Делиус по данни на КГБ

Мемоарите, подкрепени с документи на „д-р Делиус” – немският резидент в София (Ото Делиус или доктор Ото Делиус е оперативното име на Ото Вагнер, началник на резидентура „Чужбина” на Абвера в Царство България по време на Втората световна война, б. а.). Предполага се, че тъкмо там са полицейските досиета (по сведения на съветския разузнавач Янаки Почеканов).



Резидентът на Абвера в София майор Ото Вагнер, известен като д-р Делиус (вдясно), в самолета на аташето на Луфтвафе полковник Карл-Аугуст фон Шьонебек (в центъра), около 1941 г. | Снимка: lostbulgaria.com.

 
Италианският проф. Жарж Нурижан, работил години наред върху „Македония в българската история”, както и събраното от него, са също в сметките на архивосъбирането на ц. Симеон. За това се научава от излизащото в Скопие историческо списание „Гласник”.

„Дадените 20 примера (по 10 от всяка линия) не изчерпват в никакъв случай темата. Те само могат да покажат какво богатство се намира в бившето царско семейство и респективно в цар Симеон. Един контакт с него сигурно ще открехне още повече вратата към съхраненото там”, се посочва в докладната

 
Коментари

Нашата група изразява искрено задоволство от уточненията на Г-н Христов по въпрса за 'Царския архив'.
Но остава въпроса,защо все пак е бил необходим този архив на комунистическит е бандити. Това е най-интесното в целия казус.

Силна доза на загадъчност се забелязва,че някои агенти на ДС не се разкриват и до днес,както посочва Г-н Христов.Това снижава нивото на изучаването на историята на ДС и БКП.Да,добре,комуни стите са решили да откраднат тези документи,но все пак на кого точно са нужни те и с каква цел.Умоляваме Г-н Христов ако му е възможно да уточни ,или предположи целите на акцията.Това би осветлило "белите(всъщност черните-б.н.) петна в историята на България",на които ще се натъкнат един ден "младите поколения".Ако ги има...Защото има официални данни,че наличието им след няколко десетилетия ще е съмнително.
 
Христо Христов

Всичките 4 части можете да прочетете на този адрес:

http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/1510--2-i

Операция „КОРОНА”. Част 1: Строго секретният план за кражбата на царския архив

Чужденци отмъкнаха български ръкописи

Златни страници от българската книжовност се пазят в големите европейски библиотеки и музеи. Нито Ватиканският препис на Манасиевата хроника, нито Лондонското четириевангелие или Болонският псалтир са писани в тези точки на географията. Те са пренесени от благородници, дипломати и професори, които опоскаха нашите манастири, за да обогатят чуждите сбирки.

През XVIII и XIX столетие любители на старини масово задигат български книги. Така по находките се лепят имената на похитителите: Асеманиево евангелие, Клоцов сборник, Григоровичев паримейник, Евангелие Кохно, Томичов псалтир, Тихонравов дамаскин.

Пътешествениците по нашенско пълнят с ръкописи магарешки дисаги и волски каруци. Когато добичетата изнемогват под товара, стопаните им вземат само “най-важните” части от текста. Глаголически и кирилски паметници са раздирани и поделяни между ценители на словото.

Слепченският апостол например, писан на пергамент през XII век, е разкъсан на шест части. Фрагментите са пръснати в Пловдив, Киев, Москва и Петербург.

Английски лорд слага ръка на Иван-Александровото четириевангелие.

Иван-Александровото четириевангелие е изнесено от лорд Робърт Кързън.

Това е най-богатият на миниатюри среднобългарски паметник. Създаден е през 1356 г. в Търново по нареждане на българския владетел. По време на турското нашествие ръкописът е изнесен на север от Дунава. Тук е притежание на влашкия феодал Александър Добрият. В началото на XVII век четириевангелието е пренесено в атонския манастир “Св. Павел”.

През 1837 г. гост на манастира е английският колекционер лорд Робърт Кързън. На тръгване игуменът иска да му подари нещо за спомен. Лордът пожелава книга. “О! С всяка готовност, ние не си служим със старите книги и мене ще ми бъде драго, ако вие приемете една”, умилява се монахът.

Англичанинът сочи евангелието, което го е потресло с изяществото си. “Мъчно повярвах, че той ще ми я подари, а когато игуменът ми я подаде в ръка, аз се събудих като от сън”, разказва Кързън. За добавка приема още две книги. Лордът обаче се чувства крадец - наясно е, че е ограбил манастира. “Както и да е, преди да замина, като едно утешение на съвестта си аз дадох няколко пари за църквата”, отбелязва колекционерът.

Наследникът на Робърт Кързън предава находката на Британския музей в Лондон. Така върху българския книжовен паметник е лепнат етикетът Лондонско четириевангелие.



Трима библиофили разкъсват Драгановия миней.

“Той е първиятопит в славянското Средновековие да се създаде празничен миней, в който е обобщена народностната химнографска традиция”, пише проф. Куйо Куев. Професорът дълги години е проучвал съдбата на старобългарските ръкописи през вековете.

В минея са включени служби за българските светци Кирил Философ, Методий, Иван Рилски, Петка Търновска и др. Създаден през XIII век,той е съхраняван в библиотеката на Зографския манастир.

От Драгановия миней първи къса руският професор Виктор Григорович. Посетил Атон през 1844-1845 г., той отделя два листа от службата на свети Иван Рилски. Сега те се пазят в Москва. “Григорович ще да е откъснал листа и от службата на цар Петър Български”, предполага Куев.

Три листа от ръкописа отмъква пък руският византолог Порфирий Успенски. Днес те могат да се видят в Петербург. Други шест листа плячкосва неизвестно лице и ги пренася в манастира “Св. Пантелеймон”.

Сръбски професор изтъргува Томичовия псалтир

Той е създаден в Търново около 1360 г. и съдържа 301 листа. Паметникът е ценен със своите 109 миниатюри от Стария и Новия завет. И този ръкопис като Иван-Александровото четириевангелие попада в атонския манастир “Св. Павел”.

По-нататък следите му се губят. Неизвестно кога и къде на псалтира се натъква професор Сима Томич. През 1901 г. той е командирован от Сръбската академия на науките в Македония. Задачата му е да проучва местните говори, а между другото задига български ръкописи.

Тях сърбинът продава на Историческия музей в Москва. В писмо от 24 септември 1902 г. музеен работник конспиративно осведомява свой колега: “Ще ви доверя тайната, че тези дни музеят се сдобива с един ръкопис, който Томич е изнесъл от Македония: това е среднобългарски псалтир (XIII-XIV в., македонско наречие) с много миниатюри и заставки, работа на гърци (съдя по подписите) в прекрасен византийски маниер от епохата на разцвет. Ръкописът е още на път, но ние съдим по описанието на Томич. Псалтирът може да се окаже интересен и откъм езика, а за целите на музея - това е чисто съкровище - не ни достигат образци на византийската миниатюра.”

Руски учен и австрийски консул си поделят Мариинското четири-евангелие

Това е глаголически паметникот началото на XI век. Част от него е загубена, а онова, което е оцеляло, е поделено между Виктор Григорович и австрийския консул в Солун Антун Миханович.

Главната част на ръкописа прибира Григорович. През 1852 г. той се радва на находката: “Глаголически по-пълни паметници са много малко количество. Досега са известни само два - единият във Ватикана, а другият в Тридент у граф Клоц. В Св. гора ми се удаде да намеря трети, който и описах в очерка си за пътуването си. Там намерих още един кодекс, по-пълен от досега известните, съдържащ в себе си белези на сходство с Ватиканския.”

Антун Миханович се добира само до два пергаментни листа. Дипломатът дори не знае, че са от Мариинското четириевангелие. Той дава фрагментите на словенския езиковед Франц Миклошич, който ги издава. Днес те се пазят в Националната библиотека във Виена.

Руският византолог Порфирий Успенски къса три листа от Драгановия миней.

Румънски славист забрави да върне Манасиевата хроника

Тя едело на византийския писател от XII век Константин Манасий. В 6733 стиха са събрани събития от всемирната история. По поръка на цар Иван Александър хрониката е преведена на български. Оригиналният превод не е запазен, оцелели са обаче пет преписа. Нито един от тях не може да се види на територията на България.

Тулчанският препис например е подвързан в сборник със смесено съдържание от XVI-XVII век. През 1861 г. панагюрецът Манчо Джуджов купува книгата от някакъв руски старообрядец. Българинът брои за нея само 5 рубли. “Положих сичкия си труд, доде я исхокам от един липованин!* Боже!! Старобългарска ръкописна летопис и други разни”, възторгва се той в нарочна бележка.

Джуджов е бил наясно, че се е сдобил с изключително ценна находка. По тази причина поверява ръкописа на читалището в Тулча. След Освобождението обаче този добруджански град остава извън пределите на България.

Около 1895 г. румънският славист Йоан Богдан взема сборника “на заем” от читалището. “Богдан дълго време не връща ръкописа и той по някакъв начин попада в Академията на науките в Букурещ, където и сега се намира под сигнатура: Mss.slav. 649”, осведомява проф. Куйо Куев през 1979 г.

* Старообрядците около Дунава са наричани липовани.

РОСЕН ТАХОВ
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2011576

Русия и българските "трофейни архиви"

Преди броени дни Лъчезар Тошев внесе писмен въпрос до Комитета на министрите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), който гласи:

"Как Комитетът на министрите следи изпълнението на своята Препоръка № R 2000(13) от държавите-членки и по-специално от Руската федерация относно т.нар. трофейни архиви, които са били прехвърлени в Москва през 1944-1945?". Георги Папакочев от Deutsche Welle разговаря по темата с Лъчезар Тошев, който е член на ПАСЕ, и с новия председател на държавната агенция "Архиви" Иван Комитски:

Още когато Руската федерация стана член на Съвета на Европа през 1996 година, ПАСЕ поиска от Москва да реши въпроса с т.нар. трофейни архиви, съдържащи не само документи, но и произведения на изкуството, както и други предмети. "Всички те са взети като трофеи от Червената армия в края на Втората световна война и транспортирани в Москва", казва Лъчезар Тошев.

Той обяснява, че тези архиви всъщност принадлежат на различни страни от Стария континент, които днес са членки на Съвета на Европа. "Архивът на Паневропейския съюз например, изнесен от Виена от съветските войници, съдържа ценни свидетелства за една от началните прояви на паневропейската идея. Първият конгрес на съюза е през 1926 година и в него участва видният български интелектуалец и дипломат проф. Иван Шишманов. Защо тези документи днес трябва да бъдат третирани като "секретни" или "поверителни", след като в тях няма никаква специална информация и те представляват единствено интерес за изследователите? Защо тези писмени свидетелства да не бъдат достъпни за всички историци, след като са свързани с политическото минало на днешна Обединена Европа", пита Лъчезар Тошев.

С.Малая Пересчепина

Разкопките при с. Малая Пересчепина (резултатите – най-вече човешките кости са укривани до 1963 г., за да се избегне точното датиране с въглерод и свързването им с българската история, като и досега руските/съветските власти не дават пълна гласност за всичко намерено). Намерените артефакти са доказателство за качествата на българските войни, за това, че българският конник като качество и сложност на въоръжението и бронята, по нищо не е отсъпвал на западните рицари много преди те да развият технологиите си.

По долар на страница

Според директора на държавната агенция "Архиви" Иван Комитски, въпросът с достъпа и връщането на българските "трофейни архиви" от Русия все пак не е в задънена улица. "Най-важното, което се е случило след един подготвителен период през 2008-2009 година, е, че искането за връщане на изнесените оригинали вече е поставено официално пред руската страна. Сега всъщност стъпваме на сключен през 2008 година договор за сътрудничество, който урежда копирането на трофейните документи от периода след Втората световна война и към днешна дата вече имаме предоставен значителен обем от копия", пояснява Комитски.

През 2008 Владимир Путин посещава София. Тогава въпросът за българските архиви му е поставен официално, но само устно. В началото на следващата година българската страна изпраща официално писмо, а няколко месеца по-късно получава отговор, в който се напомня, че през 1995 година в Русия е приет закон за защита на културните ценности, с който тези документи са обявени за трофейни, заради което страната няма право да ги получи в оригинал. В края на 2011-та България получава около 20 хиляди фотокопирани страници, които по руските тарифи са стрували по един долар на страница.

Особената плячка "архив"

"Моят писмен въпрос до Съвета на министрите към Съвета на Европа не се ограничава само с изнесените български архиви, но поставя по-общо проблема с архивите и на други европейски страни", казва Лъчезар Тошев. Той пояснява, че т.нар. трофейни архиви са особен вид плячка, вземана от воюващите страни по време на военен конфликт. "Тяхното укриване и пазене далеч от обществения и научен интерес не е нормално днес, когато Европа е обединена. Още повече, че от 1996 година Руската федерация е и пълноправна членка на Съвета на Европа, като за нея важат всички препоръки и решения на авторитетната европейска институция", посочва Тошев.

Според него особен интерес продължават да представляват архивът на Тайната царска канцелария и някои други документи, свързани с българската политика преди и по време на Втората световна война. Според български изследователи особено важно е да се разбере дали освен в четирите известни големи руски архиви, български документи не се съхраняват и в наследничката на съветския КГБ - сегашната ФСБ. Въпреки официалния отрицателен отговор на тази служба, съмненията остават.

Значителен интерес за запълване на все още многобройните бели петна в българската следвоенна история биха представлявали също така автентичните съветски архивни документи - например свързаните с отказа на комунистическа Москва да признае официално България за 16-та съветска република въпреки двукратното настояване на българското партийно ръководство, или пък документите от съветското посолство в София за тяхната резидентура в България.

Историята на светло

Но дали някога Русия ще осигури пълен достъп до тези архиви? "Редица страни по света вече са направили такава крачка, предоставяйки достъп до своите национални архиви", пояснява Лъчезар Тошев. "САЩ например осигуриха пълен достъп до своите архиви за Втората световна война. Сега разполагаме с американски документи, разсекретени още през 70-те и 80-те години, които дават възможност на българските историци да уточнят ключови моменти от националната ни история. Затова смятам, че въпросът трябва да се реши и от Руската федерация", казва Лъчезар Тошев.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1153256

Средновековните волжко-български хроники са в КГБ!


Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.


До 1937 година в СССР се водят дискусии по върховете на болшевиките кой да бъде общият алфабет. Луначарски издига идеята, че латиницата е пролетарският алфабет и дори започва да се обмисля сериозна правописна реформа. Накрая вождовете в Кремъл решават, че всички ще пишат на кирилица. А на НКВД (КГБ) е разпоредено да започнат поголовно изземване от обществени и лични библиотеки на старопечатни и староръкописни книги, особено от мюсюлманите в СССР, които пишат на арабица.



Тогава започва и същинският кошмар за огромен брой учени - изтоковеди. Списъкът на избитите и репресираните е публикуван в

За един от тях ще говорим специално.
В историческата наука е познат като Вахидов С. Г., а в анализа на архивите на КГБ е посочено:„Вахидов Саийд Абдулманнович (Саид Вахиди). Роден през 1887 г. Не се знае кога е убит, но е арестуван през 1938 г. Дотогава е завеждал отделение за източни ръкописи в Централния музей на Татарската АССР. Бил е преподавател. Събирач на ръкописи. През 1937 - 1938 г. е работил по договор с ИВ” (Институтът по изтоковедение).


Днес татарските учените наричат тюркското наречие, на което се е говорело до ХІІІ век на територията на Волжка България и  на което са се писали книги - „татарски език”. Независимо, че татарите идват едва след ХІІІ век. Стига се дори до абсурда волжко-български поети от ХІІІ век, които са писали срещу татарското нашествие (подобно гениалният Кул Гали), да са определени в официалната история на Република Татарстан като „татарски поети”.


За да почувствате абсурда си представете как днес книжовникът Патриарх Евтимий (ХІV век) се изучава в учебниците като османски автор.


Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър.

През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.


Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).


Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година.


Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.


Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век. (с. 247).


Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство.


Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).


Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).
Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ.

И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.


Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?


Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел.

През 1939 година в град Кизил Яр живее Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин, който е роден през 1916 година.

Може би един от неговите един предтечи е бил караим.

Караимите са тюркоезични израилтяни, които за разлика от останалите евреи, извеждат своя произход от Тогарма, а не от прародителя Евер. Те имат собствени молитвени домове и по особени ритуали.

През 1783 година Русия присъединява към своите територии Крим. Караимите живеят именно там, най-голямата караимска община е била в Евпатория.

Попадайки под руска власт, на караимите първоначално са наложени същите граждански и стопански ограничения, каквито тогава Русия законодателно е налагала върху всички евреи. Едва към 1839 година караимската община ще прави постъпки пред генерал-губернатора на Новорусийската област граф Воронцов, за да доказва, че караимите не са евреи.

Евпаторската община натоварва А. С. Фиркович да се заеме с доказателствата.

През 1872 година Фиркович издава книга, в която обосновава, че караимите са били някога хазари. По-интересно е обаче друго. В търсенето на доказателства Фиркович открива в личните архиви на караимските семейства огромен брой ценни за историческата наука средновековни ръкописи. Най-популярната реликва от колекцията на Фиркович е разширената редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкият министър, евреинът Хасдай ибн Шапрут.

Оказва се, че караимите съхраняват ръкописи, които мнозина историци смятат, че са безвъзвратно изгубени, вследствие монголо-татарското нашествие от ХІІІ век.

Семейството на Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин от гр. Кизил Яр притежава до 1939 г. волжко-български свод от исторически средновековни ръкописи, преписан и оформен през 1680 г. от Бахши Иман, секретар на феодала Джагфар. Сводът съдържа историческият труд от ХІІІ в. на Баба Худжей „Барадж Тарих”, както и още няколко текста от ХVІ в.

През 1938 година Ибрахим е истински уплашен от възможността да бъде арестуван, понеже семейството му притежава староръкописни книги на арабица и решава да преведе каквото може на руски език. През 1939 година той, като съвестен съветски гражданин, съобщава на НКВД (КГБ), че има ръкописи на арабско писмо и иска да ги предаде на властта. Чекистите веднага обискират къщата му, за да не е укрил нещо. 

Както съобщава по-късно неговият племенник Ф. Нурутдинов, чекистите „работещи по точни инструкции” не обърнали внимание на рускоезичните тетрадки на вуйчо му. Заповедта „от горе” била да се конфискуват само ръкописи с арабско писмо.

Така съдържанието на свода „Джагфар тарих-и” било съхранено, но на руски език.


В края на ХХ век племенникът Ф. Нурутдинов, възползвайки се от горбачовата перестройка, успява най-накрая да издаде по частен път голяма част от рускоезичният текст на „Джагфар тарих-и”, преведен и подготвен от вуйчо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулим, който загива през 1941 година във Втората световна война.


А сега да се върнем на събирача на ръкописи преди 1938 година Вахидов!

При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла  „Археографическа експедиция”  на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов.


Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал.


Както ще стане ясно след малко, около 1938 година Вахидов посещава някакъв Ибрахим в град Кизил Яр и извършва точен превод с арабско писмо на ръкопис, който този Ибрахим е притежавал.


Дали това е същият Ибрахим, вуйчото на Ф. Нурутдинов?


Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари.


Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.).


Или КГБ няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...


На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М.

З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

Получава се следният каламбур:
В предисловието се съобщава официалната държавна версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според „държавната версия” колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”.


Тоест, в „казионната историята” на колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма...

Ще рече, това са подставени, псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона.


Три години преди юни 1941 г., когато Германия напада СССР, е била в ход мащабна съветска чистка, своего рода „културна революция”, подобна на Мао-Дзедуновата в Китай...


Трите „З” и досега са част от руските колекционери на източни ръкописи.


Наскоро О. Ф. Акимушкин /http//www.orientalstudies.ru/rus/ направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН.


В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице!


 Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година. (?).


Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива?


Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.


Кой ги е донесъл? КГБ ли?

Разполагал ли е Вахидов с препис на волжко-българските ръкописи на Ибрахим Нихматулин?

При конфискацията през 1938 година на огромната колекция на този забележителен събирач на ръкописи (много от които са точни преписи, извършвани от него), дали е бил и преписа от Кизил Яр?

При описът от 1963 г., върху ръкопис № 48 (от вахидовата колекция) добросъвестните библиофили разчитат, че е изписано „Кизил - Йар” (с. 244).


Вахидов е отбелязал от кой град е направил преписа на арабски алфавит. А след това изписва името на собственика на ръкописа, но съвсем малко го видоизменя, явно опасявайки се, че ако попадне в нежелани ръце личният му препис, това може да създаде и неприятности на собственика на оригинала.


Описвачите от 1963 година стриктно са посочили името на собственика на ръкопис № 48 от Кизил Яр. То е „Мулла Ибрахим Рахматаллах - угли” (с. 239). Фамилията на руски се изписва Рахматулин.


Вахидов очевидно е поставил едно „мулла” пред името на Ибрахим, а фамилията Нихматулин конспиративно е изписал Рахматулин.

Kiril Milchev
http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html?spref=fb

КАКВО ИЗНЕСЕ ПРЕЗ 1845 Г. ОТ БЪЛГАРИЯ В РУСИЯ ГРИГОРОВИЧ?
Автор: Кирил Милчев

Виктор Григорович, очевидно с държавно поръчение, посещава през 1844 г. и 1845 г. онези места на Балканския полуостров, които Венелин и Шафарик не успяват да посетят. Той обикаля почти цялата етническа област на българите в Османската империя. Отива дори в Зографският манастир в Атон, където клирикът Анатолий му дава глаголическо евангелие.
 

В Охрид един шивач завежда Григорович в черквата на Св. Климент и - както пише пътешественика в очерка си - измъкнал от един долап пергаментовото житие на Св. Климент. Ръкописи имало и в олтара, и на някакво тайно място, където стоял черковния хор.

 Редица тракедонисти днес отправят незаслужени упреци към находките от ръкописи и „царственици” на български владетели и канове. Те очевидно забравят „урожая” на В. Григорович, събран само около десетина години по-рано, от откриването през 1870 г. на „Именникът на българските канове”.

Какво точно е занесъл Григорович в Москва все още е предмет на дискусии.
Едно е ясно. Този човек е имал тайни държавни протекции и е разполагал с доста пари.

По-голяма част от книжовните трофеи са купени, някои са дарени, а други (където не успяват горните два метода) са преписвани.

Според Ив.Шишманов още на 18 ноември 1846 г. Селимски от Атина, в едно писмо на гръцки език до Георги Золотович в Цариград, съобщава:
 „Един професор от Казанския университет, именуван Виктор Григорович, като обиколи нашето отечество, открил много важни неща: 1) книга, написана с най-стари букви, които употребявали нашите стари прадеди; 2) списък на царете, цариците и патриарсите ни, от които по-голямата част е била неизвестна досега; 3) саморъчно писмо на нашият патриарх до тамошния влашки княз, комуто се давало разрешение да се ръкоположи като влашки митрополит Арцесийски епископ; 4) патриархът писвал със зелено мастило; 5) книги палимпсеста, т. е. книги, от които изличавали старите букви и писвали нови. Това ставало от нямане на хартия ; 6) гръцко евангелие, написано с кирилица, от което се разбира, че гърците отдавна преследваха съществуванието на нашия народ”   ( Библ. д-р Иван Селимски, кн. ІІІ, р. 47, 48).
Европейските слависти очакват Григорович да напише значим труд, на основата на онова, което е видял и придобил.  
 Най-нетърпелив е Шафарик.

Григорович обаче написва само един кратък „Очерк” през 1848 г., явно на основата на дневникът, който си е водил по време на експедицията. Може да се допусне, че в общи линии „Очеркът” е нещо като вариант на отчета, който Григорович е дал на държавните власти в Русия, които го изпращат на пътешествието.

 Едва през 1862 г. цензурата в Русия допуска да бъдат издадени поне „панонските служби” от урожая на Григорович, за да работят езиковедите слависти върху тях.

Григорович млъква!

Но все пак явно използва познанията си, когато през 1876 г., заедно с казанските професори Казамбек и Березин, издига теорията за „хибридна етногенеза” на ранните българи, според която „до края на VІІ в. разни народи, приемайки разни елементи, започнали да се наричат с общото име българи” (СПб. 1876, с. 79 - 106, Волжкие болгары - В: Сборник „Россия и Азия”).

Очевидно именно Григорович, който много добре знае и за тюркоезичните волжки българи, и за славяноезичните дунавски българи, е онзи учен, който след като дълго се е чудил какво точно става, е проумял, че „до края на VІІ в.” различни народи са преживели сложно етногенетично смесване (синтез, хибридност), в което старите етноними постепенно (т. е. преди края на VІІ в. от н. е., което обаче не значи, че това не е многовековен процес) са асимилирани от нов, българи ...
Григорович записва малко народни песни. Едва ли визитата му е имала фолклорна цел.

До пътешествието на Григорович (1844 г.) са известни само „40 български песни” (Ив. Шишманов, с. 197).

Григорович събира още шестдесет, но ги дава в Загреб на Станко Враз, който избира (написани са нечетливо) 27 песни и ги издава през 1847 г. в списание „Kolo” (кн. ІV, р. 44 - 56 и кн. V, р. 24 - 54).

 През 1849 г. шест от песните на Григорович са преведени на руски и напечатани в „Казанские губернские ведомости” (апр. 12, № 15). Редакторът си позволява следната бележка:

 „Так как древнейшими жителями нашей Казанской губернии были такие же болгары, соплеменные болгарам дунайским, ныне совершенно исчезнувшие и оставившее о себе память только в развалинах своих городов... в следах крепостей... То мы полагаем сделать приятное читателям нашей газеты, сообщи в здесь две-три песни болгарские, как образчик, или вернее, как напоминание языка, коим говорили первонаселенцы здешного края” (цит. по Ив. Шишманов, с. 290 .)
Явно „научните открития” (с. 290) на Григорович, някои пан-слависти се опитват да използват за великоруски цели, така както сега са си наумили да прокарат фалшивикацията, че ТРАКИТЕ СА СЛАВЯНИ.
 

По повод опита в Казан от 1849 г. древният език на волжките българи да бъде изкаран славянски, Шишманов цитира някой си „М. П. П-iй”, който бил казал, че това е пример за неумело „пользование его (на Григорович - бел. м.) открытиями и изследованиями” (с. 290).

 Иван Шишманов скърби, че Григорович не издава дори своите 60 песни „15-16 години преди Миладиновият сборник” (с. 290).

Когато маршал Дибич-Забалкански през 1828г. тръгва срещу Турция, взима с щаба си много археолози и художници. От Дунав до Егейско и Адриатическо море те събират само антични артефакти, с които пълнят археологическите музеи от Одеса до Петербург. Главният археолог С.Сейже, като пише, че поради трудностите по транспорта много антични паметници са захвърлени от обозите край пътищата из България, оставя завещание до бъдещите археолози: "Говоря за тази  загуба, за да спестя на някой бъдещ археолог, който ги намери, задълбочените хипотези и мъчителни проучвания."

ОСМАНОТУРСКИ ДОКУМЕНТИ В НАРОДНАТА БИБЛИОТЕКА

Османотурските документи в Народната библиотека са обособени в отделни фондове и имат изключителна стойност. Тяхното събиране започва веднага след създаването на Областната библиотека и музей в Пловдив през 1879 г. Разпределени са във фондове, колекции и единични постъпления. Наброяват около 800 документа. Съдържанието им е разнообразно - по стопански, политически, благоустройствени и др. въпроси. Това са писма, разписки, квитанции, удостоверения, фермани, списъци, тефтери, разрешителни, пътни листове, договори, разпореждания, заповеди, изложения и др.



Най - значимият архивен фонд от документите на турски език в библиотеката е фонд № 30 - Агушеви.

Агушевата библиотека е една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век. За неин основател се смята хаджи Салих Сами  ефенди, който умира през 1921 г. Хаджи Салих Сами ефенди е внук  на големия родопски владетел Агуш ага. Библиотеката е оцеляла въпреки превратната си съдба и понастоящем основната част от нея се съхранява в Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив,  в отдел „Специални сбирки”.


До 1949 г. библиотеката  се намира в  големия феодален замък на Агуш ага в с. Могилица, Смолянска област. И до днес този замък предизвиква възхищение с мащаба и красотата на своята архитектура. Времето е съхранило уникалния феодален комплекс като единствения запазен в Югоизточна Европа. Разположен е сред чудната родопска природа с изглед към зелените ливади и горите над река Арда. Конакът е удивително голям, затова за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Комплексът е от няколко сгради с различни функции, с много дворове, стаи, салони, коридори, тунели и тайници.


Агушевите конаци са строени в средата на ХІХ век от български майстори строители за Агуш ага и неговите трима синове. Оттам идва и името им. Около 1825 г. е била построена първата сграда. Конашкият ансамбъл се строи в период от 20 години на два етапа. Надпис на арабски език над една от портите е издълбан върху квадратна каменна плоча и гласи: „В този дом Аллах да даде берекет и здраве. Хубав конак построихме! Хората, които живеят в него, да се радват на здраве, щастие и дълъг живот. 1258.” (по сегашното леточисление 1842 г.). Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.


Агуш ага е потомък на влиятелен българомохамедански род, син на Аджи Осман, помохамеданчен българин от с. Райково. Светослав Духовников на основата на документите от този архив оборва твърденията на Анастас Примовски и  Йосиф Ташев, че Агушевци произхождат от арнаутски (албански) род, който е  дошъл от Албания и други покрайнини и се заселил в Родопите.
Агуш ага е влиятелна личност – практичен, амбициозен и властолюбив. Наследява много имоти от своя баща, а и сам се сдобива с такива чрез покупка.


След женитбата си с момиче от с. Киселичево решава да се установи в Могилица (предишното название на селото е Тозбурун). Започва да изкупува земи  в Могилица и Черешово. Така устройва мащабно феодално стопанство и  построява голям конак. За всяко парче земя се снабдява с тапии – владала. Дълги години той служи в султанската войска, получава и военно звание. Ръководи среднородопския въоръжен отряд в потушаването на гръцкото въстание през 1821 г. и превземането на крепостта Мора Калеси.


По-късно взема участие и в други походи на султанската армия като командир на войскова част. Дарението, което получава Агуш ага е около 600 декара земя край днешното село Могилица. В много писма от 1837 г. и след нея се изказва благодарност за заслугите му към войската. Когато не е на военна служба, Агуш ага се занимава с голямото си феодално стопанство, бил е откупчик на десятъка и закупчик на вълната за преработка на аби и шаяци. Облагите, които амбициозният турски военен получава за вярна служба на султана, „отварят очите му към богатството и хубавия живот”.(Матеев, Родопи, 1968.).


Впечатленията, които той добива при походите в Гърция и при събиране на наемна вноска в Албания, възпитанието му в духовно училище в Беломорието, създават у него аристократически вкус към домашния бит и комфорт. Този вкус заедно с богатствата му се онаследява и от неговите синове.


За съжаление след преврата на 9 септември 1944 г. в България, организиран от българските комунисти, сградата на Агушевия конак в с. Могилица става казарма, наследниците на Агуш ага са интернирани в Северна България. Големият имот на Агушевци е национализиран, а библиотеката е изхвърлена на площада в Смолян. Много книги и ръкописи (според един от наследниците – 6 000 тома) от тази уникална библиотека са погубени – унищожени или откраднати.


През 1964 г. българската държава взема решение за реставрация на конака в Могилица. Работата е изключително трудоемка и отнема двадесет години. Реставрираният конак е превърнат в музей. Прочутите красиви конаци  са обявени за архитектурен и художествен паметник с национално значение.


През 90-те години на ХХ век,  Върховният касационен съд в България реституира уникалния паметник на културата “Агушевите конаци”. Наследниците на Агуш Ага, подвизавал се в Смолянско в началото на XIX в., имат право да се завърнат във феодалните владения на своя пра-прадядо. Потомците на известния българомохамедански род от с. Могилица са представители на днешната българска интелигенция.


Запазеното книжовно имущество от Агушевата библиотека представлява изключително интересна част от съхраненото архивно-документално наследство в българските земи. Нейният създател хаджи Салих Сами е бил мюфтия и  учен за времето си човек в областта на ислямската теология. Бил изключително толерантен, тъй като по негово време християтите в областта, получават правото да строят църкви. Той има заслуги и за това, че не позволява разправа с местното население по време на Априлското въстание. Хаджи Салих Сами не допуска в района и четите на Сенклер по време на Руско-турската война.


За радост и късмет  част от Агушевата библиотека е спасена  от предвидливи хора. През 1951 г. двама специалисти – Вера Ацева и Делчо Георгиев от Пловдивската народна библиотека, заминават за Смолян. С камион е пренесена голяма част от останалото книжно имущество от библиотеката  на Агушевци. Друга малка част е откарана в Народната библиотека в София, а трета се пази в Смолянския държавен архив.

      
В момента Агушевата библиотека  се намира в отдел „Специални сбирки” на Пловдивската народна библиотека – архиви и ръкописи. За тях  се полагат необходимите по-специални мерки за съхранение, както е за определените в библиотеката уникални, редки и ценни издания.


Печатните книги от тази библиотека, около 400  тома, се намират в основния фонд на библиотеката.

Архивът  „Агушеви” отразява до голяма степен живота в Смолянския край през един  от най-драматичните периоди в нашата история. Той обема голям брой документи, свързани със стопанско-икономически, военно-политически и културно-битови въпроси. Това са писма, квитанции, разписки, удостоверения, фермани, пътни листове, тефтери, договори, разпореждания, заповеди и др. на турски език. Особено важни са документите с политически характер. Те посочват връзките на Агуш ага и наследниците му с управляващите кръгове в Ахъ Челеби (Смолян), Гюмюрджина, Одрин и Цариград.


През 70-те години на миналия век специалисти от библиотеката сключват договор за превод на документите  със Светослав Духовников, който владее отлично османотурски език. Благодарение на него сега тези документи са достъпни за ползване.
В архива на Агушеви се пазят 778 документа с общо 1445 листа, обединени в 12 архивни единици. Пределните години на свидетелствата са от 1812 до 1947 г.
Ръкописните книги от Агушевата библиотека са в добър общ вид, повечето запазени с оригиналната им подвързия (кожа и дърво). Наброяват 94 ръкописа, от тях  66 арабски,  18 османотурски, 7 арабско-турски, 2 персийски  и един персийско-турски. Инвентирани са в библиотечния регистър на  библиотеката през 1973 година. По-голяма част от ръкописите са преписи и обхващат периода  от ХVІІ и ХVІІІ в., но няколко арабски ръкописни книги са датирани от ХV в.


Текстовете са  написани на арабски и турски език, с черно, червено и златно мастило. Съдържат фермани, поучителни слова, ръкописни учебници за медресета, медицински книги, указания за четене на молитви,  религиозни песни за пророка и халифите. Най-често срещаната книга в дома на мюсюлманина е Коранът. В сбирката от ръкописи на Агушевата библиотека се намират 5 ръкописа за тълкуване на Корана, един с указания за четене на Корана, един с проповеди по текстове на Корана, и два ръкописа с цитати и части от него.

Венета Ганева, зав. отдел "Специални сбирки"
http://www.libplovdiv.com/index.php?option=com_content&view=article&id=173&Itemid=234&lang=bg

 Лавиците на Секретния фонд в Свещения град са дълги 100 км. Практически във всеки отделен фонд на архива има непроучени документи за България

 Библиотеките и архивите на Ватикана съхраняват ad futurorum temporum (за бъдни времена) много свидетелства за българската култура, които заслужават да бъдат известни и да се познават.

Всъщност връзките между Ватикана и България датират още от ранното Средновековие. Процесът е дълъг: като се започне с управлението на княз Борис I (мисията на епископ Формоза по нашите земи през 866 - 870 г.), премине се през унията с латините по Калояново време (1204 г.), стигне се до времето на Австро-унгарската империя и се завърши с националноосвободителните борби от XIX в.

Според префекта на Ватиканската апостолическа библиотека монсиньор Жозе Руискар най-старото свидетелство за съществуването на печатница за кирилски издания в Рим е една плоча, върху която краснописецът Палатино през 1545 г. гравирал буквите на кирилската азбука. Въпросът за славянската азбука възниква няколко десетилетия по-късно, когато папа Григорий ХII (1572 - 1585) решава да създаде печатница за чужди езици.

През 1587 г. папа Сикст V (1585 - 1590) полага основите на Ватиканската печатница и започва строежа на Ватиканската библиотека. Върху един от стълбовете й прочутият по онова време римски краснописец Лука Орфей де Фано извайва буквите на кирилицата. По-късно върху централна колона на Сикстинската зала във Ватиканската библиотека е изобразен св. Кирил.

 

Много български учени и общественици като например Петър Гудев, Марин Дринов, Йордан Иванов, Богдан Филов поддържат близки контакти с Ватикана.

Сред тях особено място заема личността на Иван Дуйчев (1907 - 1986). Проф. Дуйчев трайно свързва живота и научната си дейност с изследване на безценните книжни съкровища при Светия престол с документи и архиви от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана.

 Кой е проф. Иван Дуйчев?

Иван Дуйчев следва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски" между 1928 и 1932 г. През 1932 г. младият Дуйчев спечелва българска стипендия и заминава за Рим, за да продължи обучението си и да работи с архива на Ватиканската библиотека. Той завършва Школата по палеография и дипломатика към Секретния архив на Ватикана и получава диплома за архивист-палеограф. Тази школа е била винаги под личната протекция на папата. По време на пребиваването си в Рим, от края на 1932 до пролетта на 1936 г., Иван Дуйчев прави задълбочени изследвания на древните ръкописи в библиотеката.

 
През 1934 г. професорът открива в ръкописа Cod. Vat. Gr 2014 анонимен разказ за похода на император Никифор I в България през юли 811 г. Публикувана с неговото съдействие през 1937 г. и преиздадена през 1965 г. в Париж, тази повест, известна под името "Дуйчева хроника", се счита за най-ценния исторически извор за събитията от 811 г.

 
Благодарение на откритията си във Ватикана и в други италиански градове, Иван Дуйчев се заема също и с изучаването на историята на католицизма в България и дейността на търговците от Дубровник на Балканите. Той публикува през 1935 г. в Рим и през 1937 г. в София две книги, съдържащи неколкостотин неизвестни архивни документи от XVII в., avvisi (писма с информация), които съдържат ценни сведения за политическото, военното и икономическото състояние на Османската империя през този период. На основата и на други неизвестни документи, открити във Ватиканския архив, в слабо ползвания фонд Ргосеssi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici Иван Дуйчев издава в Рим през 1937 г. книга за католицизма в България, която става част от колекцията на Папския институт за Изтока.

 
Като продължава да използва документи, открити във Ватиканския архив, Иван Дуйчев издава през 1939 г. в София подробен указател към историята на Софийската католическа архиепископия през XVII в., като прилага доста непубликувани до този момент документи.

От началото на 60-те години на миналия век проф. Иван Дуйчев отново подновява контактите си във Ватикана, използвайки личното си познанство с кардинал Ронкали - бъдещия папа Йоан ХХIII. Благодарение на тези контакти от началото на 70-те години български историци и изследователи започват системна работа във Ватиканската апостолическа библиотека и в Секретния архив: Александър Фол, Боян Ничев, Илчо Димитров, Йоанна Списаревска, Георги Данчев, Георги Димов, Аксиния Джурова, Божидар Димитров, Красимир Станчев и др. В резултат на това се появяват множество ценни изследвания, касаещи българската и балканската история, връзките с католически Рим, палеографията, изкуствознанието, картографията и др.

 Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев"

Само три седмици след кончината на проф. Иван Дуйчев на 14 май 1986 г., академичният съвет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" взема решение въз основа на завещанието на учения да се учреди Научен център за славяно-византийски проучвания на негово име и със статут на самостоятелно звено. За директор на центъра бе избрана проф. д-р Аксиния Джурова. В завещания и реконструиран дом на академика започва първоначалното формиране на работния екип на центъра.

Среща в Сикстинската капела

Как папа Йоан Павел II научи български

 Проф. Аксиния Джурова вероятно с пълно основание може да се гордее, че е подтикнала папа Йоан Павел Втори да научи български. Това става по  време на една доста любопитна среща през май 1979 г. в Рим. От края на 1978 г. до 25 май 1979 г. в Сикстинския салон на Ватикана е показана изложбата "Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската библиотека и Секретния архив на Ватикана IХ-ХVII в. , подготвена от Аксиния Джурова и Божидар  Димитров - под научното ръководство на проф. Иван Дуйчев.


В делегацията за честванията на 24 май през 1979 г. са проф. Иван Дуйчев и проф. Иван Динеков. Проф. Аксиния Джурова е поканена да изнесе цикъл от лекции пред Школата по палеография и дипломатика към Секретния архив на Ватикана.

Префектът на Ватиканската апостолическа библиотека, монсеньор (по-късно кардинал) Алфонсо Стиклер успява да организира програмата на папа Йоан Павел II така, че той да посети една от лекциите на българската делегация. Това става на 23 май 1979 г.  Тъкмо проф. Аксиния Джурова започва да чете втората част от лекцията си, когато монсеньор Стиклер я прекъсва, защото в залата влиза папа Йоан Павел Втори. Той попитал каква е темата на лекцията и проф.

Джурова отговаря "Старобългарски глаголически и кирилски ръкописи". "Защо старобългарски, а не старославянски" - попитал папата. Проф. Джурова отговаря, че така е била учена в школата, която е завършила. "Каква е тази школа" - поинтересувал се той. "Българска и съветска" - бил отговорът.


След това папата благословил аудиторията и оставил Джурова да завърши лекцията си. След това попитал слушателите: "Доволни ли сте от лекцията на моята сънародничка-славянка?".
След това запитал проф. Джурова на полски:

"Кога имате намерение да направите пак такава изложба?". Тя му отговаря на руски: "Ако сте доволни от изложбата, можем, разбира се, да продължим." Папата я пита защо му отговаря на руски и тя му отвръща, че това е общият език на славяните. Той обаче отвръща, че старобългарският е третият класически език на Нова Европа и обещал: "Аз догодина ще говоря на български."

И в поздравленията си за Рождество Христово папата за първи път произнася пожелание и на български език.

http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=441&aid=10447 

 Как са открити мощите на св. Кирил

Монсиньор Леонард Бойл,
префект на Ватиканската
апостолическа библиотека



На път от Рим за България за първи път видях с очите си Охридското езеро. В този момент сърцето ми  започна да бие учестено, защото четири десетилетия проучвам делото на св. Кирил, на св. Климент Охридски.

Попаднах в Рим в началото на февруари 1955 г. Две седмици по-късно видях за първи път представители на българската нация, които бяха дошли в базиликата "Св. Климент", за да почетат паметта на св. Кирил на 14 февруари - деня на неговата кончина. По онова време не знаех съвсем нищо за базиликата, за нейната крипта и за българите. Имам университетско образование по история и се заех да издирвам из различни архиви материали за историята на базиликата.


Открих в Държавния архив доклад на един адвокат от 1798 г. По време на т.нар. Първа римска република французите окупират Рим. Ирландските монаси, които са идвали в базиликата, са изгонени от нея като остава само един-единствен монах. Французите решават да отнесат всички реликви със себе си и да построят върху развалините на църквата път към църквата "Сан Джовани ди Лутерано". За щастие не успяват докрай да изпълнят намеренията си. И са пропуснали да отнесат един изключително ценен документ, който засяга съдбата на мощите на св. Кирил.


През онези години славяни от Северна Америка (по-точно от щата Индиана) искаха да направят проучване на базиликата по повод предстояща годишнина на св. Кирил. По тяхно предложение трябваше да се направят археологически разкопки на гроба му и бяха събрали доста средства за осъществяването на своето намерение. Аз им отговорих: "Няма смисъл да правите тези разкопки - останките на св. Кирил не са там." Бях тогава по-млад, имах силен дух и успях да ги убедя. Те заявиха: "Тогава Вие сам извършете необходимите проучвания."

След като имах под ръка споменатия документ, един ден аз видях в някакъв магазин неизвестна литография на базиликата "Св. Климент". Закупих това изображение. Оказа се, че върху него е изписано името на някой си Лоренцо Античи Матей, за когото дотогава не знаех нищо. Узнах по-късно, че това е един от хората, които са спасили базиликата от унищожаване и че той е свързан с църквата "Сан Джовани ди Лутерано". Отидох в архива на тази църква и там намерих доклада на Лоренцо Матей по повод прехвърлянето на мощите от базиликата.

Най-важното бе: споменатият Лоренцо Матей потвърждаваше със сигурност, че сам той е преместил мощите на св. Кирил в църквата "Сан Джовани". Но в самата църква нямаше никаква следа от тях. Тогава се свързах със семейството на Античи Матей. Открих наследници на тази известна аристократическа фамилия и на 21 юли 1963 г. те ми разрешиха да разгледам тяхната архива.


Аз сторих това, но не открих никакви сведения, които да ме заинтересуват. Сетне от любопитство влязох да разгледам семейния параклис. В него се съхраняваха всякакви реликви. Върху една кутия съзрях надпис на латински "Мощите на св. Кирил". Кутията бе запечатана лично от самия Лоренцо.
Славяните в Рим бяха силно развълнувани от моето откритие. По същото време в Залцбург заседаваше конгрес на славистите. Там аз съобщих официално за своето откритие.
Шест месеца след това аристократическата римска фамилия подари мощите на св. Кирил на папа Павел VI и те бяха тържествено погребани под олтара на св. Кирил в базиликата "Св. Климент". След като привърши всичко това, аз реших да се уединя в подземието на базиликата, далеч от всякакви погледи. Сам бях изненадан от себе си, че успях да осъществя толкова важна мисия.


През лятото на 1974 г. аз се върнах от Торонто в Рим. Един ден в църквата пристигнаха група хора, които носеха със себе си някакво сандъче. Всъщност тези хора носеха на части една мозайка, изработена в Софийския университет. Те подготвяха посещение на българския президент. Бях натоварен да следя за поставянето на мозайката върху стената срещу гроба на св. Кирил. Културният аташе при българското посолство ми помагаше.

Беше четвъртък и в полунощ ние успяхме да завършим монтажа на мозайката. Президентът на България пристигаше в петък. Изпихме с работниците и аташето по глътка руска водка, преляхме гроба на св. Кирил, така да се каже. Работниците запяха някаква песен. Аз запитах аташето какво пеят те. Той ми отвърна: "Глупак такъв! Пеят химна на Кирил и Методий!...

http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=441&aid=10447

 Археологическо богатство за $1 млрд. напуска България

Незаконното разкопаване на археологически обекти и контрабандата с движими паметници на културата са част от стройна мрежа и организация

 Доц. Константин Дочев посочи, че богатствата, които са скрити под земята у нас ще продължат дълги години да изкушават както археолози и учени, така и иманярите. Причината е, че българските земи са богати с много културни пластове. Той припомни, че първите културни пластове, открити от археолозите у нас, са от преди 1 млн. 450 хил. години. Доказателство за тях са находките в пещерата Козарника край Видин.

По думите му само в Карановската могила край Нова Загора откритите към момента културни пластове са над 14, а от разкопките, правени на крепостта Трапезица във Велико Търново, са налице находки от късния Халколит /4 хил. пр. н.е./ до късното Средновековие. Това са само няколко примера за богатството, което се крие по нашите земи", отбеляза експертът.

"Като културно богатство България се нарежда наравно с държави - средища на богата и многовековна история, каквито са Египет, Сирия, Израел, Ливан, Турция, Гърция, Италия, Испания и Франция", изтъкна той. Точно в тези държави незаконното придобиване, продажба и износ на движими културни ценности е в първата петица на престъпленията, които са регистрирани", посочи Константин Дочев.


У нас от близо десет години действа специализирано звено за борба срещу трафика на културни ценности, което работи в тясна връзка с археолози, историци, лабораторни специалисти. По думите на доц. Дочев съвместните им усилия са довели до връщането в България на находки, пренесени в САЩ, Канада и Италия.


"Преди шест години експертирахме пратка с 200 килограма антични монети, преброихме 87 хиляди експоната, прибрани в 16 сака, подредени на фишеци с предварителни цени по 15-20 цента. Те бяха приготвени за износ в САЩ. Били са заловени на границата. Нашата експертиза доказа, че става дума за антични и средновековни монети, открити на територията на България и находката беше върната", посочи той. Според него движими културни ценности за около 1 млрд. долара годишно се изнасят от страната."

Цялата статия тук:
http://pressadaily.bg/publication

Откраднатия саркофаг от Перперикон
Дориян Александров
http://doktora757.blog.bg/history/2011/11/06/otkradnatiia-sarkofag-ot-perperikon-perperek.847524                                              

Снимка: Архивна снимка от Перперикон от 1979 г. при първите разкопки; в ляво ясно се вижда въпросния саркофаг, който е изнесен по-късно.


Саркофаг е изчезнал от Перперикон през 80-те години на миналия век

 
Каменен римски саркофаг от ІІ-ІІІ век е изчезнал в началото на 80-те години от Перперикон. Това стана ясно от изявленията на археолога Николай Овчаров, който дори показа архивна снимка с находката. Саркофагът е бил с размери 3 на 1,80 метра и е тежал между 2 и 4 тона. Вероятно в случая има пръст Първо главно управление на Държавна сигурност.


"Изнасянето на такъв предмет от Перперикон може да стане само по въздух с хеликоптер, защото до върха не може да стигне дори каруца", категоричен е Овчаров.

Според него другата хипотеза, която е малко вероятна, е находката да е била разбита, но нямало логика това да стане. Овчаров цитира думи на местни хора, според които през 1981 или 1982 година на върха е кацал зелен хеликоптер с червен надпис и с него са били изнасяни сандъци. Според твърденията на 74-годишен мъж, един от дошлите с хеликоптера е бил руснак. Местният жител е пасял овце в района, когато на върха каца хеликоптера.


Овчарят завързал разговор с единия от пришълците, който говорил на руски. В разговора, обаче се намесил друг, вероятно пилота на хеликоптера, който изгонил местния човек. "През миналата година на Татул при мен дойде бивш учител по рисуване, който ми нарисува върху лист взетото от Перперикон. Тогава разбрах, че става въпрос за римски саркофаг", твърди Овчаров.

Той се опитал да стигне до информация на тогавашните служби за спецакцията, но напразно. Според бивши служители вероятно е ставало въпрос за разтоварването на апаратура за геофизични изследвания, която в онези години е била наистина доста обемиста.


На доказателствата за съществуването на саркофага музейни работници попаднали случайно при инвентаризация на един от складовете на музея. Служителите се натъкнали на фотодневника на Иван Балкански, който е правил разкопки на Перперикон. На една от общо 50-те снимки ясно се вижда капака на каменен саркофаг. Той се е намирал върху голямата гробница на Перперикон. На снимките ясно се вижда, че гробовете са затворени с каменни плочи. "Вероятно в гробницата са били погребвани жреци", допуска Овчаров.

      
 
Аз вече съм разказвал за открития при първите разкопки на Перперикон през 1979-1982 г. римски саркофаг. Намерени архивни снимки и показанията на очевидци ясно доказаха, че тази находка мистериозно е изчезнала, като вероятно е била отнесена от специалните служби с хеликоптери. Тогава преките разкопки са правени от Иван Балкански, но научен ръководител е не някой друг, а проф. Стамен Михайлов.     

Вероятно в Русия, където са изнесени стотици български находки, ръкописи и съкровища през тоталитарния режим, включително и няколко тона злато(500тона) от БНБ!
   

Снимка Дориян Александров: Гробници на жреци от Перперикон, които също са ограбени, но не от иманяри, а от учени с пагони на чужда служба!

 Митко Станков от Виена, митове, ченгета и… една сензация

http://e-vestnik.bg

Снимка: Димитър Станков(живее във Виена, нумизмат)

Предмет от българската история, появил се на търг в Европа.

Нагръдната иконка от електрон - сплав от злато и сребро, принадлежала, както се вижда и от надписа на гръцки език - на цар Симеон Велики, управлявал България от 893 до 927 г. Това е единственият известен предмет, които е принадлежал на български владетел от Първото българско царство (автентичността на пръстена на Калоян е спорна). Изображението е на Св. Димитър Солунски. Иконката представлява едновременно и съд за миро (осветено масло за миропомазване).

На търг в Ню Йорк на 14 септември тази година е извадена рядка златна монета, от т. нар. варварски подражания на византийски солиди, която е идентифицирана от Станков като монета на българския хан Аспарух и е купена от него по интернет.
Това е историческа сензация, до момента се смята, че българското монетосечене започва при цар Иван Асен Втори. И на учениците в началното училище у нас е обяснено, че по времето на хан Аспарух не са сечени монети, защото в държавата е преобладавало натурално стопанство и за разплащанията са били достатъчни налични византийски монети.
Затова, когато от Виена се обади Митко Станков да каже, че е открил и купил на търг в Ню Йорк монета на Аспарух, това изглеждаше невероятно. 

Снимка: Подражателна монета на солида на император Константин Погонат, вероятно сечена от хан Аспарух, със знаци на български владетел. Снимка: от каталога на CNG

Снимка: Златен солид на император Константин IV Погонат, сечен до 681 година. Снимка: от каталога на CNG

Дълбошката находка

Дълбошката находка и една интересна статия на доц. д-р Светла Димитрова по темата. Ето и нейния текст: С инвентарен номер 762 в библиотеката на РИМ-Стара Загора е заведено и се пази едно ценно издание от 1880 г. Става дума за публикацията на Василий Александрович Прохоров (1818-1882 г.) – Болгаския раскопки, близь Эскизагры. Авторът е известен в научната общност като археолог и изкуствовед.

Сред различните му занимания трябва да се споменат усилията му по издаване на периодичните издания “Християнские древности и археология” и “Русские древности”. “Болгаския раскопки, близь Эскизагры” съдържа 8 страници текст и 8 страници илюстрации, отпечатани във формат с размери: 25.5/34.5 см. Музейният екземпляр е подвързан, без да е запазена корицата, поради което трябва да приемем на доверие, споменатата в биографията на В. Прохоров годината на издаването – 1880. Косвено доказателство за нейната истинност откриваме на стр. 8, където е записано, че руската цензура е дала разрешение за отпечатване на брошурата в Санкт Петербург на 28 декември 1879 г. В инвентарната книга не е отразено как съчинението на В. Прохоров попада в музея.

Вероятно то е дарение или откупка (записано е като цена 25 лева). Преди да постъпи в музея “Болгаския раскопки, близь Эскизагры” е била притежание на Иван Стойнов Шиваров, който ръкописно е положил името си и датата на придобиване – 25 март 1895 г., Санкт Петербург. Ив. Шиваров е вероятно брат на известния старозагорски учител и революционер Христо Шиваров. След създаване на археологическото дружество “Августа Траяна” брошурата става част от неговата библиотека. Няма данни да има друг екземпляр в България. В началото на своята публикация В. Прохоров предава лаконично разказа на поручик Н. П. Кляузов за “разкопките край с. Дълбоки”.

През април 1879 г. поручикът получил нареждане от генерал-губернатора на Румелия – Столипин да замине за Старозагорски окръг (изписан в текста като Эски-Загрский), за да събере различни статистически данни. На 12 април Н. П. Кляузов бил в с. Дълбоки, където случайно присъствал на разкриване на древен гроб. Той се намирал на 100 сажена (1 сажен = 2,13 метра) от самото село. При подготовката на терен за ново гробище хората, които изравнявали пръстта, забелязали, че от почвата се подава голям дялан камък.

Това бил капакът на гробница, която се намирала на 60 см под повърхността. Те го надигнали в присъствие на поручика и пред погледа им се разкрил изтлял от времето скелет в бронзова броня. Върху бронята имало златен нагръдник, а около скелета парчета от разрушени железни предмети, предимно части от оръжия. При краката били разположени 5 глинени, 3 бронзови и 4 сребърни съда и един железен светилник с три крака (счупен на две части). Имало и парчета от изгнило дърво, вероятно от дървения саркофаг, в който било положено тялото.

В. Прохоров подробно описва всички находки. На 6 страници той собственоръчно изработва литографии както на самата гробница по чертежи на поручик Кляузов, така и на всички намерени предмети. Една част от тях той изрисува в действителния им вид, а други - в 1/4 от размерите им. На други 2 страници В. Прохоров публикува т.н. обяснителни рисунки (орнаменти от корнизи, от различни паметници, щитове, вази и т.н.), които, според него, имат сходни елементи с находките от с. Дълбоки. През 1880 г. В. Прохоров не се наема да даде точна датировка на находката. Това не се осмеляват да направят и други руски учени, защото някои от предметите в гробницата нямат аналог в дотогавашните публикации.

Едва през 1932 г. известният български археолог Богдан Филов препубликува Дълбошката находка, като използва написаното от В. Прохаров (Б. Филов, Античната гробница при с. Дълбоки, старозагорско). Той я отнася към втората половина на V в пр. Хр. и я определя като тракийска. Уникалната находка още през 1879 г. е пренесена в Русия. През 1914 г. директорът на Ермитажа проф. Валдхауер откупува от археолога Спицын една от сребърните чаши. Завежда я в ориенталския отдел на музея. Останалите предмети стават притежание на Ашмолския музей в Оксфорд, Англия. До сега са правени няколко безуспешни опита Дълбошката находка да гостува в Стара Загора. Те ще продължат и в бъдеще, още повече че новата сграда на музея дава чудесна възможност на уникалното откритие да се порадват всички старозагорци.

Facebook-Регионален исторически музей - Стара Загора

 
Тракийският бронзов глиган намерен през 1902г. край Мезек, Свиленград

В покрайнините на Мезек, в могилата Мелтепе се намира най-голямата и една от най-интересните и внушителни куполни гробници от микенски тип в Тракия. Датира от IV в. пр. Хр и е запазена напълно в оригиналния си вид.
Могилният насип е висок около 14 метра. В него през 1908 година е открит от селянин, които орал нивата си огромен бронзов глиган, който тежал 177 кг.
Човекът отчупил част от предният му крак, може би с надеждата че ще открие злато, но с изненада видял, че фигурата е куха. Кракът бил даден за изследване в България. По това време този регион, според Берлинския договор е бил под юрисдикцията на Турция. Присъединен е по-късно към България, едва след Балканската война през 1912г.
Турската полиция конфискува глигана и оригинала в момента се намира в археологическия музей в Истамбул. Под него има табелка, на която пише „намерен край Едрине”. В музея в Хасково се намира гипсова отливка.

 Събрани мнения от форумите:

В държавния архив на РТурция е почти целия архив на Второто българско царство.
В държавния архив ба Руската федерация е архивът на пурвия московски митропо;ит и патриарх Свети Киприан, който е от асеновия род и е отнесъл

голяма част от писмени исторически документи, грамоти, едикти на българските царе от Второто, че и първото българско царство, а и преди него в т.н. библиотека на Иван Грозни.

Във Ватикана е "погребана" немалка част от българските средновековни архиви (имам пред вид исторически автентични документи, актове и пр. ценни за историята ни извори)

Не е страннен факт, а истинско престъпление държавните ни орхани да мълчат все едно глътнали вода, ако не за връщането им, то поне за снемане на факсимилета на исконна безценна за българите документация.

Иначе, чалгокретените ще продължат да омацат и омаскарят и последното усилие на достойните хора да поддържат бодър родолюбивия дух на българите, които населяват не само Балканите, но и Кавказ, украинските и руските степи, Поволжието...


В Държавната библиотека на Берлин под № 23(19) се пази среднобългарски Служебник от първата четвърт на XIVвек, в който се дават указания при кръщене.

Петър Димков за унищожените български документи

"Откровено"
Интервю на Магдалена Асенова с Петър Димков


Писах една статия за Боян Магаи в нея споменавах, че много от литературата за неговата дейност и живота на богомилите се намира във Ватикана. Апелирах да се потърси и изземе това богато наследство и оставеното с рецептите на Боян Мага.


Дъщерята на министър Джуров, Аксиния мисля се казваше – една много мила и интелигентна учена, беше дошла при мен и си приказвахме. Тогава ми сподели, че се е запознала в Москва с директорката на библиотеката там. Тя й показала ръкописната библия, за която ние не знаем, че съществува. Казала й още: „Това, което смятате за унищожено, се намира тук при мен, в нашата библиотека.”

Дъщерята на наш цар, каза Аксиния, притежавала като зестра голяма библиотека, цялата ръкописна. Някакъв болярин по-късно, след смъртта на тази царска снаха-българка, им я предал и тя сега е при тях. Директорката я поканила да я види. Така че, по законите на доброто, се е запазила част от богомилската литература, независимо от това, което има във Ватикана.


Една наша писателка, посетила неотдавна Цариград, ми каза, че когато османлиите ни поробили, султан Мурад издава ферман до Шуменския валия. Там пише: „Ефенди, в твоя вилает – Шумен, Преслав, Плиска и прочее, е било гнездото на едно велико учение невидяно в света. Казва се богомилско. Ако беше останало, планетата щеше да е наопаки...”


Нашата народна медицина е наследила много от богомилската лечителска практика и билкарство. Наред с религиозните си и социални възгледи богомилството е родоначалник на своя оригинална медицина. Богомилите съветват съмишлениците и последователите си да се придържат към вегетарианската храна, да не се пристрастяват към плътските удоволствия и да отхвърлят виното и ракията.

 

Поп Иеремия - лекар-богомил
Например поп Иеремия е бил лекар-богомил. Той е писал и изследвал много както болестите при родилките, така и заболяванията на устната кухина. Известното богомилско съчинение „Зелейник”, популярно през X-XI век, предоставя ценни сведения за лечението с билки и мед. Също са описани и болките в корема, и инфектираните рани.

 

Василий Врач
Идеологът на богомилите Василий Врач (около 1028-1111 г.) е учил медицина в Охридското училище. Бил е отлично запознат с византийската и арабската медицина. Известно е, че умира като еретик на клада в Константинопол. Всъщност той слага началото на списъка на българските лекари-мъченици, отдали живота си за защита на своето верую, научни познания и преклонение пред природолечението.

 

Ходжа Булгар - българин-богомил
Искам да спомена още един голям българин-богомил. Това е Ходжа Булгар, който е живял през ХI-ХII век. Бил е много тачeн български учен и мислител. Като лечител за него все още се носят легенди. Жалко, че малко е познато днес у нас неговото дело.


В народната библиотека (в ръкопис 308) са запазени много апокрифни заклинания и формули. От тях черпим богати сведения – как са се лекували болестите в онова далечно наше минало. Например знахари и богомили тогава са предписвали отвари от дафинови листа или детелиново семе при трудно уриниране. Учели са хората как се лекува ухапването от змии или бясно куче.


През 1934 г., по молба на министър-председателя и на БАН да се откупи една част от турската ни архива и литература, у нас идва вуйчо ми Никола Димков и казва, че България ще има Щастие. Васил Златарски му казал: „Аз написах история, а нямам две книжки за нея. Нищо нямам. В Буковския манастир намирам на полето на един требник някой от певците писал: „Лято еди-кое си, тук, в селата, башибозуците на Кърджали вършеха зулуми. Взимам го като документ.” И вуйчо казва да удари барабан, че нямали хартия за халваджии и бозаджии.


Та от Тефтерханието там има важни документи и разрешили да ги продадат. Та чрез това, ако може да пипне нещо. Казал: „Дайте ми една комисия, вие без комисии нищо не вършите, а професор Владимир Хинделов, туркологът, нека бъде председател. Той без мен не тръгва. Другите не ще да ги види. Да си бъдат в Цариград, но да не ми се представят. Никой не трябва да знае. Веднага ще се спре работата.” И заминават.


Съобщава той на председателя на Тефтерханието, че искат разрешение. А той – Никола Димков, е бил на голямо уважение, понеже тогава се е смятал на времето си първият българин, който тогава е бил действителен член на Парижката академия. Бил е изключителен за тях като филантроп и т.н. Турците са го много уважавали. И този председател, който е бил професор, му казва: „Елате, ефенди Димков”.


Пили кафе и тогава му казал Димков: „Може ли вашата архива да ни я дадете?” В 1932-а година, когато гърците бяха завели дело да ни вземат доспатските гори, представили фалшиви документи, вие ни помогнахте. Сега нали сме в добри отношения, дайте ни я! Вашата архива е важна за целия свят, не само за нас. Нека и нашите учени, казва да я знаят. Историците като я прегледах, ще ви я дадем.” – „Връщайте ни я, връщайте ни я – с триста зора той най-после казал: Вие да не мислите, че е малко литература? Елате да видите! И му показал:

„Ето, пише Булгар вилает. Най-малко пет вагона. 500 години тук са събирани всички донесения от всички вилаети. Какви революции сте вършили.” Те се хванали за главите. „А най-ценното – казал, – е това, че Баязид II, който е бил шурей на вашия Иван Шишман, син на Тамара – една царица султанка невидяна, за която султан Мурад, когато умира (тя), издава ферман: Докато съществува Турската империя, на гроба на тази християнка кандило да се пали, да свети.


(И преди, нямаше и един месец, една наша писателка, която ме беше разпитвала, дойде и се похвали, че е била в Цариград. „Вярно е – казва, – и сега гори кандилото.” Защото такова е било желанието на царя, на Мурад.) „Каквото е останало – книжнина, картини и пр. прибери, опаковай и изпрати в Тефтерханието, та вашите учени да го направят за сведение на целия свят” – му казал. Както и да е. Понамигнал му, че другият е излишен, и Хинделов излязъл. „Защо ми водиш свидетели, бе, ефенди? Щом искаш такива работи, те стават на четири очи.” – „Добре. Не бой се! Защо те е страх от него? – вуйчо му вика. – Китайците казват, че в стените има дупки, в дупките живеят мишки, а те имат очи.


Ти откъде знаеш кой ни следи?...” Както и да е. „Ако до тази вечер, до 12 часа можеш да вдигнеш всичко, колкото можеш, това става. Отивай на гарата!” – „Пет вагона може ли до 12 часа да ги няма? Да минат и никой да не знае? – „А бе – казва, – ефенди Димков, ти си най-ученият, най-мъдрият човек в Турция, а такива детинщини приказваш. Аз и ти ли ще товарим? Сега вече е време за молитва. Съгласен ли си? Всичко ще ти дам. Ако можеш да го натовариш до 12, ето ти – твое е. Ако не можеш, смятай, че нищо не е било.”


Имало там завод някакъв в Цариград. Вуйчо повикал старши бригадира на хамалите. „Абе, чорбаджи, ти се шегуваш. Кой ще дойде?” Вуйчо дава тогава пари – по 5 надници, и до 12 часа ги натоварват. Казва на Хинделов: „Веднага с експреса – право в София! И мъртва тишина. Никой да не знае! Защото от това се интересуват сърбите, гърците, австро-унгарците за тази архива. Никой!”


И те я докарват. Тук БАН ще полудее: „Ние нямаме две листчета, а вие тука 5 вагона карате.” Ами сега? Веднага почват. Намират „Велчовата завера”. Намират процеса на Левски, цялото дело – до последната страница. Воден, както и сега не се води дело. И БАН го издава. Намират и доклада на Врачанския валия – колко е платил за главата на Христо Ботев и т.н. Всичко се намира там, в тоя архив. Но...


Този, Владо Хинделов – туркологът, всяка привечер идваше при мен. Един път ми вика: „Твоят вуйчо Никола Димков извърши най-великото дело в света. Той освободи България...” Но по едно време идва тука за лошо... „Сърбите – вика – узнали. И гърците узнали вече за архива, и австрийците също.” И друго едно нещо. Към това дело имало 6 тетрадки. В петте е описано делото.


А в шестата са описани имената на всички шпиони българи – какви заслуги имат и с какво трябва да бъдат наградени от султана. И тогава в БАН се оказало, че това били синовете и внуците им. Ужас! „Сега какво да правим? – се завайкали те. И се разделили. Едни казват: „Да ги върнем тетрадките на турците, че са ни отправили нота.” Вторите казват: „По никой начин!” Третите пък искат да обявят, че вече са ги претопили в Княжево. А другите пък: „Да се изгорят!”


А аз казвам: „Слушай, Владо, това, да се изгори, може всеки идиот. Това са документи, бе! По никой начин! Ето, това там са Погребите – те са празни. Има помещения за 500 вагона, а не само за 5. Направете си един апартамент! Да има и 2-3 кучета. Никой да няма и си работете спокойно научните работи. Ето, имате вече архива. Излезе делото по Велчовата завера. Излезе и делото за поп Кръстьо.

Ясно е, че поп Кръстьо няма нищо общо с това предателство.” А Левски го е предал неговият братовчед Караиванов и ловчанският касиер – тия двама мерзавци са го предали, а на попа хвърлили вината. Защото през 1881-а или втора година, когато дойде екзархът от Цариград, тогава по-видните хора се събират и казват: „Как можеш да държиш един поп предател?” Екзархът им казва: „Чакайте, аз преди това бях митрополит в Ловеч. Поп Кръстьо го познавам, но познавам и другите. Поп Кръстьо не е – аз го знам.

А другите ще ги видите кои са и затова да не се хвърля кал. Моля министър-председателя да направим съдебно-народна анкета.” И тогава съдебно-народната анкета открива, че поп Кръстьо няма нищо общо с това предателство, а касиерите са го предали. Тогава стана обратното. Гъркоманите подкупиха пресата и скриха истината. Само в Църковен вестник има отпечатана присъдата на съда.


И тогава стана, както си го предчувствах. Знаех си. Нарочно са го пратили Владо някъде в командировка. А през това време онези... Един ден, както си пишех тука у дома нещо като че ли се чукна на вратата. Мислех си, че е жената или децата. Викам: „Влез!” А то бил Владо. Целият трепери. Помислих си инфаркт ли има, що ли? „Владо, съвземи се, какво ти има?”

А той: „Свърши се, бай Петре, свърши се... няма... – тресе се от плач, – ...няма – едва говори. – Запалиха архивите, бай Петре.” – „Къде бе, човек, казвай, де! Казва: „Бях в командировка и като се върнах, казаха ми, че архивата цялата е запалена. Отивам тогава при Балан. Срещам го и питам: „Какво направи БАН с архивите, Балане?” А Балан плаче и вика: „Владо, Владо, няма вече БАН, има сгори-БАН.”

Четири денонощия я горили на гара Побит камък. Добре, че от началото успели да вземат една трета и върху нея работили. А другата, никой да не я намери, я набутали в чували и всичко изгорили. Там присъствал и професор Василев. Той казва: „Видях, когато я товариха. Едни плачат, а други се щурат, не знаят какво да направят.”


Викам на Владо: „Трябваше да ги заплюе, а не да им се позволява да горят!” А Владо ми отговаря: „Понеже тогава те ги прикриха, затова и генерал Жечев, като го питаха: „Защо запали ти архивите на двореца?”, той им рече: „Ами защо не – другите запалиха турската архива и какво им направиха?” Ордени им дадоха. А трябваше да ги осъдят на смърт. За подлостта да си получи всеки заслуженото.”

****

Според Пламен Пасков обаче тези документи - около 3 милиона къса или около  300 000 османски документа не са изгорени край Пловдив, а са запазени в националната библиотека "Кирил И Методий"

Остава открит въпросът защо тези османски архиви не са обнародвани и публикувани в сайт, вестник или научно издание?

М. Боуо