на живота - Богинята-Майка. Много преди разделянето на нещата на мъжко и женско, се е смятало, че мястото, от което всичко се ражда и където накрая ще се върне, се е наричало Светлината, Бога, Извора или Богинята-Майка, т.е. съдържащата всичко енергия, без никакви различия.

На съвременен език това място се описва като холографската вселена, празнотата, нищото, което обгръща всичко, което е било и което ще бъде. И древните са били убедени, че всичко живо съществува в единно Цяло, като му влияе и е повлиявано от него, от всяка една вибрационна честота на живота, която има пряка връзка с Източника. А пък човешкото съзнание, когато достигне до нивото на безрезервната обич и почит към Цялото, към Източника, може да отваря към него множество портали.


Свидетелство за такива портали са запазените мегалитни грандиозни съоръжения по целия свят, изумяващи и днес съвременните учени. Повечето от тях са изградени от огромни каменни блокове, подредени по определен начин или във формата на пръстен, заобиколен с изкуствени насипи. Но най-изумително е това,че знанията на техните строители са потресаващи. При сравнителния анализ на размерите между ирландския мегалит в Грандж и египетските пирамиди се оказва, че в древните каменни колоси са заложени еднакви величини, като разстоянието между Земята и Слънцето, радиуса на нашата планета, броя на дните в годината.


Периметърът на Ню Грандж е 298, 45 м, колкото е разстоянието от Земята до Слънцето и обратно, само че в милиони километри. А светлината изминава това разстояние за 17 минути, колкото продължава и светлинното „шоу”- игра на светлини и сенки по време на зимното слънцестоене вътре в монумента. Което означава, че древните хора са имали огромни познания по астрономия, математика, геология и архитектура, познавали са скоростта на светлината и времето, за което тя отива от Земята до Слънцето и се връща обратно.Познавали и числото пи, строежа на Слънчевата система, времето на завъртането на Луната около Земята и др. Предполага се, че Стоунхендж е модел на Слънчевата система, а пък Ню Грандж изобразява някаква друга система от 13 планети, а някаква звезда, подобна на нашето Слънце, се намира в средата.


Обща особеност на всички древни мегалити е това, че те са сеизмичноустойчиви.

Обикновено са строени върху специални платформи, смекчаващи или напълно неутрализиращи земните движения, затова са запазени и до днес. Като нашето енеолитно светилище-мегалит /от каменно-медната епоха/ с древна астрономическа обсерватория край с. Бузовград, на което се посреща залеза в Деня на лятното слънцестоене /21 юни от 20,40 до 21,00 часа/. Тогава, преди да се пръсне в златисти отблясъци, Слънцето влиза в процепа на мегалита, наричан Вратата на Богинята-Майка. От дясната страна на процепа са натрупани камъни. При по-внимателно вглеждане се вижда, че те оформят могъщата фигура на жена, виждат се нейните едри ръце и леко раздалечени крака. Главата и гърбът й затварят отдясната страна процепа. В „прозореца” може да влезе човек с цял ръст с височина1,80 м. От другата му страна има урва, но пък гледката към долината е прекрасна.


Името на селището произлиза от тракийската дума „буза“. А думата град се е използвала и влизала в корена на думата градище. А то е бузово градище, защото трябва да си провреш лицето, бузите, през процепа, за да се насладиш на невероятния пейзаж, както и да надникнеш „отвъд”. Буза, Бузи, Бузо, както ни съобщава Г.С.Раковски, е и много често срещано „тракийско“ лично име. За него идо днес ни напомнят фамилиите Бузанов, Бузов и т.н.


Вратата на Богинята-майка на най-запазеният мегалит в България в землището на село Бузовград, на 5 км южно от Казанлък, е обърната на запад и „гледа”към  свещената тракийска територия на Одриската царска династия, която е обгърната от Стара планина и Средна гора и се простира до изворите на Тунджа идо връх Триглав. Когато застанеш на прага й, разбираш, че си в края на твоя свят. А пред теб е свещеното пространство и време,  което с надгробната си власте прегърнало безсмъртните владетели-орфици на Одриското царство.

Тук усещаш и физически какво означава Отвъд, какво означава да преминеш през Слънчевата врата, наричана още Слънчеви двери, за да преминеш у-мира. С лъчите на залязващото слънце да тръгнеш на запад, за да се родиш заедно с изгрева на изток. Както прави и Богът – Слънце и от свещения му брак с Великата богиня-Майка да се роди царят-орфик, който има мисия да „свали” небето на земята. А също и да покаже, че залезът е смъртта, но и възвръщане на живота към по-високо ниво.


Прадедите ни са разбирали значението на вратите-граници между световете.Смята се, че някога те са пътували чрез слънчевите лъчи в паралелни светове,времена и животи и са знаели, че всички ние сме свързани с тази Светлина. Че тяе в сърцевината на нашия Огнен Дух, който сега възкръсва и отново зове за красота, правда и истина.А с настъпващата сега у нас Огнена трансмутация и със съединяването на всичките ни духовни и физически центрове, ще преживеем и възторга, дръзновението, възхитата, екстазата от всичко, което е около нас и е напълно съвършено, каквото е…


Траките са почитали двама отделни богове – на сияйната светлина Сабазий и на залязващата – Загрей /Зъ А ГРъ И/, буквално означава„светлина без земя оставям”, а може и „подземна светлина”, „залез”. В основата на култа към Сабазий залегнал огненочервения залез и изгрев на слънцето. В техния огненочервен хоризонт безсмъртният бог всяка вечер умирал и всяко утро възкръсвал. Считало се, че през нощта слънцето преминава от запад на изток под земята в света на мъртвите. Затова в Долината на тракийските царе е реализира наорфическата идея за ежедневно раждащия се и организиращ се Космос.


За хората от най-древните времена по нашите земи, включително и за траките, Богинята майка е земята, а синът-съпруг е Слънцето. Те „сключват” помежду си инцестен брак. Той може да бъде консумиран, само когато се разкъса синът и топлата му кръв потече в пукнатините на скалите, което се случва със Слънцето при неговия залез.


От изтеклата кръв на Сина Богинята-Майка земя зачева в мрака на нощта.


На другата сутрин се ражда Синът на Сина. В зенита той възмъжава, а при залеза имаме ново зачеване и смърт. Раждането на Сина-Слънце сутрин е беляза нос червените кървави следи на раждащата Майка-земя ниско на хоризонта.


Самите могили-храмове-гробници, се отъждествяват с утробата на Богинята майка. А царят-жрец се отъждествява със Слънцето.


Затова на главата му грее златен венец, какъвто е венецът на Севт ІІІот  Голямата Косматка. Накъсаните му листенца имитират разкъсването на Слънцето при залез, когато умира и опложда Земята с потеклата златиста кръв по свещените скали. Така царят-жрец изиграва в гробницата-храм своята смърт и своето ново раждане.


Първоначално племенните вождове на траките се избирали за 4-годишен срок,след което били изпращани като вестители при боговете, т.е принасяни в жертва. Херодот описва, че изборът на пратеника до Залмоксис ставал с жребий, след който бил хвърлян върху три копия. Пратеникът в началото бил самият вожд, но находките от Варненския некропол показват, че през ІV хил. пр. н.е. настъпила промяна. Като пратеници продължили да бъдат изпращани първенци. Но самият царумирал символично, като била погребвана фигура на царя, украсена със златни владетелски регалии.


От достигналата до днес небесно-земна космология на траките знаем, че

отначало Великата Богиня-Майка /земята/ се самовъзпроизвеждала чрез самозараждане (самооплождане). Втората степен на космогонията бележи появата на божествения син – Слънцето, като мъжко начало, нужно за баланса на природата и нейната цикличност. Третата фаза е свързана с възмъжаването на сина и достигане смисловото равнище на бога. И четвъртата степен е свещеният брак на мъжкото и женското начало, затварящо цикъла с потомство. Но най-важната роля в този цикъл играе богинята-Майка, която се явява покровителка на растенията,животните, природата, на хората и човешкия род. Тя бди над плодородието,пазителка е на домашното огнище, закриля жените-майки и неомъжените девици. Великата богиня е хранителка на обредите, с които избраниците се посвещават във вярата към нея, създателка е на онези, с които се извършва посвещението и свещеното предаване на властта и въвеждането в божествен владетелски сан.


В различните краища на света Първосъздателката на първичната материя се почита по различни начини. Сред традиционните ритуали на американските индианци това става чрез т.нар. „инипи” или „иникагапи” /“те правят живот“/. Участниците в обреда измолват пречистващата сила на Майката в специална колиба чрезполучената от разлятата студена вода върху нагорещени камъни пара, която символизира животворящия дъх. Колибата на пречистването и на изпотяването/Sweat lodge/ олицетворява Вселената, а дупката в средата – средоточието й,където се намира Уакан-Танка – Великото Тайнство

със своята сила, същността на която е стихията на огъня. Камъните, които са най-старите същества на Земята, дошли до нас от началото на Времената и обединяващи в себе си мъдростта на всички същества, живели до този момент на света, въплъщават самата Земя, а също и вечността на Уакан-Танка. С водата се означава духовните ценности, които хората могат да разберат и постигнат.


А пък Земята е нашата Прамайка, защото целият живот идва от нея.


Тъмнината в колибата символизира първоначалния мрак в Прамайката, изначалния Хаос, от който се е появил Космоса по волята на Уакан-Танка. Той бележи и пътя на човешките души от началния мрак към просветлението. Цялата символика на инипи пресъздава пътя на раждане и прераждане на човека, другите същества и Вселената като цяло, от първоначалния Хаос, през проявения свят към духовния,от невежеството към усъвършенстването. След последния етап на церемонията входът на колибата се отваря, както казва сиукският вожд Черния Лос, за да влезе светлина в тъмнината и участниците в нея да могат да виждат не само съссвоите очи, но и с единния поглед на сърцето, единствено с който се добива познание за всичко истинско и добро. С това излизане на светло от царството на мрака, в което всичко скверно се оставя назад се символизира в глобален аспект освобождението от Вселената, Космоса, а от гледна точка на микрокосмоса, е освобождаване на човека от невежеството, егото и материализма. Тъй като и егото, и светът са тъмнина с относителна, илюзорна реалност, а истинската реалност е  Уакан-Танка, представена от дневната светлина.


Освобождаването от Космоса и личността особено добре се вижда в обреда на пречистването на народа осейдж. При завършване на церемонията по даден знак на вожда и с думите – „Друг път за излизане навън няма” – участниците в нея заедно преместват Колибата на пречистването нагоре и в посоката на залеза.


Древната ритуалистика някога е била необходим метод и инструментариум засвързване и общуване с Първичната енергия. Но сега с идването на новата епоха ибез него ще започнем отново да се свързваме с истинската коренна чакра,наречена Детето на земята, разположена на 15 см под краката ни. С могъщата енергия, която протича в недрата на земята и се разглежда като кръвния поток на Майката.


Той е достъпен за всички и е сходен с вулканичната лава, но е вечният огън на Галактиката. Има тороидална форма /подобна на кравай/ и чрез него съзнанието на всяка звезда, планета и форма на живот постига своята трансформация. А пък енергията на духа преминава в материята, което води и до трансформации в нейния Океан на неограничените възможности.

Тази Праматерия изисква от нас да си припомним своя галактически произход,да интегрираме всички части на нашата съзидателна същност и да съградим светлинните си тела, които ще ни изведат на следващото ниво.


Като в този процес не вярата и знанието ще бъдат решаващи за припомнянето, а съзидателните бисери на нашите житейски преживявания, през които минаваме сега. И колкото са по-трудни, кризисни, бедствени, толкова повече те ще подхранват и развиват съзнанието ни за свързаността с нашата небесна Майка. Така ще можем първо да се вслушаме във вродената мъдрост на своите тела, после в своите вярвания и накрая в нашите души.И това няма как да не стане, тъй като сърцето на всяка наша отделна клетка е програмирано да резонира със сърцето на Цялото. Затова не трябва да забравяме, че телата ни обичат далеч повече, отколкото ние ги обичаме.

Лияна Фероли