(граждански оплаквания). Ранна сутрин. Подкрепям полуприпадналата денунсиирана Нуша. Давам й кураж. В този момент... - Извинете, аз съм вашият преводач - една енергична, красива жена се привежда към нас. - Разкажете ми накратко каква е ситуацията. Гласът е топъл, сърдечен, съчувствен. Ето така срещнах Христина – Инчето, или Инката, както вече я наричам, и все я подпитвам къде е скрила съкровищата на инките. Най-вероятно в душата си.
Седим си ние тричките в близкото до съдилището кафенце - празнуваме победата над несправедливостта и оневиняването на Нуша и си бъбрим. Инчето е едно усмихнато, красиво дете. Говорът й често спира... от смях. И веднага можеш да усетиш топлотата на балканската душа. Но иначееее... Инчето е стиснала чантата си с една такава бойна решителност, готова да я брани със заветните си сили. И не се заблуждавайте! Доста силна изглежда. И не само от фитнеса, предполагам. Моята чантушка обаче небрежно съм я метната на съседния стол.
- Инка, що така си сграбила багажа? Тук, в Марбея, е спокойно. Не съм виждала да грабят дисагите. - Ааааа, ти недей! Знаеш ли на колко денунсии съм била за ограбен багаж - Инчето леко поохлабва хватката около огромната чанта. - Хайде бе, аз поне не съм чула такова нещо. Поне не тук, в Марбея. За ограбени вили и къщи да, ама апашки изпълнения по улиците... - Уффф, да знаеш на колко денунсии за кражби са ме викали... а сега в Малага са нахлули нашите мургавелки. Онзи ден имах повикване за две оплаквания от англичанки. Преди пак за откраднато портмоне в магазин от наши ромки... - Инка, има ли много българска престъпност тук?
- Как да ти кажа, аз по принцип съм преводач в първа инстанция. Дребни хулиганства, кражби, домашно насилие... Големите са на друго ниво. Иначе всеки ден ме викат да превеждам, покривам цялата област - в провинциите Гранада, Малага, Кадис, Линея... Че понякога и на две дела съм превеждала. Вчера имаше случай. Оплакване за тормоз и побой над дете. Българско семейство. Бащата пребивал детето си. Но не се е оплакала майката. Даже не се знае от кого е денунсията. Най-вероятно от училището са забелязали и те са се оплакали в съда.
- Инка, я сега да те питам какви са испанците като съпрузи – въпросът е коварен, защото вече разбрах, че е омъжена за испанец. - Миленче, много са различни. Може би защото са католици. Виждаш, тук преди всички други светии почитат Дева Мария – майката. На шествията боси, закачулени мъже носят иконата на Богородица, цялата обсипана с цветя и позлата. И е голяма гордост да бъдеш избран да носиш носилката. Антонио Бандерас идва всяка година специално за ритуала и е горд да бъде сред избраниците. Прекланят се пред Майката. За испанците тя е най-святата. Виж, мъжете са боси, със закрити лица, което означава, че няма значение какви са нашите имена и кои сме - всички ние сме твои творения и ще те почитаме с труда и потта си, и обичта си.
- Дааам, звучи красиво. А в живота такива ли са наистина? - Тук казват, че жената е на пиедестал. Испанците, както си забелязала, не се събират много-много. На празници, за някои фирмени събирания... За тях семейството е всичко. Жената държи парите и следи за всички разходи. Тук когато се оженят, е прието мъжът да отиде в дома на жената, а не обратно, както е обичайно в България. Ако имат самостоятелно жилище, при развод къщата остава за жената до завършването на образованието на детето. То може и две висши да изкара, няма значение. Мъжът плаща и около 300 евро издръжка за едно дете, зависи от доходите му. След като завърши, имуществото се поделя.
Само погледни този случай. Силвия, една моя приятелка, живее с приятеля си и детето си и дори нямат брак. И двамата имат апартаменти, но решили да живеят в неговия, а нейният да дават под наем. Сега при раздялата им съдът оставя жената с детето в неговия апартамент, нейният тя продължава да дава под наем, а приятелят й... сега вече бивш, плаща и издръжка за детето. Законът тук е винаги на страната на майката и детето. Закриля ги по всякакъв начин. Тук и да удариш дете, е наказуемо. Всички настръхват, ако става въпрос за тормоз на дете или побой... какъв ти побой, дори само и за плесница. Изобщо децата, жената и възрастните хора са уважавани и закриляни. Да ти разкажа за баба ми Величка. Една година ми беше на гости. Мноооого бойно бабе. Едва я удържах тук. Излизаме да й направя испанска здравна осигуровка.
Отиваме на адреса и влизам във входа. Аз докато се обърна, и тя изчезнала. Направо се побърках. Звъня на полисия локал. Викам: „Бързо идвайте, загубих Величка! Помоооощ, леля ми ще ме убие!“ Викам си, сега леля ми ще каже: „На, пратих ти баба ти, да я загубиш!“ Крещя аз на улицата, викам на помощ полицията, пък Величка излиза от съседния вход усмихната, вика: „Аз се запознах с всички, във всички офиси бяха много любезни.“ Такава е баба ми Величка. Пълна с енергия. На 80 години искали да я направят председател на клуба на БСП. Ама тя отказала. Била стара вече.
Едно красиво стихотворение на Величка Иванова Маринова, баба на Инчето. Родена е на 29 април 1926 г., от Плевен.
Душата си в нозете ти да сложа, пак няма да отворя твоето сърце и мисля, че това е много сложно дори за майчините ти ръце. Очите ми се взират в далечината и пътят ми е все един и същ, с парливи думи ме отпращаш, от себе си ме ти отдалечи. Такава ли те създадох с обичта си и те въведох в моя свят, живота сложен ме разби на части и в тихата си болка изгорях. Останах сам-самичка във живота, без татко ти, единствената ми упора, и мисля си сега какво да сторя. Аз прах съм вече, от вятъра отнесена, обречена на моето безпътие, ще се затворя в кратката си есен и само детството ти в мен ще скътам.
5 август 2008г. Милена Марева за вестник “ Народно дело“ |