До последно да не знаеш ще успееш ли да намериш пари , за да заминеш, средно кошмарно пътуване и взрив от хубави емоции – така накратко може да се опише пътешествието на отбора на The Center до Лас Вегас. Въпреки че са шампионите ни по хип-хоп, Радостина Точева, Олга Голанд, Стефания Стоянова, Виктор Ангелов и Кремена Добрева трябваше да се оправят сами. Като по чудо успяха да намерят пари и да заминат за Щатите заедно с Марин, който е спечелил квота за индивидуално изпълнение по време на Fanta Dance Festival в София. Отвъд океана ръка им подава София – българка, която живее там. Топтанцьорите ни я описват като супер спокоен и позитивен човек е. „Много се забавлявахме с нея. Много сме доволни, че се запознахме. Караше ни да си почиваме, понеже смяташе, че работим прекалено много“, обясни за ydara.com Ради.
А тръгването си е било направо трагикомично. Ето защо:
- Беше много смешно като тръгвахме. Заминаването ни съвпадна с изпращането на олимпийците ни и на летището имаше адски много медии – разказва Ради. - Тогава изпращаха отбора ни по борба. В същото време ние отиваме на нещо, което е със същите размери, само че в танците, но за нас така и никой не успя да разбере. Въпреки че писахме на зверски много хора, много малко от тях откликнаха. В крайна сметка не получихме никаква помощ, но въпреки това ние отидохме и участвахме. За догодина вече ще знаем как да го направим така, че да може да се представим още по-добре.
- Какво всъщност ви се случи?
- След като си изтървахме полета и благополучно пристигнахме в Лас Вегас, все едно попаднахме в някакъв друг свят. Американците са много по-различни от европейците под всякаква форма – най-малкото сме много по-интелигентни от тях. Тук можеш да си говориш с хората, докато при тях стига само до „Здравей! Как си?“ и една глупава усмивка, която не разбираш. Но общо взето ние не стояхме много отвън при хората. Направо отидохме в казиното, където се провеждаше Световното първенство по хип-хоп.
Първият ден беше много стресово. Отидохме само трима души – аз, Оли и Стефи. А вътре има страшно много хора от целия свят и всички са с екипи, флагове на страните си. Имаше делегации от по 50-100 души, а ние отиваме трите. Нямахме никакви отличителни знаци, ти знаеш как заминахме - на чиста магия. Едва знаме си намерихме, взехме го от едно от момчетата, което тренира при нас, за което сме му безкрайно благодарни. Единствено помоли да му го върнем, но ние не успяхме – организаторите на състезанието поискаха да остане за тях, за да го имат и за следващата година.
- Как успяхте с подготовката?
- Ние имахме 9 часа да си направим танца. Реално го направихме от два континента и три града. Едното от момичетата беше в Ню Йорк на бригада, момчето беше в София и с тях по скайп танцувахме. И като се събрахме в Лас Вегас, 9 часа пред къщата на София яко танци. Със сигурност дадохме всичко от себе си и мисля, че се представихме по възможно най-достойния начин.
Бяхме много притеснени, защото бяхме само петима. А България там изобщо не са я чували, ама под никаква форма. Но те Европа не знаят, камо ли България. Беше много страшно, защото всички бяха с много знамена, облечени еднакво, с нарисувани лица – точно като на Световното по футбол. А всъщност сме на Световно по танци. Примерно излиза отборът на Мексико на сцената и цялата зала изригва, крещи се, барабани, свирки... брутално. Очакваш след малко и агитки да се сбият. Като ни представяха нас, беше много тъжно, защото първо ние бяхме адски притеснени, не сме имали такова вълнение. Излизаш на една сцена, която си гледал пет години по всевъзможни канали в интернет, мечтал си да си на нея и в един момент се озоваваш там. Краката ти се сковават и особено като знаеш как посрещат другите отбори... И всички стоят и само те гледат като полезно изкопаемо, тишина в залата, при което ти още повече се спичаш. Но след изпълнението ни пляскаха. Дори в първата част на видеото ни личи – докато осъзнаем какво се случва, сме едни притеснени... Много голям шок. Бяха ни извикали в 10 ч. сутринта, цял ден тренирахме, чакахме... после чакахме цяла вечер и се качихме на сцената в 2 ч. през нощта. Пиеш кафета, скачаш на едно място, ама то не помага. Накрая вече отборите заспиваха, беше много тежко. Това е буквално целия свят. Излязохме, показахме се, което беше много голямо постижение за нас. Стъпихме на тази сцена и обявихме коя е България, кои сме ние.
- А къде е България в цялата тая работа с хип-хопа?
- Между първия и последния отбор разликата в класирането беше в 2 точки, което е супер малко. Всичко беше на някакви стотни. След като слязохме от сцената, като се окопитихме малко, като осъзнахме къде сме, се разбрахме, че догодина ще отидем пак, но ще започнем да се подготвяме много по-рано и ще бъдем много повече хора. За да можем да защитим достойно това, което правим. Едно е да отидеш с 20 души, друго е да отидете 5, при това едва сте успели да заминете. Всъщност ние през цялото време не се готвехме за самия ни танц, ами мислехме за това как да заминем.   
Цялото ниво на състезанието беше адски високо. И много се радваме, че не им отстъпвахме на останалите отбори. Нямаше разлика между нас и тях. Като се разхождахме след това по улиците и ни питаха какви сме, а София ни представяше като шампионите по хип-хоп на България, изпадаха в тотална истерия американците, супер въодушевление. Когато у нас кажеш, че се занимаваш с хип-хоп танци, и отсреща недоумение. Беше много интересно в Щатите да видиш другата страна на реакцията. Не вярвах, че някъде хората реагират така, това беше много хубаво.
- Успяхте ли да завържете запознанства?
Запознахме се с много хора. Но всеки беше потънал в неговия си филм, в неговия си танц. Нямахме възможност толкова да си говорим с тях, колкото когато бяхме на събиранията, където се забавлявахме и се учихме заедно. Запознахме се с отбора на Хърватия, на Индия...
Не бяхме гледали тима на Южна Африка на живо, беше много яко, те бяха брутални. Видяхме легендите в хип-хопа – Jabbawockeez. Половината свят, който танцува, най-вероятно го прави точно заради тях. Те са нещо като Майкъл Джексън в танците. След като ги гледахме на гранд финалите, освен, че плакахме в продължение на час, после не си говорихме още три часа. Защото седиш и не знаеш въобще какво се е случило. Няма такава емоция. Гледахме и Цирк дьо Солей, те бяха гости в програмата, танцьорите на Бионсе също бяха там. Взехме клас при хореографката на Дженифър Лопес. Беше много хубаво.
- Извън Световното първенство по хип-хоп какво ви впечатли най-много?
- Ние не сме много големи фенове на Америка. Храната е ужасна, хората не са много умни. Те са дружелюбни, но няма топлина в тях. Но ние бяхме все пак в Лас Вегас, където е най-голямото парти на света и където всички са купонджийски настроени. Няма никакъв шанс някой да не те заговори. Постоянно се запознаваш с някого, някой нещо ти говори, кани те да ходиш някъде... Ние сме бели и европейки – двете ключови думи за мъжките американски сърца. Там красиви бели жени няма. Имах чувството, че им изглеждаме като божества, пък то ние сме си съвсем нормални. Всякакви хора имаше там, това всъщност беше най-хубавото.
Малцината от познатите ми, които са били в САЩ, ми казват, че първото, което ги стресира там, е размерите на сградите, огромните разстояния. Дали обаче и за нашите момичета и момчета това е било шоково?
- За човек, който харесва тези новите, лъскавите неща, архитектурата им е много хубава. Улиците им изглеждат така, все едно никой никога не е стъпвал по тях – все така емоционално продължава да говори Ради. - Как няма да си направиш Венеция и прочутите канали в хотела си?! Изглежда сякаш наистина си там. Всичко е изпипано до най-малкия детайл. Имат си Айфеловата кула, Египет... Всяко казино е като един малък град. Разгледахме целия свят за няколко дни. Въобще няма нужда да ходиш някъде. След Вегас вече много трудно можеш да се впечатлиш от нещо. Там е брутално. Но не ни привлече кой знае колко. Хубаво е да отидеш, да го видиш, да постоиш малко там, но толкова.
- Освен в Лас Вегас, някъде другаде бяхте ли?
- В Ел Ей са най-добрите училища по хип-хоп танци и трябваше да отидем там. Те са на една улица в Норт Холивуд, който е гетото. Не знам как оцеляхме там, беше ужасно страшно. Някакъв наркоман, то му личи, че е някакъв тотално изпаднал човек, идва и казва: „Не ти е мястото тук. Твърде си бяла, за да си тук“. Разходихме се по Алеята на славата, не бяхме впечатлени изобщо. След Лас Вегас тя ни се стори като най-мизерното нещо – на дупки, мръсно, мрачно. Но то след Вегас навсякъде ти е тъмно. Очаквахме все пак да е нещо много лъскаво, нищо такова. Отидохме и на Венис бийч – най-известния им плаж, който го включват в почти всички филми. Но ние толкова много пътувахме до там, че чак ни се уби желанието да го видим. Придвижвахме се 1 час с метро, после вървяхме 20 мин. пеша, после пътувахме 1 час с автобус, отново 20 мин. пеша, стигнаме до плажа и... трябваше да се връщаме обратно. А и плажът им не беше кой знае какво. Надписът Hollywood беше вълнуващ, снимахме си го и се прибрахме във Вегас, където доста повече ни харесваше. След няколко дни се прибрахме в България, ядохме хубаво кисело мляко, пихме хубаво кафе, ядохме българска храна, което беше невероятно. Там всичко им е изкуствено. Бях чувала, че е така, ама то е безобразно. Ако си затвориш очите и ти дам някакви плодове, няма да разбереш какво ти давам, то е еднакво на вкус. Ябълките им са тотално еднакви, с идеална форма, лъскави, червени. Абсурдно е. Някой ако ми каже, че се храни здравословно там, мога само да му се изсмея. Има тук-там някой слаб американец, не знам как го прави. Горките хора! Ние тук сме си много добре. Там има много възможности – факт. Но зависи какъв човек си, възможностите могат да дойдат навсякъде, важното е какво искаш да постигнеш. Много сме доволни, ама мислим догодина да отидем и да им счупим главите. Ще започнем да се подготвяме още от януари.
Виолета Тодорова

Снимки личен архив