Кой, аз? Че как така? Всичко си ми е организирано точно , абсолютно по график. Такааа. За утре съм предвидила сутрешно кафе, следва колата на сервиз, фитнес и оттам нататък мениджиране ''La Esquina''.  И така, планът за утре е запълнен до дупка. Сутрешното кафе кон лече (с мляко)!? То си е абсолютно задължение. Първа точка от дневния ред. Местен сутрешен ритуал, както вече съм ви осведомила. Около него в ранни доби се настаняват всички, без значение на пост и длъжност. Банкови служители, полицаи, прокурори, кметски наместници, продавачки... Така че няма отърване... не че възроптавам, де.

Обаче в това кафеено, тихо, спокойно и безметежно време една 23-еврова екскурзия до Гибралтар се набоде на погледа ми. Табелка на съседния офис за екскурзии. И ме хвърли за дълго в дълбока размисъл. А, не, относно графика той вече беше пропаднал. Викам си, този път отивам. Шест години търпях, но вече не се изтрайва. Повикът на дивото зове. Грешката от Силистра да не се повтаря. Там две години съседчето, като си хвърляше играчките, и те на румънска територия падаха. Митницата в пресечката до блока ни беше. Румъния на една река разстояние тъмнееше, но така и до днес - таз страна една тъмна Индия си остана за моя любознателен ум.

Викам си, този път не. Давай билета и измъквам 23 евро. За утре. Женицата насреща ми обаче, след като мило, търпеливо и много любезно вече ме е каптирала на фотьойла: „Аааааа, си екивокадо (объркала сте се). 23 евро, ама плюс данъка 8,55. Цената е 32 (закръгли си го госпожата). Ама по-добре с гид, че да видите маймунките. Та 43 (пак закръглено, нямат явно дребни, горките).

Е, на това му се вика зарибяване. Пък уж бях свикнала на тез испански капани, ама на - излъгах се. Но в кръвта ми вече се беше разбушувал повикът на праотците ми за завладяване на нови територии и морета. Що войни и морски битки, що пресконференции и мирно-военни преговори са се водили за тази този къс скала, що чудо. Грехота е да не се види. 23 евро, пардон – 43, са нищо в името на великата история.

8,40 ч. сутринта. Аз - закотвена на автобусната спирка. Екипирана за посрещане на диви морски щурмове и ненадейни природни стихии. Рейсът се очаква за 8,55. В 9 съм леко обезпокоена. Като си знам житието-битието на пътешественик с незавидна започваща първоначална точка на отлепяне от преместването, почти съм готова да приема незавидната си участ. Обаче в  9,10 рейсът пристига, което за тукашните обичаи си е направо английска точност. Мятам раницата на седалката и щастливо заемам поза, готова за запаметяване на историческия момент в кадър.

Гидът на три езика ме поглежда и той щастлив, не разбрах обаче защо. Испански, английски и италиански. Е, това беше, докато мълчеше. Иначе се оказа веселяк. Аз лично превключих на испански, този език поне го владееше перфектно. Знаеше и пътя, което пък съвсем ме успокои. Реших, че петте евро (плюс данъка) не са отишли на вятъра. Още повече от опит знам, че ако не сте пътешественик от ВИП класа и тип отчаян авантюрист, най-добре е първия път да се доберете до целта организирано - екскурзионно.

Какво нещо е животът!  И аз помъдрях. И така, след като обрахме по пътя де-що имаше останали невежи, дето още не бяха докосвали Скалата, според легендите един от митичните  Херкулесови стълбове (дето подпирали земята), мина-не мина и два часа, се озовахме в най-южната точка на Европа - Пиринейския полуостров, или Гибрлатрар. Там, където, казват, свършвала Европа. Настръхнала, затаих дъх да срещна чутовния велик Гибралтар!

Обаче всяко чудо си има митница и като всяко чудо с митница има и опашка, ама на това чудо опашката с километри. Викам, край, ще си замръкнем наопашени до утре. И ето тук нашият гид изправи чутовно снага и вика: „Ний тук сме свои хора“ и на зиг-заг с рейса - първи на бариерата. Влизат бобитата (английските полицаи) и аз малко изтръпнала показвам личната си българска карта (паспортът ми от няколко месеца се оплаква от мен, че му бил изтекъл срокът, ама хайде сега капризи). И о, чудо! Българската лична карта е на почит и всепризната. Дерзай, вика на английски полицайката с филцово бомбе, не си лош човек.

Това беше. Пет минути и си на английска територия, макар и малко по-особена. Защото Гибралтар си има особен статут на независима задморска територия на Англия, собствена валута (която обаче не можеш да обмениш никъде другаде по света) и губернатор, назначаван от английската кралица, както и около 30 000 жители – португалци, италианци, малтийци, англичани, испанци (сто процента и българи). И така, продължаваме, прекосявайки летището. Буквално. По средата на пистите. Какво да ги правиш, нямат си достатъчно място гибралтарците. Даже според твърдението на Джоузеф Макинтош, съвсем неизвестен мой приятел, летището е построено на испанска територия със спогодбата да се ползва и от двете страни, което, разбира се, е и факт. Пак според него Гибралтар би трябвало да е испанска територия. И май има нещо гнило в това...

Според Макинтош по време на Втората световна война Чърчил е сключил джентълменско споразумение с Франко за запазване неутралитет на Испания във войната и недопускането на войски на територията на Испания. В замяна на това Чърчил обещава връщането на Гибралтар на Испания. След войната обаче лейбъристите (социалистите) печелят изборите и Чърчил губи министерския пост, който всички са очаквали той да заеме. Според английското законодателство всички документи след 25-годишна давност биват разархивирани. Единствено документите, свързани с Гибралтар от периода на Втората световна война, са обявени за особено секретни и до ден-днешен не са предоставени на публичното внимание. Така че Гибралтар и да искат, и да не искат испанците, продължава да си е английска територия. И то с особено военно и стратегическо значение.
Следва

Mилена Марева

за вестник ''Народно дело''

26.08.2008

Копирането на снимки и материали разрешено. Позоваването задължително.